Ден III. АНТИГУА.
Може да се каже, че 17.02.2014 е денят на същинското начало на нашето пътуване. Наспани, освежени и заредени с положителни емоции се срещаме сутринта в ранни зори на покрива на хотела.
Терасата не е нищо особено, но гледката от нея е нескромно красива.
Чак сега забелязвам вулканите, обградили града. Слънцето вече се е показало и осветява бялата шапка от облаци, обвиваща кратера на Агуа.
Едва ли минаха и 15 минути откакто съм на покрива и от кратера на един от другите два вулкана се появи дим. През относително кратки интервали от време вулкан Фуего пуши сякаш ей сега ще изригне.
В 9:30 имаме среща с един местен екскурзовод, за да ни покаже град Антигуа. Преди това е добре да закусим и излизаме от хотела, за да посетим близкото кафене Фернандо.
Нашият хотел е този вляво, с червената фасада.
В кафене Фернандо се предлага хубава закуска, а също местно кафе и шоколад.
В края на улицата, на която се намира хотелчето ни, се намира закусвалнята заедно с една яркожълта къща. Точно там в 9:30 ни чака Диего, местен младеж на 24 години.
Диего е професионален псевдоним на нашия екскурзовод. Както споменах, той е много млад и … самоук. Сам е научил английски, за да може да упражнява занаята на своя баща. Сега вече се е записал и учи в университет. Всяка сутрин става рано, за да може преди ангажиментите си с туристи, да ходи на уроци по английски.
Тръгваме пеш по улиците. Градът е малък и не е необходимо да ползваме транспорт, за да го разгледаме.
Първо се насочваме към Cerro del Cruz (Хълмът на кръста). До него водят 332 стъпала, които ни отнемат около 30 минути за изкачване. По пътя започваме да си говорим на всякакви теми, касаещи Гватемала, Антигуа и живота на хората.
Ето част от историята, която касае това място, поднесена ни от Диего.
На 6 декември 1523 г. испанският конкистадор Педро де Алварадо, дясна ръка на Ернандо Кортес, тръгва с 3000 войника от територията на днешно Мексико, за да завладее Гватемала. Бил известен със своята жестокост, която проявил за пръв път спрямо ацтеките в Теночтитлан.
И така, конкистадорите тръгнали на юг към Гватемала, за да търсят злато и сребро. Техният поход бил улеснен от това, че по онова време по тези земи живеели 4 народности на индианците маи, които враждували помежду си – Киче (Quiché), Какчикел (Kakchiquel), Цутухил (Tzutujil) и Мам (Mam). Алварадо покорил първо племето Киче и се съюзил с тях, за да завладее и останалите. Така с коварство и жестокост, цялата територия на четирите племена паднала в негово владение. Злато и сребро не намерили, защото маите не ценят тези метали, но открили големи количества от свещения камък джейд. Това е един от най-твърдите камъни и има особена религиозна стойност за местното население и жреците.
Първата столица на Гватемала била основана на 25 юли 1524 г. на територията на град Ишимче – столица на маите Какчикел. След многократни въстания на индианците и разтрогването на съюза с Киче, испанците решили да основат собствен град и така на 22.11.1527 година бил основан Сантяго де лос Кабайерос. Алварадо получил от краля на Испания титлата губернатор на Гватемала. Базиран в новия град, конкистадорът изпращал отряди за покоряване на териториите на днешен Белиз, Хондурас и Салвадор.
14 години по-късно, през 1542 г., изригване на вулкана Агуа погубило населението на града и го разрушило. Наложило се да построят нов град на по-сигурно място.
Италианският военен инженер Хуан Баутиста Антонели се заел със задачата да проектира новия град в долината Панчой, която означава „Земя на езерото“. Името на долината идва от това, че тук имало езеро и са останали много подпочвени реки около вулкана Агуа („Вода“).
На 10 март 1543 г. новопостроеният град бил наречен отново Сантяго де лос Кабайерос и станал третата столица на Гватемала. По-късно бил прекръстен на Сантяго де Гуатемала, а след това на Антигуа. В онези години се явявал столица на цяла Централна Америка.
През 1773 г. унищожителното земетресение Санта Марта разрушило града и това наложило за трети път столицата да бъде преместена. Поради това през 1776 г., на 24 км от старото място, бил основан Гватемала Сити. Било наредено Антигуа да бъде изоставена, но не всички жители изпълнили заповедта. Половината останали по домовете си.
Отдавна сме стигнали на Хълма на кръста, откъдето се открива гледка към целия град Антигуа – днес паметник на световното културно наследство на Юнеско със запазена испанска колониална архитектура и антични руини.
Градът е разположен на 1533 м надморска височина върху две от трите тектонични плочи на държавата Гватемала. Затова тук доста често се усещат сериозни трусове.
Освен всичко, лесно се виждат и трите вулкана, заобикалящи града – Агуа („вода“), Фуего („огън“) и Акатенанго. Най-близо е водният вулкан, но не той ме притеснява. Огненият периодично изпуска дим и се води действащ. Във всеки един момент може да изригне и да ни подгони. Не знам как жителите на Антигуа спят спокойно…
След разказите на хълма и гледката отвисоко е време да се потопим сред живописните улички на този град. Определено има на какво да се зарадва окото на един турист, ценител на екзотиката.
Цветните автобуси, използвани масово в Гватемала за публичен транспорт, няма да спрат да привличат погледа ми през цялото пътуване. Всеки един от тях сякаш е произведение на изкуството.
Улиците на Антигуа се отличават с едноетажното противоземетръсно строителство и топлите и живи цветове на фасадите.
Докато целенасочено обикаляме улиците, използвам Диего като достоверен източник на информация за това как живеят обикновените хора.
От 16 милиона население на Гватемала, 60% са преки потомци на индианците маи, а останалите имат смесена кръв. В столицата Гватемала Сити живеят около 3 млн. души, а в Антигуа едва 35 000. Може би затова тук е по-спокойно и много търсено от туристите място.
Може би сте забелязали червената боя по единия бордюр на улицата. Това означава, че от тази страна паркирането е забранено. Ако боята е бяла имат право да паркират само мотори. Цената за пракиране за един ден е 20 кецала или 3,70 лв. Не е много. За сметка на това глобата за употреба на клаксон в града е солена – 200 кецала.
За да добия представа за стандарта на живот трябва да се информирам за доходите. Диего започва с това, че Антигуа, столица на департамента Сакатепекес, е един много добър център за изучаване на испански език от чужденци. Срещу 150 щатски долара седмично можеш да спиш, да ядеш и да учиш езика. Доста приемливо. А колко получава един местен работник?
Заплатата на един обикновен продавач в магазин е 2000 кецала или наши пари около 370 лв. Лекарите попадат в по-висока категория – 5000 до 10 000 кецала на месец. Някои с частни практики имат значително по-високи доходи. Държавните служители са още по-добре платени – 10-15 хил. кецала на месец, а премиерът на страната получава 50 000. Има логика в заплащането според заеманите постове и образованието, което е справедливо.
Движейки се по улиците стигаме до една от забележителностите на града – Къщата-музей Санто Доминго.
В действителност още от входа се вижда, че това е 5-звезден хотел. Оказва се и най-луксозният в града, но как се е появил и каква му е историята?
Влизаме през портата във вътрешния двор и още от първите думи на Диего разбираме, че Санто Доминго е бил женски манастир.
Слушам с интерес как така един женски манастир се преобразява в къща-музей и в луксозен хотел…
Монасите от Доминиканския орден пристигнали тук почти веднага след основаването на града. През 1538 г. изградили манастир и го нарекли на името на своя патрон – Санто Доминго. През годините монашеската обител се напълнила със завидно количество скъпоценности.
Помните ли земетресението Санта Марта от 1773 г., разрушило почти целия град? Е, манастирът също не успял да му устои. Потънал в руини, той бил изоставен.
Години по-късно, руините били откупени от един от най-богатите гватемалци – господин Кастанеда. Негова е заслугата развалините да се превърнат в археологическа забележителност, да бъдат реставрирани и на мястото на манастира да се появи музей и луксозен хотел със 127 стаи, ресторант и шоколадова фабрика.
Правим си резервация в ресторанта за вечеря. Готвачът тук е един от най-известните в страната – Марио Кампойо. На входа са показани някои от най-важните му награди от конкурси, както и книгата му.
Приключваме с разглеждането и излизаме отново на улицата.
На Диего никак не му е трудно да покаже родния си град. Всяко следващо интересно място е на няколко преки от предишното. Достатъчно е да спрем на някой ъгъл и да ни посочи с ръка кое къде се намира. Архитектурният план на града е улеснение от една страна – всички улици са прави, успоредни или пресичащи се под прав ъгъл. Образуват квадратни квартали. От друга страна за мен лично е малко объркващо – къщите хем са различни, хем си приличат и трудно схващам на коя точно подред пряка се намирам. Не се научих да гледам табелките!
По път минаваме покрай къщата, в която се е родил Диего. Не че има нещо особено, но самата картинка заслужава внимание. Цветове, мир, спокойствие и топлина сякаш те изпълват с всяка крачка.
Не се изненадвам като спираме пред Къщата на сънищата (Casa de los Sueños).
Не се изненадвам от името й, въпреки че отвън изглежда съвсем скромно, нито от това, което виждам вътре. След пояснението, че къщата е била собственост на богата испанска фамилия, всичко си идва на мястото.
Преминавайки през вътрешен двор попадам на стилно обзаведена дневна.
От дневната се излиза в просторна градина. Как би могъл да предположи човек какво го очаква като премине през вратата на една обикновена жълта къщурка от улицата!
Естествено не липсва и басейн!
И най-накрая – една забележка в цялата композиция. Къщата е на два етажа, а това по принцип се допуска изключително трудно. Условието за разрешение, издадено от службата по контрол на строителството, е вторият етаж да не се вижда от улицата.
Така са я и направили. Отвън имотът изглежда обикновен едноетажен, а отвътре се вижда истинския му чар.
Отново сме на улицата. Установявам, че ненапразно целият град е обявен за паметник на културата.
В дъното на улицата се вижда църквата Сан Франсиско. Насочваме се към нея и през каменна порта влизаме в църковния двор.
Както подсказва името, тази църква е собственост и е построена от Францисканския орден. Започнали са изграждането през 1547 г. и продължили чак до 1714 г. Началото било поставено от архитект Диего де Поррас – испански негър. В действителност той не е бил професионален архитект, а прост зидар. Въпреки това, заедно с екип от работници и един свещеник успели да направят това, което виждаме днес.
В тази църква е гробницата на брат Педро, превърната в светилище от францисканците. За него ще стане дума след малко.
Следващото място е много обикновено и също толкова любопитно. Дали ще се досетите за какво става дума?
Сещате ли се какво е това? Аз лично не можах да позная. Застанахме отпред и Диего започна да разказва поредната пикантерия.
Ако не сте се досетили, това е обществена пералня. Ето по-долу бетонните корита, където индианците, понякога живеещи на повече от 10 км оттук, идвали да перат.
Кое е забавното в цялата работа? Всички си представихме как общината сменя водата, с която местните перат, един път на всеки две седмици. Това по думите на Диего.
Време е да кажа няколко думи за брат Педро, чийто гроб се намира в църквата Сан Франсиско.
Първата болница в Антигуа е била основана някъде около 1600 година от францисканския монах брат Педро Бетанкурт в малка хижа. Той станал известен с това, че обикалял улиците и като видел, че някой е болен го носел на гръб до болницата, за да го лекува. Често обикалял и с камбанка в ръка като по този начин търсел дарения за храна и дрехи за болните. За тези му грижи гватемалците го обичали и почитали много.
През 1663 г. доминиканският орден е изградил днешната болница Сан Педро и я кръстил на многоуважавания техен брат.
През следващите 300 години болницата няколко пъти била разрушавана от земетресения и издигана отново. Сегашният й вид е реконструкция от 1984 г. след разрушителното земетресение десет години преди това. В наши дни сградата служи като социален център за възрастни хора, хора с недъзи, сираци и бездомни. Предлагат се медицинска помощ и грижи, както и подслон на около 300 души на възраст от няколко месеца до над 90 години.
Няма отпусната държавна субсидия и болницата Сан Педро се издържа изцяло от дарения и от труда на социалнослабите, намерили подслон тук.
След още няколко изминати преки по уличките на Антигуа, сменяме темата влизайки в къща-музей на свещения за маите камък – Jade или както го наричаме на български малко неточно нефрит.
Преди да продължа искам да внеса малко яснота за тези, които не са наясно, както и да обясня защо джейд не е правилно да се нарича нефрит.
Съществуват два различни камъка – нефрит и жадеит, които са разновидности на минерала жад или джейд. Започнали да ги различават едва след откриването на Новия свят. Терминът „жадеит” е бил въведен в практиката от френския минералолог А. Демур през 1863 г. И жадеитът, и нефритът са съединения на силиция. И двата минерала са много здрави благодарение на плътното сцепление на иглените кристали и радиално-лъчистите агрегати, от които се състоят. Както и нефрита, лепкавият и твърд жадеит се полира добре до блясък и затова се счита за ювелирен камък от висок клас. Срещат се в многообразие от цветове – зелен, син, черен, виолетов, бял, жълт, червеникав, кафяв.
Жад идва от испански – piedra de jada – камък на пояса. Индианците в Латинска Америка открили, че помага на бъбреците и облекчава болките в кръста. Оттам конкистадорите му дали това име. С влиянието му върху бъбреците се свързва и произхода на думата нефрит – от гръцки nephros (бъбрек).
ЖАДЕИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Мианмар, Япония, Русия и Гватемала.
Химичен състав: натриев и алуминиев силикат.
Твърдост: Между 7 и 7,5 по скалата на Мос.
НЕФРИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Британска Колумбия, Канада; Аляска и Уайоминг, САЩ; Австралия; Нова Зеландия.
Химичен състав: магнезиев, калциев и железен силикат.
Твърдост: Между 6 и 6,5 по скалата на Мос.
По отношение на твърдостта е важно да се знае, че материал с по-висока твърдост може да надраска друг с по-ниска. Обратното не може да стане. Така например човешкият нокът има твърдост 2,5, а стъклото 5,5. Това значи, че с нокът не можем да надраскаме стъкло. То може да бъде надраскано със стомана, която има твърдост 6,5. Стигаме и до начина за проверка дали даден камък е жадеит или не. Тъй като стоманата има твърдост 6,5, а жадеитът над 7, то с нож не бихме могли да направим драскотина в истински жадеит.
Различни източници дават различни сведения за находищата на джейд по света. Тук съм превел това, което е написано на едно голямо табло на входа на къщата-музей в Антигуа.
Вътре ни изнасят кратка лекция за това къде се намира този камък, какво е значението му за маите, какво са правели от него и как са го обработвали.
Едно характерно изделие са били маските от джейд. Тук има копие на оригинални такива.
Заради твърдостта на жадеита, неговата обработка се прави със специални инструменти.
Жадеитът се счита за камък на живота и дълголетието – дарява здраве и богатство. Също така помага за балансиране на енергията и емоциите, като премахва негативната енергия. И на изток в Азия, и на запад в Латинска Америка, а и по целия свят се носят какви ли не легенди за лечебните, енергийните и магическите свойства на нефрита и жадеита. Ще оставя на всеки сам да прецени за какво би му помогнал подобен камък.
Почти всички си купуваме медальони от жадеит със символа на зодията си според календара на маите. Един добър и скъп спомен от това място.
Време е за обяд. По-скоро просрочихме времето за обяд и сега сме зверски гладни. Диего ни предлага да посетим ресторантчето на негов познат, което се намира на покрива на една близка къща.
Тъй като и останалите постройки не са по-високи, от покрива се открива гледка, която ми доставя истинско удоволствие. Не мога да не я споделя.
Хапнах един телешки стек с гарнитура и фреш от ягода срещу общата сума от 10 лв. В някои заведения цените са много ниски. В други са като у нас. Зависи, както е и нормално, от категорията на заведението.
Сити и доволни се отправяме към централния площад на града, където съвсем очаквано има поне няколко забележителности.
Основан през 1543 г., градът, който днес наричаме просто Антигуа, бил известен с дългото име „Много лоялен и много благороден град на Свети Джеймс, един от рицарите на Гватемала“. Той е третата столица на Кралство Гватемала, включващо Чиапас (южно Мексико), Гватемала, Белиз, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. В тази си роля градът станал един от най-важните в Централна Америка и наслението му достигнало 60 000 души, като по-големи от него в Новия свят били само Мексико Сити и Лима. Тук били построени повече от 30 църкви, 18 манастира, 15 музея, университет, 5 болници, паркове, градини и фонтани.
Значително пострадал от земетресението през 1773 г., градът бил изоставен и столицата преместена. Сегашният си вид дължи на възстановяването му през 18-19 век.
Една от най-важните и интересни сгради на Централния площад е настоящото кметство или Дворецът на Капитаните. Това име е от времето, когато управлението на цяла Централна Америка е било съсредоточено именно в тази постройка.
На втория етаж най-вдясно се намира канцеларията на кмета, но него го няма в момента и както Диего каза, скоро няма да се появи. Учудването ни бе парирано с добавката, че бил в затвора, защото отраднал 20 млн. кецала.
Може би забелязвате синята сграда в дъното. Това е банка. Оказа се нещо съвсем обичайно в Гватемала да има опашка пред банките. Няма как да си я спестиш! На вратата седи въоръжена охрана и съблюдава за спазването на реда. Аз се притеснявам да снимам хората отблизо, но Краси с неговия дълъг обектив ги приближава отлично!
Единственият паметник в Антигуа без религиозно значение е фонтанът в парка на централния площад.
Катедралата Свети Джоузеф е официално открита на 5 ноември 1680 г. след 11 годишно изграждане. Построена е на мястото на стара катедрала от 1541 г., която била силно пострадала от земетресенията.
Излизам от храма и докато зяпам местните лелки-кибици отпред, от един файтон слизат младоженци и се насочват направо към нашата група.
Докато младите се снимат, ние се чудим как да си откраднем по някой кадър от по-хубав ъгъл. Двойката е много красива и двамата са чудесни фотомодели.
Виждайки ни колко сме ентусиазирани, младежът и красавицата направо ни предлагат да си направим обща снимка.
Използвам момента и ги заприказвам. Разбирам, че той е гватемалец, а тя … украинка! Нямаше как просто! Вярно, че жените веднага оцениха красотата на момчето, но славата на украинките като едни от най-хубавите жени се потвърди и в далечна Гватемала.
Разделяме се с пожелания за щастлив и разнообразен живот и продължаваме към църквата Ла Мерсед, която се намира съвсем близо до нашия хотел.
По пътя ще трябва да минем под арката на манастира Санта Каталина.
Ще се постарая да кажа няколко думи и за това място, което често се асоциира с града и може да се нарече символ на Антигуа. Наистина, ако разглеждате картичките в магазините, на всяка втора са тази арка и вулканът Де Агуа.
През 1613 г. е бил построен женски манастир, наречен Санта Каталина. С годините той се разрастнал. Наложило се да го разширят и от другата страна на улицата. Тъй като послушничките не са имали право да контактуват с външния свят се наложило през 1693 г. да построят арка над улицата, която да свързва двете части на манастира. Всеки ден монахините ходели на училище през прохода в арката без да нарушават забраните за илизане. Часовникът на кулата е добавен по времето на Централноамериканската федерация – през 1830 г.
В наши дни манастирът Санта Каталина е преобразуван в хотел, а арката е едно от най-сниманите места в Антигуа. Ако се обърнем с гръб, виждаме улицата, водеща към централния площад и като фон – вулканът Агуа, обвит за момента в облаци.
Тъй като денят е към своя край, слънцето пада ниско и осветява с изключително топли цветове града.
За да се приберем в хотела, от арката Санта Каталина трябва да тръгнем по улица, минаваща покрай църквата Ла Мерсед.
Това, което казах за залязващото слънце и топлите цветове важи с пълна сила и тук. Контрастите стават все по силни, а гледката зарежда с настроение. Минаваме странично покрай църквата, за да излезем на малкия площад пред нея.
Докато минаваме покрай страничния вход на църквата, екскурзоводът ни показва над вратата сцена как Йоан Кръстител кръщава Исус. Всички орнаменти носят символика. Над главния вход виждаме Девата на милосърдието, а най-горе основателят на „Ордена на милосърдието“. Този орден е един от първите, стъпили в Латинска Америка през 1538 г., за да покръсти местното население. Още през 1541 г. получили земя за църква и построили такава през 1546 г. след като си подсигурили необходимата помощ.
Естествено, земетресенията не простили на светинята и тя била разрушена през 1565 г., възстановена и отново унищожена през 1717 г. През 1767 г. на мястото на разрушения храм бил издигнат нов – този, който виждаме днес. За щастие храмът някакси оцелял по време на разрушителното земетресение Санта Марта през 1773 г., но манастирът зад него нямал този късмет и до ден днешен не е възстановен.
Влизаме вътре заедно с Диего. Хората се молят и трябва да пазим тишина.
На излизане слънцето вече се е скрило зад облаците, но все още е светло. На това място се разделяме с нашия любезен гид и си разменяме координатите, за да му пратя снимки.
Резервацията за вечеря в Каса Санто Доминго е за 20 часа, така че имаме около 2 часа за свободна разходка из града или за почивка в хотела.
Аз лично успявам да се справя и с почивката, и с разходката, както и да си напазарувам нещо за спомен от великолепния град Антигуа.