10.04.2013. АРЕКИПА.
В Арекипа пристигнахме с позитивно настроение. Някои от нас се бяха наспали отлично по пътя. Доброто настроение се подхранваше и от хубавото и топличко слънчице в комплект с безоблачното небе.
На автогарата ни посрещнаха и трансферираха до хотел El Castillo, собственост на един холандец, женен за перуанка. Името се превежда „Замъкът”.
Е, чак замък не е, но пък наистина печели първенството за най-красив до момента измежду хотелите ни в Перу.
Тъй като се изсипахме заедно с куфарите в двора на хотела още в 8 сутринта, трябваше да седнем и да изчакаме да ни дадат стаи. Настаняване преди 14 часа е възможно, когато Мартин се е уговорил предварително за това.
До 10:15 имахме свободно време за закуска, настаняване и релакс. Стаите бяха прилични с хубава баня, а градината бе още по-приятна. Имаше и безжичен интернет, който претоварихме моментално.
От хотела се вижда моста, построен в Арекипа от Густав Айфел.
Първоначално направен за железопътен транспорт от метални части, пренесени от Европа, в наши дни се използва за преминаване на автомобили. Дълъг е около 380 метра и има само едно тясно пътно платно.
Първото нещо, което видяхме, тръгвайки на разходка от хотела към центъра на града, бе именно моста. Не че е нещо удивително красиво. Напротив, даже е грозничък. Има, обаче, знаменит създател, а това, което пък ми хареса на мен бе, че от него се открива приятна гледка към квартала на нашия хотел с фон от заснежени вулкани.
Този ден посветихме изцяло на разглеждането на град Арекипа. С малко повече снимки ще ви покажа как изглежда Белият град, както го наричат. Ще дам информация за него, както и една легенда свързана с един от трите вулкана, които заобикалят града като негови пазители.
В началото тръгваме пеша от хотела към централния площад на Арекипа и по пътя разглеждаме жилищата на местните. Очевидно това е богатата част на града. Нови кооперации и масово използване на електричество по оградите за ограничаване на достъпа.
Улиците тук са чисти и подредени, украсени с много цветя и грижливо поддържани. Типика е името на ресторант, покрай който минаваме. Интересни са кактусите покрай оградата.
Още огради с електричество… В действителност точно в този град няма голяма престъпност.
Е, не навсякъде охраната е брутална. Има старинни на вид къщи, които не навяват страх от крадци.
Малки ресторантчета с интересни имена… Този се казва „Като чесън”.
След около километър приятна разходка стигаме до центъра на града. Веднага забелязваме белия вулканичен камък, от който са направени старите колониални сгради и заради който го наричат Белия град.
Е, не всички постройки са бели, но ако сте забелязали вече – повечето са едноетажни.
Мисля, че е време да дам кратка информация за мястото. Арекипа е вторият най-голям град в Перу с 1,14 млн. жители. Намира се на 2325 м надморска височина, което не представлява никакъв проблем за нас. Казвам го, защото на следващия ден ни очакваше доста по-сериозно изпитание.
За произхода на името има няколко версии, но на мен най-правдоподобна ми изглежда тази от езика аймара – ari (остър връх) и qhipaya (зад). Т.е. имайки предвид вулканът Misti, който явно е острият връх, са искали да назоват мястото зад него.
Още сутринта, докато пътувахме към хотела, местната ни екскурзоводка разказа, че в Арекипа има много различни производства и поради това тук почти няма безработица. Високо в планината около Арекипа има много мини за мед, злато и сребро. Местните жители се имат за нещо повече от гражданите на Лима. Много са гостоприемни и услужливи.
Последно ще спомена за трите вулкана около града, снимки на които ще покажа постепенно. Гледките към тях са емблематични за Арекипа и от древни времена местните са ги почитали като свещени планини.
Първият вулкан – Мисти (Misti), който вече споменах, на езика кечуа означава „господин”. Висок е 5822 м и е активен. От време на време изпуска пара.
Вторият вулкан е Чачани (Chachani). На кечуа това име означава „жената на…”, имайки предвид вероятно Мисти. Този вулкан не е активен, а най-високият му връх е 6075 м.
Третият вулкан и един от най-интересните е Пукчу-Пикчу (Picchu-Picchu). На кечуа пикчу означава „планина”. Наричат го още с името “El indio dormido” или „спящият индианец”. Защо? Това ще разкажа малко по-нататък. Висок е 5669 м и е бил много висок, но при изригване кратерът се е разцепил и са се образували 7 отделни върха.
Последното голямо изригване на вулкан в района е било през 1780 г. През 1440-1450 г. е имало изригване на Мисти, което е убило всички жени в селището. Мъжете са оцелели, тъй като точно тогава са били в друг град надалеч, за да продават продукцията си. Хората, обаче, не се притесняват от изригванията. Много повече ги тормозят многобройните земетресения. Това е и причината сградите в Арекипа да са ниски и с много дебели стени.
Междувременно стигнахме до централния площад, който отново се казва Пласа де армас. По средата има фонтан и градинка, а наоколо катедрала, кметство и важни административни сгради.
Гражданите на Арекипа от всички възрасти и прослойки се срещат на това място и релаксират на пейките в градинката около фонтана, заобиколени от ята гълъби.
Разположен на около 1000 км южно от Лима, градът е основан през 1540 г. от Гарси Мануел де Карбахал, един от лейтенантите на Франсиско Писаро. Като място е използвал долината на река Чили. Година по-късно испанския крал Карлос V с декрет от 7 октомври 1541 г. му е дал статус на град с име Арекипа.
Тук се срещнахме отново с екскурзоводката Кармен, която ни посрещна сутринта на автогарата. Уговорката е да ни разходи из града и да ни покаже основните му забележителности.
Пропуснахме катедралата и се отправихме директно към йезуитската църква Св. Джеймс, която има много интересна декорация на фасадата.
Орнаментите, наред с християнските символи и изображения на Исус, Дева Мария и Йозеф, включват и елементи на местната флора и фауна, на морски раковини и индиански маски. Целта е била да бъдат привлечени местните жители към новата вяра.
Влизаме вътре. Олтарът, както навсякъде, е пищен и всяващ респект.
По-интересно и специфично за Перу е едно от изображенията на стената. Става дума за репродукция на „Тайната вечеря”. Нищо особено, ако не броим, че вместо Юда, тук е изобразен Франсиско Писаро, а вместо печено агне, на трапезата е сервирано печено морско свинче. Интересна интерпретация, нали?
Отляво на църквата са били построени жилищата на монасите. В наши дни метохът е превърнат в търговски център с луксозни магазини, галерия и кафене.
Пасажите са направени с красиви колони от същия бял вулканичен камък, от който са построени повечето сгради. Докато Кармен ни говори, криейки се от слънцето под чадърче, ние се крием под сянката на колоните.
Влязохме в един от магазините, в който продават изделия от вълна от алпака. Тук видяхме и различните качества на материята – от много фина и мека вълна от Викуня на цени от около 400 долара за шал, през вълна от кралска, млада и обикновена алпака, та до по-грубата от лама.
От вътрешния двор на монашеската обител се излиза на съседната улица.
Ние се връщаме, обаче, към мястото, от което влязохме и съвсем наблизо се спираме пред типична колониална сграда – сега банка и музей.
Отново има вътрешен двор с грижливо орнаментирани стени, прозорци и врати.
По средата на деня температурите се покачиха. Ожадняхме. Трябваше да си намерим някое заведение, за да пием по някой сок или коктейл, както и да хапнем по нещо дребно вместо обяд. По пешеходната уличка наблизо стигаме до едно кафене на 3 етажа.
Третият етаж е тераса с красиви гледки. От тук се вижда отлично вулкнът Пукчу-Пукчу със седемте върха във формата на заспал индианец със скръстени на гърдите ръце.
След като си поехме въздух и отпочинахме на покрива на кафенето, взехме таксита за около 2 км до центъра на градския район Янауара (Villa de Yanahuara). На площада се влиза през стена от арки, направени от бял камък.
Близкото пазарче предлага стандартните изделия от текстил и други ръчно изработени сувенири. Отзад, като едва загатнат фон, се извисява Мисти.
Църквата Сан Хуан на площадчето в Янауара.
Кварталът е забележителен с малките си улички, красивите си гледки към града и вулканите, както и с традиционните цветя по стените.
От този район тръгваме пеша към центъра, където в края на нашата обиколка ще посетим манастира Санта Каталина.
По пътя се спираме да погледнем отново вулканите. Този път се виждат доста добре. Първо Мисти с острия си връх.
Чачани не се се вижда от тази страна на града, но за сметка на това силуетът на Пикчу-Пикчу, покрит със снежна шапка, е перфектен.
Версиите на легендата за заспалия индианец са много и различни. Кармен ни даде една, в интернет има други, а най-много ми хареса варианта на Ирене, екскурзоводката ни от следващия ден. Малко изпреварващо ще разкажа нейната версия на приказката за голямата любов.
Преди много, много години, един млад индианец се влюбил в своята съседка – неземно красива индианка на име Чачани. Тяхната любов пламнала с невероятна страст и много скоро те станали неразделни. Когато разбрал, обаче, бащата на момичето й забранил да се вижда с младежа. Въпреки това, двамата се уговорили да се срещнат на върха на близката планина. Момчето тръгнало към мястото на срещата, но бащата на Чачани разбрал и я затворил в стаята й. Влюбеният младеж чакал дълго. Толкова дълго, че по някое време заспал с лице, обърнато към божественото слънце, сякаш с молба да му изпрати любимата. Когато момичето успяло да избяга от своя затвор и се качило на планината, намерило там своя либим, заспал вечен сън! Седнала до него и се разплакала. Толкова много плакала, че и до ден днешен реки и водопади от нейните сълзи текат в подножието на планината.
След около половин час разходка между красивите едноетажни колониални къщи на Арекипа, спряхме до високата ограда на манастира.
Входът на манастир Санта Каталина е оцветен в червени и бели тонове. Цветовете са свежи и създават приятно усещане.
Някои вътрешни части са оцветени в синьо и бяло.
А други са само в бяло.
Преобладаващи са все пак червените тонове. Защо? Не стана много ясно.
Женският манастир Санта Каталина е създаден през 1579 г. Негова основателка е много богатата вдовица Мария де Гусман. Традициите на времето са повелявали вторият син или дъщеря от всяко семейство да служи на бога. В този манастир са приемани само жени от висшите прослойки на испанските фамилии. Всяко семейство е плащало не малко пари, за да бъде приета дъщерята като монахиня в манастира – равностойност на около 150 000 днешни щатски долара. Имало е възможност и не толкова богати сестри да бъдат приемани в манастира, най-често като помощнички. Максималният брой монахини, които са обитавали манастира е бил 450, една трета от които са били прислужници. Всяка е имала собствен дом в някоя от трите части на манастира. Многобройните къщи са били свързани с 6 улици и един пасаж. На входа на къщата се изписвало името на монахинята, която живее там.
Целият комплекс е разположен на около 20 000 кв.м. В наши дни тук живеят едва 20 монахини в една част, която е затворена за туристи. Останалата територия е свободна за посещения и разглеждане. В някои от къщите се влиза и може да се види при какви условия сестрите са живели и работели.
Естествено, има и църква, която се вижда от всяка точка.
До църквата се стига по стъпала, които водят до тераса с красиви гледки към манастира и вулканите. Отново тези вулкани!
Цялата духовна обител е оформена с женски вкус и естетика. Цветята и свежите цветове създават усещане за вътрешно удовлетворение и наслада.
Манастирът разполага и със сериозна картинна галерия с много ценни творби на религиозна тематика. С годините част от тях са били унищожени от пожари.
Разглеждайки всичко това, неусетно времето мина, а слънцето напомни за красотата на залеза. Разделихме се с Кармен след като удовлетворихме молбата й да разгледаме магазина на брат й. Нищо интересно, но беше неудобно да й откажем.
Часът бе около 18 и стомасите ни напомниха, че не е лошо да потърсим място за вечеря. Идеалният вариант бе да съчетаем удоволствието от добрата храна с насладата за окото от златистия цвят на сградите.
По съвет на Мартин седнахме в някакво заведение на Пласа де Армас с изглед към площада и катедралата.
Доста време откарахме в приказки и бира. Слънцето отдавна се беше скрило, но Арекипа оживя отново с ефектната си вечерна премяна.
Строежът на катедралата е започнал още с основаването на града на 15 август 1540 г. Поради силната вулканична и сеизмична активност в района, църквата е претърпяла множество частични и сериозни разрушения. Следвали са реконструкции и реставрации, после нови катаклизми и т.н. Последното голямо земетресение в Перу от степен 8,1 по Рихтер на 23 юни 2001 г. е разрушило лявата кула и повредило сериозно дясната. На 15 август 2002 г., обаче, по случай празненствата от основаването на катедралата, кметът на града е приключил с реставрацията и днес имаме възможност да се насладим на цялата й красота.
Тръгваме на нощна разходка по улиците на Арекипа. От Пласа де Армас до хотела има 1,5 км – една приятна дистанция.
Арекипа е спокоен град. За разлика от повечето малки населени места, тук си личи, че хората са по-заможни, а обществените места подредени и поддържани. Мястото се класира в категорията „Задължително да се види!”.
Прибрахме се в хотела и се отдадохме на сърфиране из интернет. По някое време съм заспал на едно кресло на рецепцията, тъй като обхвата на рутера не достигаше до стаите. Преместих се в стаята и съм заспал дълбоко, но не чак като „Спящия индианец”.
