7.04.2013. ЛИМА.
Полетът продължи 12:15 часа, но за наш късмет излетяхме вечерта късно, когато на човек нормално му се доспива и кацнахме сутринта рано на изгрев слънце. Повечето време в самолета Airbus 330-200 на AirEuropa премина в спане. Дълъг, но не особено тежък полет.
На летището ни посрещна Мартин, който междувременно почти не се надяваше да ме види. Проблемът с паспорта ми беше в категорията „неразрешими” и това, че бях в Лима, попадна в другата категория „истинско чудо”.
Докато пътуваме към хотела с автобусчето, което ни посрещна, ще се опитам да кажа с две думи какво представлява Лима.
Летището се намира в пристанищния район Кайао, който заедно с Лима образува столицата и най-големия град в Перу. Този мегаполис е четвъртият най-голям в Америка. Лима е основан като град на кралете от Франсиско Писаро на 18 януари 1535 г. От тогава се е разрастнал и понастоящем има близо 9 млн. жители, което представлява почти 1/3 от населението на Перу. Разположен на брега на Тихия океан, в силно земетръсна зона, градът е естествено защитен от цунами. Климатът съответно е мек и приятен – температурите не падат под 12 градуса и не се качват над 29. Е, ние попаднахме в Лима в края на лятото и началото на зимата и всяка сутрин над брега се наблюдава мараня или мъгла… Някъде в ранния следобед, когато слънцето напече, въздухът се избистря и гледките покрай брега се откриват с цялата си прелест за разхождащите се чужденци и местни жители (лимени).
Два са кварталите на Лима, които се окачествяват като най-добри – Мирафлорес и Баранко. В тях живеят предимно заможни граждани. Разходките са абсолютно безопасни, а и полиция се среща на всеки ъгъл. Улиците са идеално чисти и богато украсени с тревни площи и цветя.
Нашият хотел или по-скоро хотелче, се намира за щастие в Мирафлорес. Щастието е внимателно дирижирано от Мартин, така че не, мястото не е случайно.
Оказа се, че капацитетът на хотелчето е точно колкото е нашата група. Нахълтваме в малкото красиво дворче и първата ни работа, още преди да ни настанят, е да попитаме за кода на WIFI интернета.
За разлика от Япония, където и да имат свободни стаи, те настаняват точно в 14:00, както е по правилата, тук не е така. Единствено трябваше да изчакаме да изчистят стаите от предишните обитатели и ни настаниха веднага. Междувременно ни приготвиха закуска – питки, масло, кашкавал, шунка, сладко, плодове, сок от портокал, чай и кафе… Много ни се услади след дългия път.
Някои закусиха в градината, а аз, Таня и Весо – в кухнята. След закуска оставаше да се преоблечем и да изчакаме да дойде Мартин от летището и нашия водач за този ден в Лима – българката Мария, която живее в Перу вече 12 години.
Мария дойде първа и седнахме на приказка в градината. Едно от първите неща, за които стана дума е доколко е безопасно в Перу и от какво да се пазим. Сега ще разкажа какво научихме от Мария.
Мирафлорес като цяло е квартал на богатите, но се е превърнал в туристическа атракция и затова заможните лимени постепенно се изселват в друг квартал – Ла Молина. Иначе е относително спокойно място, но според Мария разходките из Лима вечер късно не се препоръчват. Нейният съпруг, въпреки ръста си от 195 см, е ставал жертва на нападения няколко пъти. Един единствен път са успели да му вземат всичко и то заплашвайки го с оръжие. Въобще в Перу едно от най-скъпите пера на живота е сигурността. Парите, които се харчат за охрана на дома, на децата, за возене в автомобил, вместо в градски транспорт, надвишават останалите разходи на домакинствата. Всичко това е вследствие на съществуващите комунистически терористични организации, финансирани от наркотрафик и притежаващи училища за войници в джунглата. Правителството се бори усилено срещу организираната престъпност, но все още въоръжените нападения не са напълно изчезнали.
Междувременно Мартин идва и цялата група се качваме на автобуса, който ни докара от летището, за да се разходим из историческия център на града. Тъй като на центалния площад на Лима спирането е забранено, слизаме малко преди това и тръгваме по красивите централни улички, очертани от колониални постройки с типични за този вид архитектура балкони.
Улиците са чисти и спретнати, както се полага за центъра на такъв голям град.
По пътя Мария продължава да разказва. Малко разбъркана информация, но е любопитно да я научиш от човек, който живее тук, а не от книжките.
Перу е много разнородна държава! Тук официалните езици са: испански, кечуа и аймара. Аймара е езикът на някои от старите култури, населявали територията на Перу. Когато инките ги превземат, налагат своя език кечуа, но аймара не изчезва. Най-накрая идват испанските колонизатори, а с тях и испанският език. Така в наши дни и трите езика са официални за Перу и Боливия.
В планините има общества, при които не съществува частна собственост. Често се случва на техните територии да бъдат открити големи запаси на природни изкопаеми. В подобни случаи правителството влиза в тежки преговори с тях за съгласие да бъдат обработвани находищата. В Перу имат по-голяма медна мина от Индия. Имат повече сребро от Мексико и се борят за първото място в света по добив на злато.
Както каза Мария, населението на Лима е 8,5 млн., но неофицилано се счита, че е достигнало до 12 млн. души. Най-голямата чуждестранна колония в града е китайската.
Най-накрая още веднъж за климата. Мария каза, че в Лима никога не вали. Според нея температурите през зимата са 16-18 градуса и рядко падат на 14. Тогава става неприятно заради 98,5%-та влажност. Лятото, както споменах в началото, е приятно с 26-28 градуса. Феноменът Ел Ниньо рядко вдига температурата на 32 градуса.
Междувременно сме стигнали до центрания площад на града – Пласа де Армас или Пласа Майор. Едно и също е – всеки колониален град в Перу има централен площад, наречен Пласа де Армас.
Франсиско Писаро е основал града като е започнал строежа му именно от централния площад. Задължително в средата има фонтан.
На площада се извисява и катедралата на Лима, в която е гробът на Франсиско Писаро.
Веднага вляво от катедралата забелязвам красива старинна постройка – дворецът на архиепископа. На снимката има още две забележителности: триото жени-полицаи – нещо често срещано тук, и вдясно от тях красива перуанка – нещо рядко.
На площада се намира друг дворец – на общинската администрация.
Най-голямо внимание привлича Правителственият дворец. В този ден имаше доста хора, а зад оградата духов оркестър се грижеше за озвучаването на площада.
Охраната, обаче, съвсем сериозно въоръжена, демонстрираше авторитет.
Да не говорим, че на гърба на двореца беше паркирана цяла бронирана машина.
Близо до главния площад, някъде зад Правителствения дворец, стигаме до мост над реката Римак, една от трите, минаващи през Лима.
От другата страна на реката, в далечината се вижда хълм Сан Кристобал, на върха на който има кръст. В основите му е един от най-бедните квартали на Лима – основно с новодошли заселници. Според Мария там не се ходи или поне не бива да носиш в себе си нищо ценно. Жителите, доколкото разбрах, нямат вода и канализация… Лима си има и тъмна страна.
Тръгваме по известната пешеходна улица Хирон де ла Унион. По нея се стига до площад Сан Мартин, където пък щеше да ни чака автобуса.
Минаваме покрай забележителната къща на Еужен Курет, известен френски фотограф от миналото, работил в Лима от 1860 до 1890 г. и създал фотографски център. Къщата е построена през 1865 г., а основаният център за фотография е фалирал през 1935 г. и кредиторите са получили като обезщетение около 150 000 негатива.
Стигаме, разбира се, до площад Сан Мартин със статуята на генерал Хосе де Сан Мартин – национален герой на Аржентина и Перу и заедно с Боливар – един от освободителите на испанска Южна Америка.
От тук Мария ни посочва най-стария елитен клуб на Лима, в който се събират само специални високопоставени мъже от благороднически произход.
Изключително снобско място според нея. Клубът е отказвал членство включително на президент на Перу, поради неблагородния му произход. Събиращите се в клуба се интересуват единствено и само от своето собствено благополучие. Проблемите на бедните и страната не са техен приоритет.
Тук става дума за доходите на перуанците. Най-евтиното нещо в Перу е да имаш домашен прислужник или прислужница. Минималната заплата или сумата, под която не можеш да плащаш за пълен работен ден по закон е 750 солес (около 300 щатски долара). Неофициално хора работят и за по-малко пари.
Един собственик на малък магазин или занаятчия обикновено изкарва на месец около 3000 солес или 1200 щатски долара. Тези пари са достатъчни, за да живееш нормално. В крайна сметка от видяното дотук забелязах, че в Лима цените са една идея по-ниски от тези в София.
В посока средна класа се категоризират държавните чиновници. Техните заплати от 9-10 хил. солес или 3600-4000 щатски долара на месец се считат за висок доход. Всеки, назначен на държавна работа си пази поста ревностно. Има и длъжности като прокурори и съдии, които взимат дори двойно – 19-20 хил. солес.
Въобще в Перу съществува глад за специалисти с висше образование и умения. Инженери, архитекти, лекари и дори учители са добре дошли в тази страна с дефицит на образовани служители. Ако човек уцели момента, може да направи много пари с честен труд и сделки. Да, в Перу може!
Един инженер може да работи за 5-10 хил. щатски долара на месец, а много добрите специалисти достигат дори до 15-20 хил. долара.
Чужденец може да започне работа в Перу ако:
– Има трудов договор.
– Има граждански брак с местен жител.
– Инвестира достатъчно пари в икономиката на страната.
България няма посолство в Перу, но притежава хубава къща в еврейския квартал на Лима. Стойността й е около 1,5 млн. долара по текущи цени на имотите и се дава под наем.
Натоварваме се на автобуса в посока Националния археологически музей на Перу, но преди това се отбиваме в една малка туристическа закусвалня/ресторант, за да обядваме.
Тук храната е икономично евтина. 12 солес (7,20 лв.) струва креолско меню от предястие, основно и безалкохолно, а 15 солес (9 лв.) излиза морско меню, което е и моя избор – порция от модерното напоследък себиче + основно ястие като ориз с морски дарове или някаква риба, приготвена по различни начини. Безалкохолното е чича морада.
Като начало трябва да отбележа коя е най-добрата и известна бира в Перу – кускеня!
Чича морада е безалкохолно питие, което се приготвя от черна царевица, която се вари 40 минути с кора от ананас и дюля. След това се добавя захар и лайм. Като изстине е годно за употреба. Изключително полезно е за мъже срещу проблеми с простатата.
Другото типично ястие – себиче, се е появило като храна на бедните. Сурово филе от риба се нарязва с лук и се кисне в сок от лайм. Сервира се с лук, картофи, печена царевица… Като ястие е много вкусно за едни и крайно неприемливо за други. Със сигурност, обаче, е много полезно, защото няма топлинна обработка и консерванти. В зависимост от вида риба цената може да варира от 10 до 40 солес.
В този ресторант, на тези цени, разбира се, получихме по-евтиния вариант, но въпреки това беше много вкусно. За 15 човека платихме 256 солес, което са си точно 100 щатски долара.
Излизаме от ресторанта. Слънцето вече е започнало да залязва и цветовете на града клонят към златисто.
Вляво от ресторанта е входът на музея. Хващаме края на работното му време.
Вътрешният двор е красива градина, а структурата – отделни помещения, в които са изложени предмети и документи от различните култури, обитавали земите на днешно Перу. Типичните керамични изделия са били изработвани от народите, предшестващи появата на инките по тези земи – паракас, наска, уари, тиуанако чирибая, лима, рекуай и др.
Задължително трябва да се отбележи и обработката на злато и използването му за религиозни предмети, облекло, украшения и др. Култът към този метал е заради приликата му със слънцето.
Ето така са изглеждали инките. Обърнете внимание на украшенията за уши – огромни обеци, които незнайно как не са откъсвали ушите им!
А следващата къща е типична за културите, населявали високите джунгли.
Няма смисъл да се впускам в подробности, които всеки може да си прочете в случай на интерес. Най-важното, което разбрахме в този музей е, че инките не са носители на някакви забележителни културни ценности. Това, което са правили след завладяването на определен народ, е да доразвият и обогатят неговата култура и постижения. Така че богатството на културата на инките не се дължи толкова на самите инки, колкото на всичките тези народи, които са живели хиляди години преди тях и които в крайна сметка са попаднали под тяхна власт.
Почти ни изгониха от музея, защото работното време свърши. Натоварихме се отново на автобуса и се отправихме да разгледаме набързо една новореставрирана пирамида – музея Уаямарка.
Тази пирамида с липсващ връх първоначално е била религиозна постройка, но в по-късни години е била използвана като гробище, в което са полагани мумии, заедно с различни дарове. Това е и причината да стане много апетитна за иманяри и археолози.
Намира се насред един спретнат и подреден жилищен квартал на Лима.
От тук не ни остава нищо друго, освен да прекараме края на деня сред прекрасните крайбрежни пейзажи на Лима, да се полюбуваме на залеза и на настроението на хората, излезли да разпуснат край океана.
И като говорим за крайбрежни пейзажи, ред е да посетим едно от най-красивите места в един от най-красивите квартали – Мирафлорес. Става дума за Парка на любовта.
Къде се намираме се познава по няколко белега. Първият е статуята на влюбена двойка – мъж, прегърнал и целуващ жена.
Вторият признак са изписаните с керамични плочици навсякъде из парка мъдри мисли за любовта.
„Любовта е като светлина!” или „Твой съм, както тялото ми принадлежи на земята, която го очаква.”
Третият признак, по който можем лесно да се сетим, че се намираме в парка на любовта, са влюбените двойки.
А защо не и тройки?!
Въобще, в парка цари настроение и спокойствие, каквито рядко се срещат на други места. Наистина, попаднахме на най-романтичното място в Лима, а защо не и в Перу!
Пейзажите от парка са красиви като любовта, а залязващото слънце им придава допълнителна топлина и цветност.
Една група чужденци в блажено съзерцание на красивата действителност в романтична Лима.
Време е да тръгваме. Имаше предложение, включено в програмата – да пием коктейли в бар с гледка към океана и залязващото слънце. Трябваше да минем по моста, който се вижда от парка и да продължим покрай брега до мола с магазини и кафенета.
Който иска, може да си купи Cremolada. Вероятно става дума за плодов сладолед.
Крайбрежната алея. Заради зеленината по склона към океана, наричат тази част от крайбрежието Коста Верде (зелен бряг).
Долу на брега се врязва в морето един от скъпите ресторанти.
И слънцето, което лека полека потъва между облаците, за да се спусне към копринените постели на океана.
Наближаваме две лъскави, сякаш украсени със злато сгади. В реалността това са двете кули на хотел Мариот. Точно пред тях е мола.
Грижата за децата си личи по детските площадки на местата за разходки.
И така, към края на деня стигаме до мола на открито Ларкомар. Кратко търсене на свободни места за 15 човека ни отвежда до едно от многобройните кафенета с тераси към океана.
Всеки си поръча по нещо вкусно. Аз лично пих лимонада от истински лимони. Тази напитка е много популярна в Перу, също както и соковете от прясноизцедени плодове. Действа изключително освежаващо при умора и дехидратация.
Слънцето бързо залезе и умората след дългия път, както и естествената нужда на организма от сън си казаха думата. Кой с такси, кой пеша, но всички се разделихме рано с вечерна Лима и се запътихме към хотела за близки срещи с възглавниците.
Следващият ден ни очакваше ново пътуване с автобус и морски приключения, така че трябваше да си отпочинем добре.