05. СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

Ден V. ЕЗЕРОТО АТИТЛАН.

Днес е петият ден от пътуването ни и четвърти в Гватемала. Последните, които не бяха свикнали с часовата разлика, вече са в кондиция. Слава богу, защото планираната програма започва да става все по-богата и съответно по-изморителна.

Ставаме и тръгваме. Тъй като не сме закусили, спираме в една крайпътна закусвалня, където срещу някаква фиксирана неголяма сума можеш да хапнеш на корем. Единственото неприятно нещо е, че моментално се вмирисваме на манджа, но какво да се прави, гладът иска жертви.

Езерото Атитлан се намира на около 80 км от Антигуа и пътят не е дълъг, но с автобуса пътуваме бавно. Още повече като добавим и спирането за закуска, нещата си отиват към пристигане по обяд.

Първото място, от което зърваме езерото, е една панорамна площадка, която наричат Мирадор Сан Хорхе.

Наистина, от тук гледката е много приятна, а и благодарение на информационната табела, предвидливо монтирана за такива като нас, научваме къде се намираме и най-вече какво се вижда.

Най-вдясно се намира вулканът Сан Педро. Селището Сан Педро ла Лагуна е вдясно от него на брега, но не се вижда. В средата на снимката е вулканът Толиман. Непосредствено зад него има още един скрит, кръстен на езерото вулкан – Атитлан. В ниското пред вулкан Толиман има едно малко възвишение, наречено Златният хълм, а между двата или по-скоро трите вулкана, се намира селището Сантяго Атитлан, което също от тук не можем да видим. Отляво на Вулкан Толиман се намира селото Сан Лукас Толиман, което отново не се забелязва. Най-вляво на кадъра, даже бих казал непосредствено извън него, се намира селището, към което сме се запътили – Панахачел.

По път спираме за малко, за да снимаме една много интересна цветна картина в края на едно от селата.

На фона на красивата природа, някак сгушено между околните баири, се е разпростряло местното християнско гробище. Такива места ние възприемаме като някаква мъка и тъга, а самите гватемалци явно го усещат по-различно.

Малко след това стигаме до град Панахачел на брега на езерото Атитлан. Автобусът спира на крайбрежната улица и разтоварваме багажа си. От там по някаква пътечка между къщите минаваме 200 метра и стигаме до арка от цветя – вход на хотела. Влизаме и изчакваме за ключове от стаите.

Спокойствие, красота, добро настроение… Това са усещанията, когато човек се намира на това място.

Часът е 12 и след 15 минути имаме среща на пристанището с местен екскурзовод, така че нямаме никакво време за разпускане. В Панахачел ще останем само една нощ и днешния следобяд ще оползотворим в разходка с лодка по езерото и посещение на крайбрежните села на индианци маи.

Пристанището, доколкото може да се нарече така редицата от дървени кейове, е съвсем близо до хотела. От тук се открива много хубава гледка към езерото и вулканите – вдясно Сан Педро, а вляво Атитлан и Толиман пред него.

Водачът ни по време на днешната разходка се казва отново Диего и е роден в градчето Сантяго де Атитлан в средата между трите вулкана.

Тръгваме с лодката право към лагуната между вулканите. Езерото има площ от 130 кв.км и достига дълбочина до 350 метра.

Минаваме покрай вулкана Сан Педро, за да влезем в нещо като лагуна, където акостираме на дървен кей, подобен на този в Панахачел.

Маите Цутухил са мигрирали тук от Мексико около 900 г. пр.н.е. Атитлан означава „място на много води“ или „хълмът, заобиколен с вода“. Те са владеели района на езерото Атитлан и съседните селища Сан Лукас Толиман и Патулул. Техният церемониален и религиозен център е бил Чутинамит (Устата на селото/входа на селото), намиращ се северно от входа при залива Сантяго. Днес го наричаме Сантяго де Атитлан. Своята търговска и военна мощ племето разпростирало в различни периоди от време от град Кетцалтенанго до брега на Тихия океан.

Цутухилите не са сключвали съюзи с другите племена на маите и са били завладени през 1524 г. от едно обединение на испанци, индианци от Мексико и маите Какчикел, за което вече споменах.

Около кея е пълно със сергии, готови да посрещнат всеки заблуден турист, стигнал до това прекрасно, но доста отдалечено от стандартните маршрути място.

Тръгваме по улицата на занаятите. Както се вижда, навалица няма. Тъй като в града живеят около 60 000 души, предимно маи, това, което се вижда по сергиите е предимно направено от техните ръце.

Възрастните тук не говорят добре испански. Езикът е цутухил и се налага Диего да ни превежда, когато спираме за демонстрация на традиционна местна женска „шапка“.

Имаме достатъчно време и който иска може да се облече в традиционните облекла на маите. Най-сложната част е поставянето върху главата на въпросната традиционна „шапка“, която всъщност е една лента с дължина 20 бара, което е приблизително 20 метра. Числото 20 идва от броя на дните в месеца от календара на маите.

Възрастната индианка е типичен представител на расата. Толкова е ниска, че изправена изглежда колкото седналите на пейката зад нея Петко и Силивия.

Още нещо за въпросната „шапка“. Толкова е специфична, че е влязла сред символите на страната и е увековечена от 1950 г. насам върху монетата от 25 сентавос (четвърт кецал). Даже има паметник на тази монета.

Жената, изобразена върху монетата, се казва Чонита. Оттам и самата монета наричат Чока.

След като отделихме достатъчно време на традициите е време да продължим. Изненадващо Диего свива в една тясна пряка и тръгва в процепа между две постройки.

Установявам, че лицето на града, което виждаме на централната улица, няма нищо общо с това, което откривам отстрани. В действителност жилищата на индианците са тухлени, неизмазани, залепени едно за друго и в най-добрия случай имат малки дворчета. Разделени са от тесни улици, по които може да се мине единствено пеш.

Влизаме в едно такова мизерно дворче и единствено надписът на табелата до входа започва да ми подсказва нещо: „Добре дошли в братството на Машимон“.

Около нас местни дребосъци си играят в прахоляка, а няколко жени шетат из дворчето. Все още недоумявам, когато Диего посочи една барака с ламаринен покрив и започна да ни обяснява.

В този частен дом тази година е приютено божеството-покровител на града Машимон. От времето, когато испанците завладели маите цутухил, този идол на града се крие всяка година в различна частна къща. Това продължава до ден днешен и изборът на фамилията, чиято чест е да се грижи за божеството през годината, става от старейшината.

Машимон на езика цутухил означава възел. Куклата, която реално визуализира божеството, е облечена с 12 панталона и 12 ризи. Периодично я хранят, дават й да пуши, да пие… Изглежда малко смешно, но даже уринира. Вътре се извършват церемонии само от шамани. Снимането е забранено, а и едва ли има кой знае какво да се покаже. Надниквам и бързо излизам отблъснат от миризмата. Предпочитам да изчакам отвън, докато останалите приключат.

Продължаваме нагоре по улицата. Казвам нагоре, защото градът е разположен на нещо като хълм и се изкачваме все по-нависоко.

Минаваме покрай местен ресторант и уличен пазар за плодове и зеленчуци.

Продавачките са не по-малко екзотични от плодовете, които предлагат.

Държавното училище не е голямо, но е пълно с деца. Тук е голяма гордост да учиш. Познанието те издига в обществото и се цени високо.

По стълбичките отстрани стигаме до целта – градската църква „Апостол Сантяго“.

Братята францисканци пристигнали в района на езерото през 1538 г. Първата църква и францисканският манастир са били построени най-вероятно през 1541 г. тук, в Чутинамит. През 1547 г. те събрали разпръснатото население в района на езерото на мястото, което днес наричаме Сантяго Атитлан, за да им наложат новата религия и религиозните си правила.

Предполага се, че францисканските монаси и маите цутухил са построили църква и манастир на това място малко след обединяването им през 1547 г. Строителството на съвременната църква започнало през 1571 г. и приключило през 1582 г. Сградата страдала периодично от честите силни земетресения и била реконструирана няколко пъти.

Истината е, че испанците са заставяли индианците да строят, а построената църква не случайно се оказала върху останките от светилищата на маите. Вътре индианците се молели на своите богове докато францисканците си мислели, че са ги покръстили. Диего твърди, че маите тук никога не са се молели на Исус, а кръстът пред църквата символизирал за тях четирите посоки на света.

Общо взето църквата е последното, което си заслужава да видим в Сантяго Атитлан. Остава ни малко време за покупка на типичните занаятчийски изделия за района на езерото. Тук има голям избор, а поради отдалечеността от големите туристически места и цените са много нормални.

Покривки за легло или маса с различни размери, чанти, колани, дървени маски и какви ли не още ръчно изработени текстилни и дървени предмети украсяват с пъстрите си и свежи цветове многобройните сергии и малки магазинчета.

Лека полека се събираме на пристанището и се качваме на „круизния кораб“, с който обхождаме езерото.

Езерото има петдесетгодишен цикъл на покачване и спадане на нивото. Две реки се вливат в него. От 2005 до 2014 нивото се е вдигнало с 19 метра и някои от деветнадесетте села наоколо, намиращи се непосредствено до брега, частично са наводнени. Предстои да видим едно такова селище, наречено Сан Педро ла Лагуна, разположено в подножието на едноименния вулкан и засегнато от покачването на нивото на езерото. Там ще потърсим нещо за обяд. Малко сме позакъснели и доста изгладнели, но пък запасени с богати впечатления и преживявания.

Първо си намираме един ресторант на самия кей, в който да обядваме. Въпросът не търпи отлагане, ако искаме да запазим доброто настроение.

Както в повечето хотели и ресторанти в Гватемала, и тук има безплатен безжичен интернет, така че обядът е съчетан с активна работа с телефоните.

Докато останалите приключат с обяда, използвам да снимам брега около ресторанта и кея. Облаците застрашително се сгъстяват и небето става предвестник на влошаване на времето, но за мен това представлява по-скоро интересна игра на цветове.

От пристана нагоре тръгва стръмна уличка, в началото на която се събираме, за да се разходим към другия край на селото.

Първоначално се движим по съвсем прилична улична настилка, но скоро попадаме и на типично селски пътеки между къщите. Дали сме уцелили вярната посока?

Не, май не е това посоката. Връщаме се малко и хващаме по пътеките с бетон и плочки.

Жълтите табелки покрай нас обозначават „Училище по испански“.

Установявам, че това място е едно популярно средище за изучаване на испански от чужденци. На всяка крачка има училища. Постоянно срещаме бели хора сновящи насам-натам по уличките. Даже и екзотично изглеждаща книжарница за учебници намираме.

Има, разбира се, и обикновени магазини за напитки и хранителни стоки, които снабдяват местните и обучаващите се чужденци с препитание на много нормални цени.

За всеобщо наше учудване, на едно такова спокойно и усмихнато място, камионът за снабдяване на магазините с бира се пази от въоръжена охрана.

На охранителя явно му харесва да го снимат и гордо позира с пушката в ръка. Прави впечатление, че тази професия е доста престижна в Гватемала и всички, които я практикуват, изглеждат много горди и със самочувствие.

Разходката най-накрая ни води до един кей в другия край на Сан Педро.

Тръгваме по дървения кей, а той се клати… Май сме много народ за подобна паянтова конструкция!

Старая се да не мисля, че бихме могли да се намокрим. Поне не е дълбоко – едва ли е повече от метър до дъното. В действителност на това място е било сухо преди десетина години. В момента отляво и отдясно се редят наводнени полуразрушени или недовършени постройки. По надписите съдя, че са били заведения и магазини.

Напред се открива гледка към езерото с мрачните облаци и залязващото някъде зад тях слънце.

Назад лежи потъналият във вода бряг на Сан Педро ла Лагуна.

Връщаме се. Време е да се прибираме. По обратния път срещаме един местен, който се престраши да ни попита откъде сме и да ни помоли за някоя монета от нашата страна. Събира човекът, точно както и аз. Грейва от щастие в момента, в който получава от повечето видове стотинки.

Лесно се ориентираме по обратния път и когато стигаме лодката, вече започва да се стъмва.

По обратния път към Панахачел пробвам да направя снимки от лодката. Силуетите на вулканите се открояват мистериозно на фона на украсеното в топли тонове небе.

На така нареченото пристанище в Панахачел е време за снимки на залеза. Не съм единствен – има и други на моя акъл.

Прибирам се в хотела, за да се преоблека, измия и приготвя за вечеря. Вместо да си почивам като останалите, решавам, че е много удобен моментът за разходка по централната улица, където е съсредоточена цялата търговия на градчето.

Стари колониални сгради са превърнати в хотели, пощенски станции, учреждения или просто заведения и магазини.

Вечерта завършваме в семейния ресторант на Хосе Пингунос.

„Икономичното“ меню, което виси на входа се оказва, че не важи за вечерята, която е съпроводена с богата артистична програма в изпълнение на собственика Хосе и неговите дъщери.

Първо ни учат как се прави тортия. След това ни свирят на маримба.

След това с много патос и усърдие Хосе ни разказва за материалите, от които е направен националният инструмент на Гватемала – маримбата. Как се използва пчелен клей за запушване на дупчиците, как мембраните се изработват от черво и какво точно дърво използват местните за изработване на музикалните тръбички.

Човек остава с впечатлението, че маримба е измислена в Гватемала. Истината май е малко по-различна – инструментът е донесен в Латинска Америка от африканските музиканти, мигрирали тук след откриването на Новия свят. Постепенно в районите на Мексико и Гватемала инструментът е модифициран леко и е станал сегашната маримба.

И докато сме в ресторанта и слушаме какви ли не истории, неусетно времето минава, храната ни е готова и ние се нахвърляме върху изключително вкусните блюда от типичната гватемалска кухня. Това, че порцията вместо 5 лв. ни излиза 10 или 15, хич не ни тормози. Шоуто, обстановката, музиката и разказите определено си струват.

Прибираме се в хотела и лягаме, за да съберем сили за следващия ден, който се очаква да бъде не по-малко интересен.

Share
This entry was posted in ГВАТЕМАЛА. Bookmark the permalink.

Leave a Reply