Ден VI. ЧИЧИКАСТЕНАНГО.
Наспах се чудесно. Събуждам се без проблем малко преди 6 с идеята, че ще снимам изгрева при езерото Атитлан. Това е единственият шанс, така че е грехота да го пропусна. Много хора не разбират тази страст към преследване на изгреви и залези, но останалите ще ме разберат. Истината е, че спейки, човек може да пропусне много, наистина много красиви моменти от което и да е пътуване.
Сега и вие ще станете жертва на моята страст към преследване на хармонията в природата.
В началото всичко е все още загадъчно тъмно с леки жълтеникави проблясъци, загатващи появата на слънцето някъде зад гърба ми…
Едва 7 минути по-късно цветовете се сменят напълно и всичко става розово.
Само миг по-късно розовото започва да прелива в светлосиньо.
Езерото оживява – към засенчения все още бряг пристига първата лодка.
Към картината се включват и част от естествените обитатели – дивите патици.
Палитрата става все по-богата на цветове и като изключим създаденото от човека, всичко останало е толкова балансирано, че сякаш някой майстор-художник е вложил всичко от себе си, за да създаде своя най-добър пейзаж.
Най-сниманата гледка от района на езерото Атитлан, а може би една от тези в челната десятка на Гватемала е следващият пейзаж – езеро, дървен кей и 3 вулкана.
Вече спокойно можем да добавим и зелен цвят към пейзажа.
Цъфналият кактус прикрива група местни, излезли рано-рано, за да плуват. Единият от тях дава нареждания и инструкции на останалите. Имам усещането, че са част от някакъв плувен отбор…
Часът е почти 7. Неусетно съм прекарал на брега цял час в снимки и съзерцаване на гледки. Връщам се в хотела за закуска и установявам, че градината сутрин изглежда по-свежа и с по-ярки цветове.
След обилна закуска с вкусни и здравословни храни си събираме багажа и в 9:00 се качваме на автобуса за начало на днешната програма.
Първото място, което ще разгледаме по пътя е „Природен резерват Атитлан“, който се намира съвсем близо до Панахачел.
Долината на езерото Атитлан, в която е разположен град Панахачел е претърпяла сериозни изменения през годините. От древно селище на маите в края на 1700 г. се е превърнала в голяма плантация за захарна тръстика в средата на 19 век. В началото на 20 век е станала плантация за кафе и най-накрая през 1995 г. е обявена за природен резерват.
Резерватът се развива и постепенно са добавени център за посетители, хотелска част и различни атракции сред природните забележителности. Използва се също като отправна точка за научни изследвания и експедиции.
Още на входа се вижда какво бихме могли да видим на територията на резервата.
В първия момент се зачудих как така има табелка към снежния човек Йети и чудовището от шотландското езеро Лох Нес, след което забелязвам, че разстоянието до тях е съответно 15340 и 8558 км.
Задължително след заплащане на входна такса се минава през център за посетители. Там на едни красиви табла е представена богата информация за кафето, което се е отглеждало във фермата. В основни линии се изтъкват предимствата на метода за култивиране на кафе „на сянка“ – ставало по-качествено.
Това с кафето за момента не ме вълнува много, освен, че реших на излизане да си купя някой пакет за проверка на написаното.
Насочваме се към „пеперударника“. Това е нещо като голям парник, затворен плътно от всички страни, в който има цветя и по-важното – пеперуди.
Влизаме през специални въртящи се врати, така че да не може някой ценен вид да избяга.
Ето как изглежда пеперударникът отвътре и какви красиви обитатели има.
Заедно с пеперудите могат да се видят и красиви цветя от региона, заслужаващи не по-малко внимание.
Пеперудите са толкова много, че ако трябва да покажа всеки вид, вероятно ще се получи цяла статия. Не това е целта. Най-интересното е, че през август 2013 г. тук е идентифицирана нов вид черна пеперуда. При нея мъжките имат бяла шарка по крилете, а женските – лилава. Наречена е Пан ахачел.
Ето една женска Пан ахачел:
След пеперударника тръгваме да разгледаме резервата, в който ни увериха, че има маймуни.
Спираме на нещо като площадка, където някой забелязва маймуна в клоните на дърветата.
Тъй като се забелязват трудно, Краси вкара в употреба дългия си обектив.
Разходката е приятна и лесна – има пътеки и въжени мостове, по които пресичаме реките и стръмните места.
Това е, което успявам да разгледам от резервата. На излизане си купувам 2 пакета органично чисто кафе, което се явява едно от най-скъпите в Гватемала (около 26 лв. за килограм). По-късно разбрах, че съвсем не е най-вкусното, но това не е в моята компетенция, тъй като не пия кафе.
Качваме се в автобуса и тръгваме. Точно ме унася дрямката и спираме на централния площад на някакво градче. Може би съм проспал нещо и бързо се информирам къде сме.
Намираме се в град Солола, столица на едноименния щат, обитаван предимно от маи какчикел. Намира се на 2114 метра надморска височина в планините около езерото Атитлан. Градът има население около 14 000 души – предимно индианци, облечени в традиционни дрехи.
Солола е испанизирано название на града, който се е казвал Цолоя. Оригиналното име е изписано вдясно върху сградата на индианската община, която функционира наред с обичайното кметство.
Забележителни са централният площад с традиционния градски парк, часовниковата кула на кметството, бялата катедрала и местното население по малките живописни улички.
Тук не се задържаме дълго и поемаме отново по пътищата на Гватемала. Посоката е град Чичикастенанго, който е основната ни цел за деня.
По едно време ни спират за проверка. Противно на очакванията ми – никой не ми иска документи. Единственото, което проверяват е дали някой носи някакви плодове. В района на Чичикастенанго е забранен вноса на плодове и зеленчуци от други части на Гватемала. Като един земеделски район, славещ се с качеството на продукцията си, местните взимат мерки срещу всякакви селскостопански болести и паразити по този необичаен за нас начин. Сигурно имат основание.
Намираме се в западната част на планинския район на щата Ел Киче, населен предимно с маи от племето киче. Чичикастенанго е главния град на едноименна община и е голям търговски и земеделски център.
В 13 часа спираме някъде из уличките, недалеч от централната градска част. От там тръгваме пеш. За щастие днес е четвъртък, а след малко ще кажа защо.
Чичикастенанго е известен със своя открит пазар, който със сигурност е от най-посещаваните и най-цветните в Америките. Градът е заобиколен с долини и се намира на 2070 метра надморска височина. Името произлиза от растението Чичикасте, което изобилства в района и думичката „тенанго“, която в превод означава „място на“. Само ще вметна, че в Гватемала много градове и селища завършват на „тенанго“.
Всеки четвъртък и най-вече в неделя, Чичикастенанго се пренаселва с търговци. Тесните калдъръмени улички с покривите от червени керемиди се превръщат в декор на някаква магическа пиеса. Картината се допълва от индианците маи, които идват боси от околните планински райони – Мам, Ишил, Какчикел, Кечи и създават със своята продукция една какофония, наситена с цветове, диалекти и одежди. Пристигайки със своите очаквания за добра търговия, те стоварват стоката си на площада и сглобяват сергиите, на които ще продават. Най-накрая опъват по една покривка на земята, за да поспят под арките, заобикалящи пазара от всички страни.
Занаятчиите с майсторски ръце създават уникални изделия така, както са го правели предците им: ръчноизработени дървени маски, покривки, типични платове, везани блузи, плетени чанти, колиета от жадеид, керамични съдове, бижута и много други. Чичикастенанго предлага един удивителен спектакъл от цветове и картини от реалния живот на народа на маите.
Понеже всички са много гладни се насочваме към ресторант Дон Паскуал, намиращ се в сърцето на пазара. На входа срещаме две индианки, приготвящи ръчно обичайните тортияс.
Самият ресторант отвътре е съвсем обикновен, но има тераси, които веднага ме привличат.
От балкончето не се вижда нищо повече от опънатите над уличките платнища за сянка. Явно ще трябва да се гмурна под сенниците.
След кратка преценка „за“ и „против“ обяда, решавам, че ще си взема нещо за хапване от улицата и ще оползотворя времето си в разходка, разглеждане и снимане.
На излизане се заприказвам с един търговец на дървени маски, но съвсем умишлено не си купувам нищо. От една страна той трябва да си намали цените, а от друга – защо да мъкна дървении докато се разхождам!
Още в началото попадам на спортната зала на града. Спортна може би е била някога. Днес със сигурност е отстъпила баскетболния терен на земеделските производители.
Съдейки по магазинчетата на втория етаж, предполагам, че мястото вече не се използва за спорт.
Излизам от залата, излизам и от пазара. Тръгвам по уличките наоколо, за да усетя мястото.
Легендарните тук-тук таксита са навсякъде и чакат своите клиенти.
Срещам голяма група индианки с деца, чакащи нещо. Вероятно някакъв транспорт за някъде. Всички те, обаче, са облечени безупречно в техните си цветни дрехи.
Връщам се обратно на пазара и продължавам пазарлъка със занаятчията, изработващ дървени маски. Стигаме до сделка и той гордо позира.
Между многото туристически атракции в Чичикастенанго се откроява църквата Санто Томас, която е построена през 1540 г. върху основите на древен храм на маите. Осемнадесетте стъпала, водещи към входа, са запазени и символизират месеците от техния свещен календар. Самата църква е типичен представител на колониалната архитектура и е посветена на покровителя на града.
Вътре всичко е съвсем простичко и обикновено, в пълно противоречие с останалите християнски храмове по света. Както вече стана дума – маите не са почитали особено нашия бог.
Недалеч, на около 100 метра срещу входа на църквата, минавайки покрай сергиите, се стига до друг храм, който в наши дни се използва от местни шамани.
Населението на Чичикастенанго е съхранило древните индиански обичаи и ритуали, които могат да се наблюдават и в наши дни. Претърпели са развитие и промени с идването на испанците, но въпреки това предаваните от поколение на поколение традиции пазят духа и хармонията сред обитателите на този прекрасен град. В тази по-малка църква се изпълняват именно подобни ритуали. Имаме уговорка с някакъв ясновидец, но човека така и не се яви.
От този параклис се вижда ясно църквата Санто Томас, където бяхме малко преди това. Виждат се и сергиите с опънатите над тях платнища за сянка…
Продължавам да обикалям пазара и да разглеждам многоцветните занаятчийски магазинчета.
В края на светлата част на деня хората започват да се разотиват, а сенките да скриват пъстрите улици.
За любителите на плодове това е точният момент да опитат качеството на местната продукция.
Хората се качват по превозните средства където намерят за добре. Най-лесно и прохладно е на покрива.
Ние си имаме наш транспорт, който трябва да ни отведе до Антигуа, за да пренощуваме. Там ще бъде началната ни точка за следващия ден, когато рано сутринта ще тръгнем към град Копан в Хондурас. Очаква ни първия по план античен град на маите.
