12.04.2013. КАНЬОНЪТ КОЛКА. НА ПЪТ КЪМ ПУНО.
Ранна закуска в 5 часа… Кой може да яде толкова рано?! Да, но като не знаеш кога ще имаш друг удобен случай да хапнеш, щеш или не щеш закусваш! И най-важното – пиеш чай от кока, колкото се може повече.
В 6:00 Ирене и Фелипе ни взимат от хотела с целия багаж. Имаме много път и перуанката специално предупреди, че ще спираме по за 5 минути на няколко места и не бива да закъсняваме, защото има опасност да не видим нищо в Каньона Колка. А какво точно? Вече споменах – търсим и се надяваме да имаме късмета да наблюдаваме вестоносците на небесното царство, свещените за инките кондори.
И така, в 6:00 тръгваме от хотела в Чивай, столицата на провинция Кайома, в посока каньона Колка. Още с излизането от града пред нас се открива долината Колка, в която има населени места, но асфалтирани пътища – все още не!
През следващите 43 км ни предстои офроуд с автобус. За разнообразие спираме за снимки в първото село по пътя – Янке (Yanque). Часът е едва 6:30, но местните вече ни очакват с отворени обятия, т.е. сергии.
Тук най-голямата забележителност е църквата и гледката към вулкана Уалка-Уалка (Hualca-Hualca).
Децата в селото или са се приготвили за някакъв празник, или както е по-вероятно са напълно готови да получат някоя монета, за да се снимаме с тях.
Ирене ни беше инструктирала – 5 минути и обратно в автобуса! Сякаш бързахме да се върнем към прашния офроуд.
Животът в долината Колка датира от 5000 г. пр.н.е. Има две групи жители – едните говорят езика аймара, а другите кечуа. Първите са били с издължени глави, а вторите, наричащи се кабанас, с плоски. Деформирали са ги съвсем умишлено. По времето на инките хората са започнали да говорят предимно кечуа, а след пристигането на конкистадорите – испански. В наши дни и трите езика са официални в Перу.
По пътя забелязваме терасовидни земеделски терени от времето на инките, които се използват и в наши дни от местните жители в долината.
Втората ни спирка е в с. Ачома (Achoma или Hachoma). Първите къщи, които подсказват, че влизаме в населено място, са доста … мизернички.
Едно местно детенце гледаше толкова мило, че нямаше как да не му направя удоволствието да си изработи 1 сол.
В Ачома централната улица, дълга няколкостотин метра, е от калдаръм, който веднага се превръща отново в прахоляк след последната къща.
В долината Колка се срещат няколко важни представители на флората и фауната: националният символ на Перу, свещеното цвете на инките – кантута (cantua buxifolia), заекът от рода на чинчилите – вискача (viscacha), гигантското колибри (patagona gigas), което видяхме при линиите Наска и най-накрая пъстървата, която осигурява прехраната на местните. Всички тези образи се срещат често като мотиви по дрехите на местните хора. Както знаем, текстилът е важен занаят още от времената преди появата на инките.
Лека полека стигаме до третото село – Мака (Maca). Тук отново най-голямата забележителност е църквата. Както забелязвате може да нямат път, но църквите са големи, красиви и всяващи респект.
Може би защото вече минава 7:00 или пък понеже приближаваме все повече точката за наблюдение на кондори, но местните са значително по-подготвени за нас, туристите.
Някакси сърце не дава да ги подминеш без да оставиш някоя пара… Атрактивно ни се стори да се снимаме с ястреб.
След като дадохме своя принос за финансовото благополучие на собственика на птицата, отново се качихме на автобуса и се отправихме към изхода на селото. Ако видите черен път без настилка, да знаете, че сте в правилната посока! Така и ние.
Четвъртото място, на което спряхме се оказа много красиво с гледките които ни предложи.
Точно тук свършва долината Колка и започва едноименния каньон. Поглеждайки назад, пред нас като на длан се простира цялото поречие на Рио Колка.
Поглед напред… Да, напред започва каньонът.
Каньонът Колка е геоложки разлом. При издигането на Андите, Колка пада надолу. Така се е образувал един от най-дълбоките каньони в света – на места достига до 3000 метра. На мястото, от което ще наблюдаваме кондорите, дълбочината му е 1400 м. Рио Колка извира от Андите на височина 5000 м. В продължение на 450 км тя преминава през западната част на планината, за да се влее в Тихия океан. От всичките каньони, които образува, този е най-дълбок и най-дълъг – 100 км. Мястото за снимки, на което сме спрели се явява началото на този феномен.
В долината се виждат още от земеделските тераси, наследство от инките.
Растителността около каньона е предимно пустинна – кактуси и треви на фона на скали и красиво небе. Природата е ненадминат творец и естет!
Междувременно започнаха да ни подминават автобуси с туристи. Време е за кондори!
След два часа и четвърт, включително спиранията, изминахме 43-те км до Mirador Cruz del Condor –точката за наблюдение на кондори в каньона Колка. Мястото е характерно с това, че точно тук живеят над 10 от тези птици, а техният дневен режим позволява на туристите да ги наблюдават. Всеки ден между 8:30 и 9:00 часа, кондорите започват да летят над каньона и да търсят храна. Именно това чакат всички, събрали се тук.
Преди да продължите да четете нататък, препоръчвам да си пуснете като фон ето тази мелодия:
Ние бяхме тук малко преди да стане навалица. Местните отново са подготвени за човекопотока и продават всякакви ръчно изработени сувенири – предимно от текстил.
Ако не бяха хората с насочени обективи в една точка, въобще нямаше да забележа, че на скалата зад оградите има няколко кацнали птици.
Кондорът живее до 70 г. и достига размах на крилете почти 3 метра при максимално тегло 12 кг. Живее на височини до 7000 м, което е накарало инките да мислят, че именно тази птица е вестоносецът на Небесното царство. Още повече, че не ловува, а яде умрели животни, което според инките е представлявало взимане на душата и отнасянето й на небето.
Кондорите снасят по 1-2 яйца на 2-3 години и са застрашен вид. Мъжкият има само една партньорка през живота си. Ако женската умре преди него, то той се издига много нависоко, прибира крилата си и се спуска към земята в самоубийствен последен полет. Ако случайно женският кондор надживее мъжкия, то си търси друг партньор. Какво да се прави… борба за оцеляване!
Две снимки на Веско ми помагат да покажа как кондорите демонстрират триметровия си размах на крилете.
По-старите птици са оцветени в черно и бяло. Младите, обаче, изглеждат кафяви.
За радост на събралата се мултинационална тълпа, птиците започнаха да обикалят наоколо и на няколко пъти минаха ниско над главите на хората.
И едно видео за нагледна илюстрация:
Към 9 часа вече бе време да поемаме по обратния път. Минахме покрай всички сергии и се отправихме към нашия автобус, който трябваше да ни чака съвсем близо.
Събирането на групата се оказа малко по-времеемко, отколкото очакваше Ирене. Наложи се да поизчакаме. Истината беше, че за да тръгнем към Пуно и езерото Титикака, трябваше да се върнем обратно до Чивай и след това да тръгнем по онзи път, по който бяхме минали от Арекипа към Чивай. Това означаваше, че отново ще прекосим точката с височина 4910 метра.
Събрахме се, качихме се, тръгнахме и единственото интересно, което видяхме по пътя, бе една безстрашна лисица.
До Чивай този път стигнахме за около час. Постоянно говоря за време, но ситуацията беше на кантар. Трябваше да прекосим доста голямо разстояние до Пуно, пътуването нямаше да е леко, а имахме и допълнителни планове, за които можеше да не остане време, ако се мотаем излишно.
Тъй като предната вечер въобще не успяхме да видим града, днес поне направихме кратък пешеходен тур към центъра. Тръгнахме от малките улички, които естествено са без настилка.
Интересно! По някои огради растяха кактуси. Как ли са се озовали там!? Ирене обясни, че хората по този начин маркират даден имот като частен. Вида на кактусите се подбира специално от най-бодливите.
Най-после стигнахме до улица с някаква настилка. Оказа се, че е пешеходна зона с търговски център отляво и водеща до централния площад Plaza de Armas.
По цялото й протяжение бяха издигнати статуи на танцьори от традиционните танци, които наблюдавахме на живо предната вечер.
Малко по-голямо оживление открихме непосредствено преди да излезем на площада. Пазарче, суетня, живописна гледка и за капак – едно местно такси от типа „тук-тук”.
На табелата на покрива наред с всички служебни надписи пише „Jesus ilumina mi camino”, което преведено означава, че Исус му осветява пътя. Дано го прави добре!
Излязохме на не особено впечатляващия Plaza de Armas на Чивай, където, разбира се, се намират всички административни сгради на провинцията и града, банката, църквата и т.н.
Църквата не е по-хубава от тези в селата по пътя за Cruz del Condor. За сметка на това, обаче, кабелите около нея пречеха на всякакви снимки – изглеждат ужасно!
Перуанците често правят кръстове на близките до населеното място хълмове. В Чивай, на хълма зад църквата, имаше един от растителност.
Някъде към 10:30 тръгнахме. Този път вече към Пуно. Целият ни преход щеше да бъде на височини между 4000 и 4500 метра и с продължителност около 8 часа.
След 90 минути отново стигнахме до кръстопътя със скалата във форма на жаба. Спряхме на паркинга и се отправихме към заведението с хубавия троен чай.
Поръчах си един te triple за 3 сола и сандвич с кашкавал (queso) за 4 сола. Хапнах набързо и излязох да чакам на паркинга, където пътните полицаи вече бяха насмели продавачките от сергиите. Не се разбра защо. За мен остана гледката към вулкана… Кой беше точно?! Мисля, че толкова близо би трябвало да е само Чачани.
От тук тръгнахме на един продължителен преход по високите плата на Андите. Ужким вече бяхме свикнали с височината, но се оказа, че не било точно така. На фона на главоболието, гаденето и слабостта на някои хора от групата, стягането в гърдите ми беше почти безобиден ефект от симптомите на височинната болест.
На 4450 м стигнахме до едно безкрайно красиво блато, в което за пръв път в живота си видях розово фламинго извън зоопарк.
Малко по-нататък спряхме до високопланинското езеро Лагуна Лагунияс (Laguna Lagunillas, 4300 м). Някои хукнаха към постройката на тоалетната, а аз предпочетох Bio-WC. Използвах да направя и няколко снимки. Придвижването по пътечките трябваше да е бавно и равномерно. Всяко задъхване водеше до затруднения с дишането.
Планинските животни алпака и техните стопани, нямат никакви трудности да живеят на високо.
Пуно се намираше някъде зад езерото. Това място се падаше по средата на пътя, т.е. имахме още доста.
Целият път от Чивай до Пуно е около 300 км и можехме да го вземем и за по-кратко време, но спиранията за снимки и тоалетна ни забавиха. А и гледките не бяха за изпускане!
Много часове прекарахме на височина над 4200 метра. В крайна сметка се спуснахме малко по-надолу към езерото Титикака и град Пуно. Височината от 3830 м там се отрази добре на цялата група.
Мартин ни беше обещал още в началото на пътешествието в Перу да намери време, за да посетим не много популярното високоенергийно място Портата на Дявола (Puerta del Diablo). На кечуа се казва Amara Uru. Знаехме само, че се намира някъде по средата на пътя от Пуно до Боливийската граница, т.е. на малко повече от 70 км след Пуно.
Подминахме Пуно и продължихме с автобуса към Яве (Llave), а след това към селището Хули (Juli). До Хули не трябваше да стигаме, защото по предварителните описания Портата се намираше някъде преди него. За съжаление в търсене на мистичното място загубихме ценно време и в 18 часа слънцето залезе. Спряхме да питаме един моторист дали знае къде се намира мястото и той отговори утвърдително. Какъв късмет! Тръгна да ни обяснява, но така и нищо не разбрахме. Тогава Мартин се спазари с него да ни го покаже срещу заплащане. Така и стана! Мотористът напред, автобуса го следва.
В 18:30 часа, в пълен мрак, групата полунормални туристи от Европа тръгна, на светлината от фенерчетата си, да търси Портата на Дявола, която се вярва, че е врата към някакъв друг свят. За най-голямо мое учудване взехме, че я намерихме! И за още по-голямо разочарование на всички – почти нищо не се виждаше! Насред нощта се издигаше една голяма скала, в която имаше някакви очертания. На светлината на фенерите и със светкавицата на фотоапарата на Веско, успяхме да направим нещо като снимка…
За съжаление не бяхме съвсем подготвени и оставихме за следващия ден въпросите, свързани с това място. Надявахме се екскурзоводът ни за езерото Титикака да знае повече от нас.
Смазани от умора и жадни за релакс се качихме отново в автобуса за последните километри – връщането до Пуно. Оставаха само 70 км до хотела!
Бяхме тръгнали в 6 сутринта, минахме през долината Колка, видяхме каньона и кондорите, пътувахме много дълго време по високите части на Андите, където едва дишахме. Видяхме страшно красиви гледки, но се скапахме от умора. Търсенето на Портата на Дявола ни довърши! След 14,5 часа, в 20:30, най-накрая се настанихме в хотела в Пуно.
Стаите изглеждаха доста прилично.
Аз и Мартин трябваше да сме в двойна стая, но явно не стигнаха и ни дадоха една четворна. Всеки от нас можеше да спи на две легла, стига да знае как. В хотела имаше безжичен интернет и компютър за общо ползване на всеки етаж. Преди да си легнем, обаче, решихме да излезем за вечерна разходка, да сменим пари и да вечеряме.
Хотелчето се намираше на 2 преки от Plaza de Armas на Пуно.
Нямаше как да не снимам красиво осветената катедрала, перлата на Пуно…
Обменни бюра имаше на централната пешеходна улица. Там бяха и повечето заведения. Влязохме в едно, което Мартин ни избра.
След като през този ден разгледахме някои забележителни места, пътувахме из високите Анди едва дишайки и търсихме портал към други беше време да се отдадем на почивка.
Успях да говоря с България през интернет, докато Веско не реши да си изтегли някое сериалче за гледане около 2 часа през нощта и интернета тотално спря – сигнал, че беше време за сън.
На следващия ден ни очакваше целодневен тур на езерото Титикака, поради което отново щяхме да ставаме рано.