9.04.2013. УАКАЧИНА. НАСКА.
Добро утро Перу! Девети април ни посрещна с усмихнато слънце, жизнерадостни цветове и добро настроение. Всички се бяхме наспали прекрасно, а релаксът от предната вечер още ни държеше усмивките по лицата. Като споменах, че ни чака нещо специално, нямах никаква представа колко точно емоционална утрин ни предстоеше.
Договорката беше в 7:00 да излезем на бъги-сафари в пустинята. Това ни костваше някаква малка сума допълнително, тъй като не беше залегнало в програмата, а и не всички изгаряха от желание да го изпробват. Хм, загубиха!
Трима от групата ни се отказаха и останахме 11. В 10-местно бъги нямаше как да се съберем и затова ангажирахме и едно 6-местно.
И така, разпределихме се по местата, затегнахме триточковите колани, шофьорът спусна малко гумите и потеглихме от хотела в посока безкрайните пясъчни дюни.
Видеото, което снимах, за съжаление не е перфектно, защото друсането бе непреодолимо за обектива.
Какво красиво може да намери човек в едни безкрайни пясъци? Дали това, че няма нищо друго е толкова странно и пленително или пък, че вятърът съвсем самичък работи ден и нощ като усърден скулптур без някаква ясна цел? Всичко е толкова естествено и спокойно!
Някъде там, навътре сред дюните, спираме за снимки и за кратък курс по сандборд. Започваме с фотографията.
Нашият шофьор-екстремист с право ни се чуди на акъла. Та ние се държим като деца на пясъчник!
Тук е и другото бъги.
Някой гледал ли е филма „Трима крале”?
Цялата детска градина! Групата ентусиасти от България се намира на едно прекрасно място и всичко останало няма значение.
Шофьорите перуанци разтовариха бордовете за пясък, намазаха ги с вакса и дадоха знак, че уроците започват. Кратък инструктаж и всички на старта – билото на първата дюна.
Първите опити бяха в позиция „легнал върху дъската”.
Пясъчен болид! С краката се регулира накъде да върви и кога да спре.
Следващата дисциплина – синхронно спускане! Е, синхронът се загуби някъде в началото, но поне на старта бяхме всички заедно.
А истината в крайна сметка е, че трябва да се задържиш прав върху борда. Как става ли? Ами трудно!
Боси сме и някакси задържането прав върху летящата надолу по дюната дъска не е от най-лесните неща в живота. Емоцията си е емоция. Поне като паднеш не се удряш.
От тук нататък следваше прибиране до оазиса. Нашите перуански екстремисти решиха, че ще изкарат максимален брой писъци и подкараха бъгитата по дюните като луди!
Засичайки с GPS-а, на отиване карахме с 69 км/ч. На връщане скоростта беше същата, но само по равното. При спускане от една особено висока дюна достигнахме 103 км/ч. В определени моменти се отделяхме от седалките и увисвахме във въздуха, държани само от коланите. Няма как да се предаде изживяването – нито с думи, нито с видео или снимки. Трябва да се преживее.
Минахме покрай една малка локва, за която бях запомнил, че е близо до оазиса.
И наистина, минути по-късно, пред нас се откри целият оазис Уакачина. Слънцето малко блести в очите, но добре се вижда райското кътче, заобиколено от всички страни от пясъци.
В 8:50 ни очакваше закуска в хотела, а в 10:00 напуснахме и потеглихме с нашия автобус в посока платото Наска.
Разстоянието от Ика до Наска е около 150 км и се минава за малко повече от 2 часа. Пътувахме през каменисти пустинни местности. Пясъците при оазиса Уакачина изглеждаха някакси живи и цветни. Пустинята на платото Наска има мъртвешки вид.
Единствено живот в този пейзаж дава реката, покрай която минахме и която храни с водите си природата и хората.
Самото плато Наска, където са открити гигантските фигури, наречени геоглифи (геоложки йероглифи), изглежда съвсем безжизнено.
От нивото на земята няма начин да забележим каквито и да било фигури. Затова всички посетители на Наска минават през летището Maria Reiche и суровото изпитание – половинчасов полет с малък самолет чесна.
От въздуха се вижда много повече. Излитайки, постепенно преминаваме над населената част и се отправяме към прочутите фигури сякаш начертани върху земята от някаква гигантска ръка.
Кабината на самолета е оборудвана със слушалки. Много е тясна, както се вижда, и в нея се събираме двете дребнички жени – Любка и Гери и неголемите мъже – аз и Весо.
Още в началото на полета ни раздадоха схеми с последователността на разглеждане на фигурите. Освен това през цялото време пилотът ни обясняваше в слушалките какво виждаме под нас. Обикновено се прелита веднъж за разглеждане отляво на борд и веднъж отдясно.
И така – линиите Наска!
1. Кит:
2. Триъгълници:
3. Трапецоиди:
4. Астронавт:
5. Маймуна:
6. Куче:
7. Най-емблематичната фигура – колибри. Размерът е 96х66 метра.
8. Паяк, символ на дъжда и плодородието:
9. Кондор:
10. Алхимик:
11. Папагал:
12. Дърво и 13. Ръце (в непосредствена близост до Панамериканската магистрала):
И една фигура бонус:
След половин час клатушкане ту наляво, ту надясно, точно в 14:00, кацнахме обратно на летището. Видяхме 13+1 от общо 70-те фигури на платото Наска.
Как се сдържахме да не повърнем само ние си знаем. Поне в самолетите си има пликчета пред всяка седалка – предвидено е.
Като награда за геройски издържания полет получихме грамоти от пилота. Вътре в самото летище си ударихме и по един печат в паспортите, че сме посетили Наска.
Доста зле понесе полета на някои хора от групата. Припадъци, прибледняване, падане на кръвно и какви ли не проблеми съпътстват удоволствието да видиш линиите Наска от въздуха. На някои от групата им се наложи да ползват услуги на лекар. Слава богу на летището имаше такъв и цената му влиза в билета за полета. Не е добра идея да се храни човек преди този полет.
Нека да обобщя! Това беше най-неприятното ни преживяване до момента в Перу, а дали не и за цялото пътуване. За какво беше цялата саможертва? Видяхме едни наистина необикновени фигури създадени от древната култура Наска.
Всъщност по тези земи са живели хора още преди 10 000 години. Културите, оставили съществени следи за своето съществуване са Паракас (700 г. пр.н.е. до 200 г.) и техните наследници – Наска (300 г. пр.н.е. до 600 г.). Двете култури са имали сходни техники за обработка на керамика и текстил, както и приличащи си земеделски похвати и отглеждани насаждения. Затова се счита, че Наска са наследили Паракас. Това, обаче, което ги отличава съществено са оставените от последните геоглифи – огромни, очертани върху земната повърхност фигури, достигащи до 285 м дължина.
Защо са направени тези фигури? Как точно са направени? Защо не изчезват? Какво ни говорят рисунките от платото? Много въпроси изникват, когато човек е успял да види всичко това. Всички отговори са в сферата на предположенията.
Една от версиите е, че климатът на това място се е променил и античните обитатели на тези земи са започнали да рисуват различните образи с цел да омилостивят боговете и да получат вода и плодородие. Техниката за направата им е разгадана, но всички опити да бъдат повторени са довели до незадоволителни като качество резултати. Всяка една от тях е начертана с точно една непрекъсната линия. От най-простите геометрични фигури, до най-сложните рисунки, са направени с такава прецизност, че само високо от въздуха се вижда за каква точност на изпълнението става дума. А защо не изчезват – причината е в климата. На платото Наска почти никога не вали. Какво ни говорят тези фигури – много и нищо. Много, защото показват едно задълбочено познание върху живота и природата – изобразени са животни, които не се срещат в района. Нищо – защо ли? Ами защото няма абсолютно никакво разумно обяснение как са успели да ги направят. Не е ясно нито как са проектирани, нито как са реализирани! Дали пък няма намеса на извънземни сили? Цялото съществуване на този феномен, на тази странна култура, е обвито в мистика.
Тръгваме с автобуса от летището и преди да продължим нататък, спираме на едно малко пазарче в покрайнините на гр. Наска, за да си купим плодове. Градът се намира недалеч – на около 30 км от линиите Наска.
Има много вкусни плодове, но си избираме само такива, които можем да обелим – мандарини и банани. Гроздето, например, е абсолютно рисковано за ядене на улицата. Много обичам манго, но ми трябват прибори и чисти ръце, за да го ям. На улицата – просто ще стана на прасе и ще си вкарам някой бацил в стомаха като гарнитура!
По програма отскачаме да разгледаме едно скучно на пръв поглед място, но изключително важно за археолозите – гробището Чаучия.
На едно равно поле, брулено от вятъра, са пръснати навсякъде парченца кости. Тук таме има обособени гробници.
В тези гробници са намерени отлично запазени мумии на повече от 1000 години. Покрай тях има поредица от керамични съдове и текстилни изделия, съпътстващи мъртвите в техния път.
По тези находки учените-археолози са съставили поредица от хипотези за живота на културата Наска, както и за техните наследници.
Всички гробници си приличат. Различават се по вида и броя на мумиите вътре. Всички мъртви са положени с лица на изток. Обходих ги набързо.
Междувременно вятърът се засили и започна да вдига пясък във въздуха. Побързах да се скрия в автобуса, защото очите ми се напълниха с песъчинки, въпреки слънчевите очила. Изчаквам търпеливо цялата група да се качи и тръгваме в посока към града.
Точно излязохме от черния път на шосето и спряхме до една кактусова нива. Защо ли? Ами екскурзоводът ни обясняваше защо дрехите на мумиите са запазили ярките си червени цветове.
Е, добре, ще каже някой, какво общо има между облечените в червено мумии и кактусите? Много просто! Това е един паразит, наречен кочиния.
На снимката се вижда белият дефект върху кактусовото листо. Това е паразитът. Интересното е, че като се остърже от растението и се стрие в ръце се получава следния ефект:
Каква изненада! Цветът е червен. Да, белият паразит от зелените кактуси, се използва за добиване на червен оцветител. Не само това. Оказва се, че това багрило се продава доста скъпо и в миналото са ставали битки до смърт между земеделците кой да го събере. Спяли са по няколко нощи на полето, за да могат да съберат повече кочиния.
Кактусите се заразяват умишлено с този паразит и от тях се добива само багрило. Болното растение вече не може да дава качествен и добър плод. Затова нивите се използвали или за добив на кактусови плодове, или за добив на кочиния.
Съвсем скоро пристигнахме до автогарата на Наска. По-късно вечерта, от тук щяхме да вземем междуградския автобус към Арекипа. В момента, обаче, използвахме да си оставим багажа на гардероб и със свободни ръце потеглихме на разходка по улиците на Наска.
Всичко беше чисто и спретнато. Малко повече глъчка имаше около пазара за плодове и зеленчуци, намиращ се в едно каре между блоковете.
Освен екзотичните плодове, голямо впечатление прави напълно черната царевица. Интересен сорт, от който се прави споменатата вече напитка „чича морада”.
Мартин ни поведе отново – познайте на къде!
Пласа де Армас, разбира се! Както във всеки друг град, и тук централният площад се казва така. Пълно беше с хора, които се чудеха как да си убият времето. Един бъдещ индиански вожд внимателно проучваше света около себе си…
Следваше двучасова свободна програма – всеки можеше да хване в която посока си иска. Имаше за обикаляне и магазинчета, и заведения. Най-накрая се събрахме отново на площада и се отправихме към ресторант, в който имахме вече резервация за вечеря.
Както и на много други места, и тук имаше музика на живо. Много ми допадат перуанските мелодии.
Храната беше много вкусна, но с Любка си поръчахме лют сос и … се подлютихме здраво! Не е истина колко люто може да е лютото!
От ресторанта направо се отправихме към автогарата, където минахме проверка на багажа за оръжие и опасни материали. Оказа се, че това не е случайно. Няколко дни по-късно разбрах, че един автобус на същата фирма, с която пътувахме ние – Cruz del Sur (Южен кръст), предния ден е бил спрян от въоръжени с автомати бандити и ограбен. Засега, обаче, ние си бяхме спокойни, защото такива неща никой не ни беше подшушнал предварително.
А автобусите за междуградски превози на Cruz del Sur са наистина впечатляващи!
Такова VOLVO не бях виждал, а и не съм предполагал, че съществува подобен лукс! Автобусът беше от категория 5 звезди и имаше TV/video, Audio, стюардеса, храна, микровълнова печка, климатик, отопление, тоалетна, интерком, легло… Някой спомена, че и интернет имало на борда.
На първия етаж бяха само хора от нашата група. Това беше и по-луксозната част от местата.
Креслата бяха от категория „бизнес клас” в самолетите и се превръщаха лесно в удобно легло за сън.
На втория етаж имаше по една седалка на ред повече и също бе много комфортно, но малко по-тясно.
Настанихме се удобно. Приготвихме се да спим, но точно тръгнахме и стюардесата мина да раздаде вечеря за който не е ял. Е, ние бяхме си хапнали порядъчно в ресторанта и вечерята ни остана по-скоро за закуска.
В 22:00 потеглихме на нощен преход до Арекипа. Разстоянието не бе никак малко и автобусът го взе за 9,5 часа. През 90% от това време съм прекарал в страната на сънищата, защото когато се събудих вече беше 7 сутринта и точно влизахме в някакъв голям град…
