03. ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

8.04.2013. ОСТРОВИТЕ БАЙЕСТАС. ИКА.

Тази сутрин ставаме убийствено рано – още в 5 часа. И нищо чудно! Мартин винаги е имал супер амбициозни планове и излизане преди изгрев с прибиране по тъмно е нещо повече от естествено за неговите програми.

Днешният ден ще посветим основно на чудесата на дивата природа като посетим островите Байестас или както ги нарече някой – Галапагос за бедняци. По път ще видим едно бележито човешко творение, незнайно как съхранено до наши дни. Ще обядваме в ресторант на централния площад на град Ика, след което ще посетим фабрика за перуанско вино и ракия (писко). Най-накрая ще завършим вечерта в пустинята на 300 км от Лима.

Тръгвайки в 5 сутринта, се насладихме на изгрева през прозорците на автобуса. След едно кратко спиране, в 9:30 се озовахме на пристанището в Паракас. Посрещат ни щастливи местни жители, все едно току що са спечелили от тотото. Ролята на домашни любимци могат да играят меркантилни пеликани.

След кратка ориентация се отправяме към кея. Круизите до островите Байестас се правят с моторници за по 25 човека, така че нашата група напълни едва половината лодка.

Паракас се намира в едноименен залив, оформен от едноименен полуостров. Така че, за да излезем в открито море, минаваме покрай полуострова с пустинен пейзаж, но изглеждащ великолепно с разноцветните си камъни, очертани отгоре от синьото небе и отдолу от малко по-тъмното море.

Първото спиране на лодката е, за да разгледаме и да ни разкажат малко повече за едно от странните и загадъчни творения на древната култура Паракас – Канделабра.

Никой не знае на 100% кога и защо е направен този символ – геоглиф. Предполага се, че е свързан с културата Паракас, която предшества с много инките, а дори и културата Наска, известна с огромните фигури от платото Наска. По намерените глинени съдове в района, се счита, че приблизителният период на съществуване на това племе е около 200 г. пр.н.е. Някои считат, че фигурата е играла роля на секретен символ, използван от генерал Сен Мартин по време на войната за освобождение на Латинска Америка от испанците. Също се говори, че последни са използвали геоглифа свободните масони за някакви техни ритуали.

Интересно е защо Канделабра с годините не е изчезнал. Издълбаните в скалата линии с дълбочина 50-60 см, биха ерозирали много, много бързо под въздействието на вятъра и дъжда. Да, така е. Но … тук почти никога не вали! Най-многото да превали около 1,6 мм дъжд годишно. По този начин, издълбан в меките вулканични камъни, този символ няма опасност да бъде повреден, още повече, че туристи до него не се допускат без квалифициран местен водач.

Подминаваме полуострова и излизаме в открито море.

След около 30 минути лашкане по вълните на Тихия океан, забелязваме в далечината и бързо приближаваме до група от 3 скалисти острова. В небето около нас започва да ври и кипи от живот.

Стигаме до Национален резерват „Острови Байестас”.

Преди да дам поредица от снимки за разглеждане, ще поясня, че на островите се срещат множество интересни птици, хумболтови пингвини, тюлени и морски лъвове.

Между другото тук риболовът е забранен, доколкото ми е известно, и не е ясно какво точно се опитва да прави този перуанец по бели гащи пред очите на всички туристи. Снимката на бракониера любезно ми предостави Весо.

Туристическите посещения с лодки подпомагат поддръжката на това забележително място. Другия начин за печелене на пари е от събиране и продажба на много скъпия птичи тор. Да, птици да търсиш!

Хумболтови пингвини:

Моля, насладете се на природата и красотата!

Тюлени и морски лъвове. Аз трудно правя разлика между тях, въпреки двете хубави снимки, с които ми помогна Весо.

Щастливата група. Някои се радват на животните и птиците, а други на това, че лодката е спряла и не скача по вълните. Какво да се прави – океан!

От единия остров към водата се спуска върволица от птици. Явно са намерили пасаж от риба. Спускат се и завъртат кръгче обратно към острова. Интересен колективен труд.

Продължаваме да се наслаждаваме на слънцето, скалите, водата и на живота, който кипи между тях.

Наближаваме основната популация на тюлени и морски лъвове.

На този остров, в този залив, се чува невероятно звуково шоу на морски лъвове! Ревът е толкова силен, че почти не можем да си чуем приказката. Сякаш изнасят концерт!

Популацията наистина си е сериозна благодарение на защитните мерки, предприети от перуанското правителство.

С това приключва нашата обиколка на островите и се зареждаме с търпение за обратния път към Паракас. На изпроводяк имах късмета да бъда улучен от птича бомба! Май бях единственият „щастливец” от лодката. Уцели ми рамото, фотоапарата, панталона и шапката. С един единствен изстрел!

На пристанището два ибиса се скараха, а аз се забавлявах с фотоапарата.

Товарим се на автобуса и се отправяме към град Ика – столица на провинцията, в която се намират островите. Не след дълго влизаме в града, но докато стигнем до централния площад – Пласа де Армас (разбира се), трябва търпеливо да минем през сериозно задръстване.

Ика е основан през 1563 г. от Херонимо Луис де Кабрера, испански конкистадор. Жителите са около 220 хиляди. Хората го наричат град на слънцето. Климатът е пустинен – много е сухо и горещо. Въпреки това, градът е известен със земеделието си. Забележителности няма, освен винарните, една от които ще посетим по-късно. На първо време се ориентираме към малко ресторантче на главния площад, в което да задоволим глада си.

За пореден път се убеждаваме в качествата на перуанската кухня. И в най-обикновените заведения храната е вкусна.

Излизаме на площада, на който освен традиционната градинка с фонтан и църква, се намира и кметството на града.

Излизайки с автобуса от града в търсене на някаква точно определена винарна, се зачукваме по някакви черни пътища, за които никой не знаеше на къде водят и дали не свършват в нищото. Хубавата новина бе, че на GPS-а фигурираха и що годе ставаше ясно по кой точно път не бива да тръгваме. Но къде точно е винарната!?

Според картата минахме покрай река Ика.

И след повече от 30 минути лутане в прахоляка стигнахме до една червена ограда.

На табелката на входа има интересен надпис:
Добре дошли във ферма „Винарна ТАКАМА”! Забранено е внасянето на плодове в тази ферма!
И малко по-долу пояснението:
Без плодови мушички, подобряваме нашите продукти, увеличваме нашия добив.

Не ни пуснаха лесно. Бяхме в края на работното им време, но все пак Мартин ги кандардиса. Толкова път бихме дотук, та оставаше и да не ни пуснат!

Охраната строго ни наблюдаваше при слизането от автобуса в двора на винарната – къде ходим, какво правим, какво носим… Упътиха ни в коя посока е приемната.

Посрещна ни местна девойка, която започна с лека досада, но продължи да ни развежда с усмивка, след като се пошегувахме няколко пъти с нея.

Първо се качихме на камбанарията, откъдето се вижда цялата ферма.

С тази камбана се оповестява началото и края на работния ден, също и времето за обяд. Служителката не ни позволи да ударим камбаната, защото още не беше приключило работното време и щеше да стане объркване.

Полето с насажденията от грозде се простира докъдето ни стига погледа. Отзад като фон се виждат подножията на Андите.

Такама е най-старата винарна в Перу. На територия от 200 хектара се добива грозде, а във фабриката се произвеждат качествени вина, някои със спечелени международни награди. Всички са чували за чилийското вино. Е, гроздето е внесено първо в Мексико от Кортес. 20 години по-късно се появило в Перу във винарна Такама и най-накрая стигнало до Чили. Повече за винарната може да се прочете от сайта й: www.tacama.com

Обиколката на производствените помещения е кратка и започва от красив и спретнат двор.

Минаваме покрай антични бъчви с размери, които вече не са подходящи за съхранение на вино и перуанската ракия писко. В наши дни се използват значително по-малки.

И същинското производство по класическа технология.

Цялата работа май опираше до дегустацията накрая! За съжаление аз алкохол не опитвам, но останалите казаха, че вината не са никак лоши.

Е, предложиха ни и писко, но след виното почти никой не посмя да го пие. Някои си купиха по някоя и друга бутилка от фирмения магазин.

Следва нов офроуд с автобус по черните прашни пътища в околностите на Ика.

Къщичките покрай които минавахме си бяха мизерни, но хората усмихнато ни махаха с ръце.

Типично такси – мисля, че е нещо подобно на деу тико, но с подобрения – дребно и много бързо.

А това е другият вид най-често използван транспорт – подобно на Индия и тук има тук-тук.

И като споменах по-рано, че гражданите на Ика се гордеят със земеделието си, ето какво пише по оградите покрай пътя:

„Ика произвежда здравословни плодове.” и „В Ика се ядат здрави плодове, без плодови мушички!”. Не знам какво толкова са им влезли в главите плодовите мушички. Отдолу на син фон с бели букви пише нещо от сорта на това, че „Да поддържаме Ика без мушички по плодовете е…” – не се вижда от таксито какво е, но явно е нещо важно.

И така, излязохме от Ика и се отправихме към последното за деня място, което все още не подозирахме каква атракция представлява. Слънцето залязваше, а ние се движехме между огромни пясъчни дюни, докато в един момент пътят не свърши. Озовахме се в оазиса Уакачина – езерце, палмички около него, цветя и… разбира се – хотелчета за туристи!

Хотелът сам по себе си изглеждаше симпатичен, въпреки, че не беше някаква висока категория.

Това, обаче, за момента въобще не ме вълнуваше. Повече се интересувах от дюната, която виждате на втората снимка. И още нещо – слънцето, което беше започнало да се скрива! Затова изюрках Марто, Таня и Ива и светкавично се ометохме в посока на пясъчното море.

Качването по дюните нагоре си е тежък физически труд! Ако някои иска да направи здрави мускули на бедрата – това е начинът! Въпреки усилията, хванахме само няколко от последните слънчеви лъчи.

Пустинята изглежда великолепно на залез слънце, а усещането на босите крака, които стъпват върху хладния фин пясък е същото като да платиш 100 долара за половинчасов масаж в СПА център с 5 звезди. Даже е по-добро, защото джобът не олеква. Още по-приятно е усещането като си заровиш стъпалата по-надолу – тогава пясъкът услужливо ни черпи с топлината, която е акумулирал през целия слънчев ден.

Представете си сега как слънцето се скрива, лягате на пясъка, който ви предава топлите си чувства, и съзерцавате звездите и Млечния път. Някъде долу в ниското се вижда един осветен оазис, но в момента това е несъществено. Цялото ни съзнание се рее някъде в неизвестното, тялото олеква и ние летим! Тотален релакс!

Не ни се тръгва, но трябва. Гладни сме! Слизаме към езерото и отпочинали, сякаш денят едва започва, намираме останалите от групата и се вмъкваме в един местен малък ресторант. В смях и чревоугодничество минават неусетно няколко часа. Персоналът се радва на настроението ни заедно с нас. С фрешове, бира и перуански вкуснотии задоволяваме първичните си нужди от храна. След това се отправяме към леглата, защото за следващия ден сме планирали нещо специално, при това рано-рано сутринта.

Share
This entry was posted in ПЕРУ. Bookmark the permalink.

Leave a Reply