11.04.2013. ОТ АРЕКИПА ДО ЧИВАЙ.
Навсякъде в Перу закуските бяха еднакви. Е, не съвсем… Различаваха се по липсата на нещо от стандартното меню: фреш, прясно мляко, йогурт, мюсли, маслини, шунка, кашкавал и/или сирене, масло, сладко, питки хляб, нескафе, чайове и листа от кока за специален чай против височинни мъки. В хотела в Арекипа имаше всичко от изброените.
На втората снимка се вижда купичката с листа от кока. Почти всеки си взе по малко за предстоящото високопланинско пътуване. Нали трябвало да се дъвчат…
В 9:00 се натоварихме на голям микробус (или малък автобус) Мерцедес, управляван от шофьора Фелипе. Екскурзовод този ден щеше да ни бъде перуанката Ирене. Много лъчезарна млада жена с добър английски и голямо желание да ни се хареса в професионален план.
Тъй като понякога хората ми правят забележки, искам да направя уговорката, че информацията, която публикувам е основно от записките ми по времето на пътуването. Понякога може някой екскурзовод да ни е наговорил глупости, за което съжалявам, но няма как да го избегна.
На излизане от Арекипа, Ирене ни посъветва да спрем в някакъв магазин и да си купим листа от кока и вода. Това е важно – големите височини, които ни предстоеше да преодолеем, много бързо обезводняват организма. За листата от кока се говори, че също помагат.
След това поехме по единственият път през планината, по който се стига до Пуно, Куско, Боливия, Бразилия, мините за благородни метали… По него ще се насочим към Чивай.
До Пуно с автобус се стига за 5 часа, а с влак – за 10. Затова влаковете вече не превозват пътници – използват се само за товари.
В покрайнините на Арекипа има доста бедни, даже по-скоро мизерни къщи.
От къде идват всички тези бедни хора? През 1985 г. е имало голям проблем с организирана терористична група, която тормозела населението. Много хора от малките селца избягали към големия град. Преселниците окупирали разни парчета земя около града и си правели къщички. Не е законно, но нямали особен избор. Властите ги гонели, но с не особено голям успех. Нямат вода, нямат електричество, нямат канализация… Част от методиката за справяне с проблема е да ги узаконят. Наскоро са им пуснали електричество, но вода все още нямат.
Къщите се строят и никога не се завършват. Първо, защото има традиция след време да се надстрояват за децата и внуците и второ, защото данъците, когато строежа не е завършен, са значително по-малки. Подобно нещо бях виждал в Йордания, а сигурно такава практика има на много места по света.
В забавни разговори между нас и разкази на Ирене по пътя времето минава неусетно.
Изкачваме се все по-високо и по-високо. Пустинята на Арекипа е продължение на Атакама от северната част на Чили и стига до Боливия. Няма дървета, но има много кактуси. И тъй като стана дума за растителността на тази височина, Ирене помоли Фелипе да спре на една отбивка, за да ни покаже нещо.
Забихме се встрани от пътя, за да видим кактус, висок колкото нас. Плодовете му се ядат, а дали са узрели се познава по това дали игличките му падат или са здраво прикрепени.
Продължихме по пътя. Пътувахме по някакво огромно плато и върховете на различни вулкани разнообразяваха пейзажа. Толкова са високи, че даже в края на лятото и началото на зимата са покрити със снежни шапки. Всеки от тях си има име и история. Древните индианци са ги почитали като свещени.
Спираме за снимка на три важни вулкана. От ляво на дясно: Ампато, Сабанкая и Уалка-Уалка. Намираме се на височина 3900 м.
Левият, Ампато, е висок 6288 м. На кечуа името му означава „жаба”.
Средният, Сабанкая, висок 5976 м, заедно с вулкана Мисти, е един от най-активните в Перу. На кечуа името му означава „огнен език” и най-вероятно това е свъзано с неговата активност.
Десният вулкан се казва Уалка-Уалка, което на кечуа значи „огърлица”. Висок е 6025 м.
През 1995 г., при едно изригване на Сабанкая, глетчерите на съседния Ампато се отдръпнали и под леда била направена изключително ценна находка – мумията Хуанита. Във вързоп било открито тяло на принесено в жертва момиче. Според дрехите и доброто му здраве преди смъртта се счита, че е било на около 11-15 години от благородно семейство от столицата на империята – Куско. Възрастта на мумията е малко над 500 години, но е изключително добре запазена заради вечните ледове на върха. Малко по-късно, през октомври 1995 г., са намерени още две мумии, а през 1997 и четвърта заедно с много предмети. Вулканът Ампато е бил място за жертвоприношения на инките.
Продължаваме нататък. Честите спирки на мен лично ми се отразяват добре. Пътят в никакъв случай не може да се нарече натоварен. Да, разминавахме се от време на време с камиони-чудовища. Имаше и участъци, в които са ставали тежки катастрофи. Шофирането по тези дълги пътища е по-скоро монотонно, освен ако не сте любители на красивите високопланински пейзажи. Като мен!
Ирене класифицира разнообазната територия на държавата Перу по следния начин:
– брегова ивица или на испански: costa;
– планина: sierra;
– джунгла: selva.
Джунглата има ниска част, каквато е Амазония, и високопланинска, каквато е районът около Мачу Пикчу, например.
Планината се дели на няколко части, в зависимост от височината и съответната за пояса флора и фауна. В планината има два сезона. Лятото, когато валят повече дъждове и е влажно, е през месеците декември, януари, февруари и март. Останалите месеци се водят зима и респективно – сух сезон.
Над 4000 м надморска височина, навлизаме в района на викуня или както се чува, произнесено на испански – „бикуня”. В Южна Америка има 4 основни вида животни от рода на ламите. Два от тях са диви – викуня и гуанако. Другите два вида са домашни и са алпака и лама. Местните ги използват за прехрана – месо, млечни продукти, вълна, пренос на товари… От всичките видове, вълната на викунята е най-ценна и много скъпа. Защо ли? Първо тази вълна е най-меката и качествена, второ – животното е диво и трето – дава едва 250 г на 2 години.
Това са първите викуня, които срещаме. Отзад като фон е вулканът Чачани. Нали помните историята за спящия индианец, която Ирене ни беше разказала?
Погледнато от Арекипа, се намираме зад вулканите Мисти и Пикчу-Пикчу. Територията е резерват – Салинас и Агуада Бланка. Резерват, защото викуните са били на изчезване в близкото минало заради бракониери. Ценната им вълна им е изиграла лоша роля. Правителството се намесило и взело нещата в свои ръце – промяна на закона, определяне на голяма територия за резерват и възлагане грижите за дивите животни на местни жители. Ако сега някой застреля викуня, влиза в затвора за дълго.
Семействата на местните хора взимат викуните под аренда и се грижат за тях. В сухия сезон докарват цистерни с вода, за да ги поят. Стрижат ги веднъж на 2 години като използват специални методи, за да ги уловят. Стриже се, когато козината им стане 2 см и се скъсява само 1 см от нея, защото на високото е студено. Когато животно се разболее го лекуват.
С така предприетите мерки, викуня не само, че вече не са застрашени от изчезване, но се размножават успешно и само в този резерват популацията им е около 4000 екземпляра. Викунята ражда по едно бебе на всеки 11,5 месеца. Майката тежи около 50 кг, а бебето 6-7.
На 4040 м стигаме до кръстопът – надясно е за Пуно, а направо за Куско и Чивай, където отиваме. Тук има паркинг, заведение, пазар за текстил, сувенири и тоалетна! От хапчетата Acetazolamida за височинна болест, които пиехме, се обезводнявахме много и … всички бързахме за WC.
Ирене обърна внимание на една от скалите, че има форма на жаба (sapo).
Вулканът Мисти се издига като самотна пирамида. От тук не се забелязва, че има два кратера.
Влизаме в заведението и се нареждаме за чай.
Поръчваме си te triple или „троен чай” – от кока, муня и чачакома.
Този чай помага за преодоляване на проблемите с височината, които се изразяват в главоболие, гадене, болки в гърдите (стягане) и обща слабост. Всичко това от недостиг на кислород.
На снимката се виждат листата от кока – широки, средно големи. Другите са муня – андинска мента. Чачакома не се вижда или поне аз не я различавам. Такъв чай пиехме навсякъде, където ни предлагаха. Най-често беше само от кока или само от муня. Наистина помага, защото аз и Марто си спряхме гадните хапчета срещу височинна болест и нямахме много проблеми след това.
Тръгнахме отново – предстоеше ни да минем през най-високата точка на пътя.
Спряхме отново на 4400 м, за да снимаме стадо алпака и овце.
Често спирахме за снимки. Наистина, типичните за Перу животни, комбинирани с хубавото време, облаците и безкрайния хоризонт даваха много красиви гледки.
Алпака пасат обикновено мъхове. Това им е любимата храна и точно нея трябва да ядат. Подпочвени извори превръщат платото в нещо като тресавище.
Потегляме отново след краткото спиране. Може би е малко досадно, но мисля, че който не е видял тези гледки, няма как да каже, че познава Андите.
На тези височини оцелява само един единствен вид змия – мачали. Има цвета на земята и не е отровна. На изчезване е, защото местните я ловят и я използват за лечение.
Интересно растение започнахме да срещаме все по-често. Вирее на височина над 3900 м и е от рода на … морковите!
На около 4800 м спираме на странно място. Навсякъде около пътя има купчинки от камъни, които очевидно не са естествени.
На това място, пътуващите инки са спирали и са давали дар на Пачамама – майката земя. Вадели са три листа от кока от специалната торбичка, която всеки е носел на кръста си и във форма на ветрило са ги затискали с камъче. По едно листо за змията, пумата и кондора – трите свещени животни на инките, символи съответно на подземното царство, на земята и на небесата. Тези купчини на кечуа се наричат апачета. В нашия случай, който няма листа от кока, може да остави и нещо друго свое – например косъм.
Последната ни спирка на тези височини е и най-високото място през което минахме по време на нашето пътешествие из Перу.
Явно всички туристи спират тук, защото перуанките с текстилните изделия ни чакаха с надежда. На никой, обаче, не му беше до тях.
Освен, че едва се движехме заради липсата на кислород, независимо от хубавото време беше и доста студено.
Направихме си колективна снимка на цялата група на височина 4910 метра.
„4910 м нмв. Място за наблюдение на Андите. Участък от вулканичната планинска верига на Централните Анди.”
Наистина, от тук се виждат поне 4-5 вулкана. Един кадър – панорама на Ампато и Сабанкая. Дано се вижда добре в малкия размер на снимката.
От тук до Чивай се спускаме през цялото време. Слизаме от 4910 на 3650 м. Chivay на испански се чува като Чибай, а на кечуа означава „място за гнездене на птици”. Градът е столица на провинция Кайома. Основният поминък са туризма и земеделието. Отглежда се известното растение кинуа, от което правят супа, сокове и какви ли не други ястия. Било единственото което съдържа протеини.
Рецепта за сок от кинуа (за четирима):
2 бр. обелени зелени ябълки без семки + 3 шипки (с цяла длан) кинуа се варят с канела. Може да се сложи и карамфил. Варят се докато кинуа се отвори напълно. Най-накрая се слага мед на вкус и се пие топло.
В Чивай се отглеждат и други важни култури – царевица, картофи, пшеница, грах.
Като че ли се почувствахме по-добре, когато влязохме в градчето и спряхме пред един ресторант, за да обядваме.
Храната беше на бюфет и срещу 25 сола (15 лв.) на човек, получихме разнообразие от перуански ястия с чудесен вкус.
Пиле, шишчета от алпака, чушки с лют пълнеж, някакви други меса, супи от кинуа или пилешка и др. За десерт: плодове от кактус, кремчета от манго, торта.
Единствено се заплащаха допълнително напитките. Който иска си поръчва бира, а който предпочита, фреш от различни плодове. Поръчах си от кактус – леко стипцив на вкус, но сладък и много вкусен.
След ресторанта беше време да се настаним в хотела. Малките улички на Чивай са прашни и без настилка.
На една такава се намираше и нашият хотел.
Настанихме се и си дадохме малка почивка. Качих си сам куфара до първия етаж и се проснах безпомощен въху леглото! В продължение на 3 до 5 минути въобще не можах да стана – бях се изморил като след деветдесетминутна здрава тренировка. Никога не съм предполагал, че 20 кг могат да ми представляват такъв проблем. Явно трябваше да мине време, за да свикнем с височината.
За желаещите Мартин организира посещение на минерален басейн. Изворът се намираше на около 15 минути с автобуса извън града.
Водата, която извира е с температура 85 градуса по Целзий. За да стигне с безопасна за хората температура до басейна преминава през канали за охлаждане.
Имаше надпис, че водата в басейна е с температура 39 градуса, но лично проверих, че там, където влиза, температурата й е 45 и е непоносимо гореща. Киснахме повече от час. Почти до припадък!
Прибрахме се в хотела и понеже в подобно малко градче няма кой знае какво да се прави, имахме организирана вечеря с фолклорна програма в перуански ресторант „Ел Хорно” („печката”).
Програмата наистина беше забележителна и ни показаха основните танци от андинския фолклор. Ще си позволя да дам линкове към клипове, които най-добре ще ви покажат какво точно видяхме.
Традиционна андинска музика:
Танц на любовта:
Танц на Пачамама (Майката Земя):
Танц на маларията:
Маларията като болест е станала известна още от древността, когато мъжете са ходели да продават продукцията си и са се връщали болни. В действителност не са знаели какво причинява заболяването и са мислели, че е от заразна храна (ябълка в случая). С камшика символично партньора гони болестта от тялото. Ударите в клипа са си болезнени, както твърди Марто от личен опит. Опитаха да го дръпнат, но той с рутина отказа!
Танц на вятъра:
Танцьорите нямаха нищо против да ги снимаме, а и да се снимат с нас.
Както се вижда, публиката взима участие във всеки танц. Ирене ни поръча една песен и ни накара да танцуваме всички, защото в противен случай нямало да видим кондори на следващия ден. Как да не стане човек!
Вечерта завършихме в студените стаи. Някои си взехме радиатори… Перуанците нямат отопление в хотелите. Поне в нашите нямаше. Затова, на който му е студено, си търси отоплителен уред или повече завивки. На следващия ден ни предстоеше много ранно ставане и тръгване от хотела, за да успеем да отидем в Каньона Колка и да видим на живо величествените кондори.