08. ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

13.04.2013. ТИТИКАКА.

На осмия ден от нашето пътешествие се събудихме на перуанския бряг на езерото Титикака. Естествено, пак беше по-рано, отколкото сме свикнали, но когато човек се намира толкова далеч от дома, последното нещо, за което има време, е да се излежава в леглото. Така че станахме в 6, закусихме и се качихме в микробуса, с който дойдоха да ни вземат от хотела.

Нашият екскурзовод за деня се казва Енрике и е преподавател по андинска космология в университета в Пуно. Много интелигентен човек с прекрасен английски, който ни разказа изключително интересни неща, а и не отказваше да отговаря на всякакви въпроси, които му задавахме.

Град Пуно е разположен на брега на високопланинското езеро Титикака и е столица на департамента Пуно. Надморската височина, на които са разположени градът и езерото е около 3830 м. Климатът тук се определя от значителния размер на водния басейн – през деня водата се нагрява и нощем излъчва топлина, така че температурният контраст не е толкова голям, колкото би бил нормално за такава надморска височина. Микроклиматът позволява отглеждане на някои земеделски култури, въпреки голямата надморска височина – основно картофи, кинуа, ечемик, овес и боб. Като растителност на тези високи и студени плата около Пуно расте само тревата ичу, с която се хранят домашните животни. Както всички може би сте чували, Титикака е най-високото плавателно езеро в света. Има и няколко по-високо разположени от него, но са плитки и в тях придвижването става само с малки лодки, т.е. не са плавателни. По размерите си прилича на море – площ от около 8500 кв.км, от които 60% са в перуанската част, а останалото е на Боливия. Де факто границата между двете държави минава през езерото.

В 7:30 стигнахме до пристанището на брега на езерото и се качихме на едно от многобройните туристически корабчета.

Още с тръгването ни дадоха основната информация за езерото. Пропуснах да кажа, че тук не може да се плува – температурата на водата е около 18 градуса и … не, мерси! За сметка на това, обаче, са установили, че условията са идеални за отглеждане на пъстърва и са си внесли такава от Канада. Оказало се грешка! Условията били толкова подходящи, че рибите започнали да стават огромни (до 1 м) и да се размножават прекомерно. Започнали да нападат останалите видове в езерото и да ги унищожават. Наложило се да ги изловят. Не питайте как са го направили – не знам! На мен ми се стори невероятно, но така каза водачът от корабчето. Сега пъстърва се отглежда само в заградени рибарници покрай брега.

На излизане от залива на Пуно се виждат многобройни тръстики покрай брега. За тях ще стане дума след малко.

Нещото, за което с нетърпение чакахме да ни разкаже Енрике, беше Портата на дявола, която намерихме предната вечер и за която не знаехме почти нищо. Оказа се, че нагазваме в мътни води. Никой не е съвсем наясно какви са точно функциите на Портата на Дявола, но е установено, че тя е част от три свързани храма на културата Тиауанако (Tiahuanaco, 500-900 г.). В древността планините са били свещени, а върховете им са били почитани като богове. Още от тогава кондорът, пумата и змията са били свещени животни.

Построени били три храма, съответстващи на трите големи планински върха на околните планини като всеки е бил свързан с едно от трите свещени животни. И така, храмът на змията (Indica) се намира на боливийски остров в езерото. Храмът на пумата (Puma Punku) се намира в град Тиауанако, също в Боливия. Третият, храмът на кондора, се нарича Арума Уру (Aruma Uru) и е точно този, които посетихме предната вечер в тъмното. „Арума” означава нощ и се свързва с тъмнина. „Уру” означава ден и съответства на светлината. Името на храма е нещо като „Нощ и ден” или „Тъмнина и светлина”.

Трите са разположени в триъгълник и по някакъв начин са свързани с появата на инките. В Тиауанако има Порта на слънцето, в Перу – Порта на дявола… Тези портали са някакви силноенергийни места, за които не се знае нищо конкретно.

Енрике разказа как е водил преди години група американци, които искали да посетят Портата на дявола и изпълнили там някакви церемонии. Като човек, който не вярва в мистики, гледал с обикновен интерес. Американците твърдели, че точно на това място имало силни енергии, които лекували неизлечими болести. Впоследствие някакъв роднина на Енрике бил излекуван по стечение на обстоятелствата точно чрез такава церемония при Портата на дявола.

Друго, което ни разказа Енрике е, че местните шамани твърдят, че в света има 7 каменни диска на 7 велики култури. Това са инките, атлантите, египтяните, маите, арабите, елините и китайците. Тези загадъчни дискове според легендите са пръснати по света. Дискът на инките според преданията лежи на дъното на езерото Титикака и е с размери 3х4 метра. Жак Ив Кусто е идвал да го търси с подводница, но не го е открил.

В 9:00 часа пред нас се появи първият плаващ остров. В Титикака има 67 такива, обитавани от племето Уро. Индианците са от култура, предшестваща инките и говорят езика Аймара. Имат си особени традиции и затова преди да слезем от кораба ни казаха, че тук се поздравява с „камиса раки”, което означава добър ден/добре дошли. Отговорът е „уалики”.

Местните ни гледат с неприкрито любопитство, особено децата. Всички са пременени в ярки цветни дрехи, изработени собственоръчно.

Островът на който сме спрели се казва Манко Капа Титино. Приемат ни с охота и се настаняваме в кръг около Енрике, който ще ни разкаже повече за плаващите острови и уросите.

Един такъв остров е дом на едно или няколко семейства. Общо на 67-те живеят около 2500 човека, които си имат президент, училище, болница. Тук няма плодове и месо от лама и алпака, поради което те не консумират такава храна. Прехранват се от самото езеро – 5 вида риба, гигантски жаби (до 45 см размер), диви патици, яйца от птици.

Най-често използваната за храна риба е карачи. Правят я на супа.

Защо тези хора живеят така? Как се е стигнало до създаването на подобни водни селища? Обяснението не е никак сложно. Преди 600 години те са живели на сушата. Урос са били съседи с Кояс. Всичко е било мирно и тихо между тях, докато един ден кояс не откриват сребърна мина на територията на съседите си. За да я присвоят, те ги нападат и завладяват. За да се спасят, урос се качват на лодките си и бягат към средата на езерото. С годините променят начина си на живот и прехрана. В началото са живели в канута, след това за около 10-15 години построили къщи на лодките си. Най-накрая откриват техниката за строене на острови от кили – кал с корени на тръстика. Отдясно на Енрике се виждат две големи буци кили.

Кили плуват като корк. Намират се само през лятото, когато изплуват на повърхността. Едно парче е с размери от около 2х6 метра до 3х7 метра. Свързват се едно за друго с евкалиптови клинове и въжета.

Островът, на който сме в момента, е съставен от 12 кили парчета и тук живеят 6 семейства. Дебелината на кили е между 1 и 1,5 метра. След като ги съединят, индианците ги застилат отгоре с тръстики, докато достигнат обща дебелина около 3 метра.

Когато островът стане готов е време да се направят на него и къщи за живеене. На местата за готвене се настилат камъни като средство против запалване на тръстиковия под. Един остров има срок на годност между 20 и 30 години, тъй като килито с времето се размива. Построяването отнема една цяла година. Накрая се избира място за острова и за да не се движи се фиксира с 8 котви, за които се връзва с въжета. Ако при по-силен вятър се скъсат въжетата или котвите, връщат острова обратно с лодки.

Някой се сети да попита къде се намира тоалетната. Странно, нали? Урос пият водата от езерото и някакси не е подходящо да я замърсяват. Оказа се, че си имат специален остров-тоалетна, до който всеки, който има нужда, ходи с лодка.

Като започнахме да говорим за прехраната на семействата, споменахме, че ловят риба и птици. Понякога им се налага да купуват неща от града с пари. За да печелят, урос продават улова от езерото на пазарите в Пуно. Друг източник на средства за уросите са туристите. Местните изработват ръчно различни сувенири като сламени модели на лодки и различни текстилни изделия – най-вече бродерии.

Ако искаме да помогнем на тези хора, водещи толкова тежък живот, чисто и просто можем да уважим техния труд и да си купим сувенири. Даже и да дадем повече пари, то знаем, че ще бъдат използвани за оцеляването на уросите. На бакшишите не се гледа с добро око – обидно е да се дават.

Докато се шляехме из тръстиковия остров и пазарувахме, забелязах, че по него се разхожда черен ибис. Явно птиците не се страхуват от хората тук.

Една типична къщичка за живеене, снимана от Весо:

Други детайли – кухнята, направена така, че да не предизвиква пожар.

Предишният президент на Перу е подарил на племето соларни панели, за да могат да слушат музика и да имат електричество за елементарни нужди. Панелите са малки и едва ли вършат много работа.

Като стана дума за президент… Този на уросите се избира веднъж на 4 години и всеки, навършил 18 може да гласува.

Срещу 10 сола на човек имахме възможност да се возим на тръстикова лодка. Колко ни трябва! Vamos!

Единодушно се включихме в обиколката с лодка на съседния остров.

Тези тръстикови лодки се правят от 6 човека за 1 месец и издържат 2, максимум 3 години. Това научавам, докато се отдалечаваме от острова.

Децата на уросите стават много бързо независими – още на 2-3 години образуват групички с по-големите и сами ходят с лодка на училище.

Едно дете, само в лодка, ни настигна с едно гребло, защото второто беше в нашата. Взе си го и ни остави. Момчето е племенник на нашия лодкар и е на 6 години. С още няколко деца 5 пъти седмично гребат по час и половина в едната посока до училището.

Приближихме съседния остров.

Местните клюкарки бяха залегнали върху оранжевата лодка и с любопитство ни наблюдаваха.

Междувременно продължих да си говоря с лодкаря. Управлението на тръстиковия плавателен съд изглеждаше лесно – с един дълъг прът се отблъсква от дъното.

От дума на дума и индианецът ми предложи най-сърдечно да опитам и аз.

Искам да кажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. За няма и една минута, насочих лодката в напълно погрешна посока. Това с отблъскването с дълъг прът въобще не е лесна работа. Буташ, но лодката отива накъдето си иска!

Върнахме се обратно на острова, но не благодарение на мен! Услугата е изпълнена, човекът си чака парите.

През това време, на съседния остров, вече се бяха събрали 3 туристически корабчета.

За нас времето напредна. Тръгнахме си, а след нас друга група се нареди в кръг, за да изслушат разказа на своя гид и на свой ред да подпомогнат съществуването на тези забележителни хора.

Местните наблюдават с голям интерес потока от туристи.

Всички жители на Титикака работят, независимо от възрастта.

Тръгнахме си с нотка на съжаление, но с много красиви впечатления. Нашият кораб се отправи към вътрешността на езерото, а от покрива гледката бе най-красива. Разрешаваха да се качваме най-много по 10 човека.

Вдясно, най-отпред на снимката, седи един колумбиец, когото тук срещнахме за пръв път, но по някаква случайност по-нататък го срещахме още 3-4 пъти из различни части на Перу.

Забравих да кажа, че Титикака означава „сива пума” и се изписва Ти Ти Кха Кха. Езерото имало форма на въображаема пума.

След като напуснахме плаващите острови, се отправихме към естествения остров Текиле (Tequile), където живеят потомците на инките от племето капачика. Наричат ги още текиле по името на острова. Езикът, който говорят за разлика от уросите, е кечуа.

По пътя, който е повече от час, минаваме покрай остров Амантани.

След това пред нас се откри гледка, която показва колко голямо е в действителност езерото. В далечината се виждаха бреговете на Боливия, а облаците покриваха високите върхове на боливийските Анди.

Акостирахме на остров Текиле. Тъй като кеят е само един, то корабите спират един до друг и за да слезем трябваше да минем през всичките, пристигнали преди нас.

От кея пристанището изглежда съвсем чисто и диво… Още първото впечатление е, че мястото има напълно запазена естествена среда.

Преминаваме през нещо като врата-арка, след която започва пътеката към единственото селище на острова.

Почти веднага срещнахме симпатични малки дечица, застанали зад импровизирани сергии за продажби на всякакви джунджурии.

Още на кораба ни предупредиха, че на Текиле пазаренето е недопустимо. Цените, които местните обявяват са твърди и коментарите са излишни.

Започваме едно катерене по пътеката нагоре… Взе ни се здравето! От пристанището до върха на острова, където се намира центърът на селото, трябваше да преодолеем денивелация от 200-220 м. В нормални условия това изглежда смешно малко. Когато става дума, обаче, за изкачване от 3830 до 4050 метра, нещата изглеждат съвсем различно!

Някъде по средата останахме без въздух. Опитваш се да вдишаш дълбоко от свежестта наоколо, но нещо не се получава.

В този момент се намеси Енрике. Попита ни дали има такива, които дишат трудно. Всички вдигнахме ръце. Тогава перуанецът се разходи до близката полянка и откъсна някакво растение.

Раздели откъснатите листа между нас и ни показа как да си ги сложим между дланите, да ги стрием и след това да вдишаме рязко аромата. О, чудо! Дробовете сякаш се отпушват изведнъж и успяваме да си поемем въздух. Оказва се, че това е същата онази муня или андинска мента, която пиехме почти всеки ден под формата на чай. Инките са я използвали за преодоляване на трудностите с височините наред с листата от кока.

Пътеката се изкачваше плавно нагоре, но като не бяхме свикнали ни се налагаше на всеки 50-100 м да спираме и да вдишваме муня.

Местните, обаче, нямат никакви проблеми с издръжливостта.

На остров Текиле живеят около 350 семейства или общо между 2000 и 3000 души. Енрике обясни, че всички те работят индивидуално. Основните им поминъци са: текстил, замеделие (царевица, картофи, боб) и туризъм. Къщите на местните са разположени по склона и около тях са нивите им. В някои от домовете се предлагат нощувки на туристи, а в други – домашно приготвена храна. Жълтите тенти на следващата снимка са сенниците за туристи, под които са разположени дълги маси за хранене.

Може и да изглежда малко мизерно, но със сигурност е чисто и естествено красиво.

Гледката от острова към езерото Титикака и боливийските Анди в далечината е вълшебна! Човек забравя за всичките си грижи и притеснения, съзерцавайки естествената красота на природата.

Минахме покрай една от жълтите тенти. Там вече имаше настанена група туристи, а около тях беше пълно с местни продавачки на текстилни изделия.

Скоро и нашата група седна за обяд и се превърна в интересен обект за местните.

Изгодна сделка тук е меню от супа и основно ястие на цена 20 сола (12 лв.). Супата е от кинуа и освен, че е много полезна, е и вкусна. Истинският бисер на трапезата, обаче, беше печената пъстърва с гарнитура. Като допълнение аз лично си поръчах комбиниран чай от кока и муня.

Толкова вкусно приготвена пъстърва досега не бях ял. Великолепен вкус!

В края на обяда Енрике ни изнесе следващата лекция на тема шапки.

На остров Текиле шапките играят много важна роля за социалния живот на хората. Първо искам да уточня, че както всичко останало, и шапките се плетат традиционно от мъжете. В зависимост от възрастта, социалния статус и положение, всеки жител носи различна шапка.

Първият вид е изработена от бели и червени конци. Тя е за деца между 3 и 6 години.

Вторият вид е пак от бяло и червено, но с различни мотиви по нея. Тя е за по-големите деца от 6 до 15 години.

Има трети вид от кафяво и червено, която се носи от момичетата на същата възраст.

Четвъртият вид шапка е бяло-червена с помпон и я носят ергените. За нея ще поговорим по-подробно.

Както вече казах, шапките се плетат от момчетата/мъжете. Този вид конкретно има голямо значение, защото когато си търси партньор, момичето отива, грабва шапката от главата на момъка и я пълни с вода! Изненадващо, нали? И какво от това! Много просто – ако водата изтича бавно от шапката, то момчето я е оплело много добре и момата го харесва. Тогава му предлага и започват да живеят заедно около 1-2 години без брак. След това, ако си пасват, се женят. Още нещо важно за този вид шапки: когато пискюла е отзад, това означава, че момчето не е женено, но си има годеница. Когато е отдясно значи си търси гадже, а когато е отляво означава, че не харесва момичето. Колко проста система за любовна комуникация!

Петият вид е шапката на женените.

Шестият вид е шарена шапка с красиви разнообразни цветове. Това е шапката на лидерите на островното общество.

Когато върху шапката на лидера има поставена още една черна, то това означава, че лидерът е действащ.

Друг важен аксесоар на местните жители е чантичката за листа от кока.

Тук никога не се поздравяват с ръкостискане, целувки или прегръдки. Когато двама души се срещнат и искат да се поздравят, те просто си разменят листа от кока. Примерно – една шепа. Затова тази чантичка за кръста е много важна. Трябва да отбележа, че коката не се пуши, а се дъвче.

Последният аксесоар, който ни показа Енрике е пояс за кръста. Направен е от женски коси и козина на алпака. Основната му функция е да носи основната тежест на товара, когато носят нещо на гръб. Това пази хората от гръбначни проблеми.

След като приключихме с обяда и изслушахме интересната лекция на Енрике, беше време да продължим към другата страна на острова, където щеше да ни чака корабчето. Още не бяхме стигнали даже до средата на пътя – площада на селото.

Едно от най-пленителните неща тук е чистотата на природата и невероятните гледки, които те зареждат със спокойствие и душевна сила. Не знам дали някога сте усещали как съзерцавайки нещо красиво и величествено, ставате сякаш по-леки и се чувствате щастливи. Аз да – тук и сега!

Хората на острова живеят в пълна хармония с природата.

Минавайки покрай църквата на селото, излизаме на централния площад.

Построено на върха на острова, от това място се разкрива цялата красота на езерото. Тук се намират църквата, кметството, министерството на здравето и всички общински служби. Това е и място за релакс на всички туристи, впуснали се в трудното изкачване до 4000 метра височина.

Има една червена сграда, за която май казаха, че е училище. На партерния етаж, обаче, има магазин за плетени изделия, изработени от мъжете на острова.

Най-модерната сграда е на кметството и на министерството на здравето. От любопитство погледнах съобщенията, залепени на вратата – бяха за различни мероприятия и по-интересното бе, че изрично пишеше, че присъствието на всички е задължително. Значи жителите си имат колективни задължения и задължението да се справят заедно с общите проблеми.

По страничните улички човек можеше да се качи още малко нагоре и да стигне най-високата точка на острова. Нашата цел, обаче, не беше това, а да попаднем на пътеката, която води надолу към кея от другата страна на острова.

Малко по-нататък стигнахме като че ли до най-високата част и след това започнахме да се спускаме.

Пътеката надолу минава покрай другата част на селото.

Най-долу в ниското се вижда пристана, на който вече ни чака кораба.

Някои от групата са изплезили езици…

В 14:50 стигнахме до кея и се качихме на корабчето, за да се отправим обратно към Пуно.

Прекосявайки пеш острова по късата му страна се насладихме на прекрасни гледки и видяхме в детайли как живеят хората тук. Предстоеше ни да минем 35 км обратно до Пуно покрай бреговете на езерото Титикака.

След 2,5 часа пристигнахме на пристанището в момент, в който слънцето вече залязваше.

Какво следва? Прибрахме се в хотела към 18 часа. Имахме почти 2 часа свободно време, преди да отидем заедно на вечеря в ресторант, в който Марто ни беше направил резервация. Аз лично се разходих пеш из града като посетих някакъв огромен съботен пазар. Имаше всякакви местни плодове и зеленчуци, дрехи, домашни потреби и какво ли още не! Най-вече имаше много местни колоритни жители, с които се смесих неусетно. На моменти мислех, че ще се загубя в голямата лудница…

Върнах се навреме в хотела и всички заедно се отправихме към пешеходната зона, където се намираше ресторант Балконите на Пуно (Balcones de Puno).

В него имаше фолклорна програма и много вкусна храна. Изкарахме си вечерта страхотно – с весела музика и перуански танци на живо, с много смях и оптимизъм.

Вижте видеоклиповете от ресторанта – мисля, че ще ви подобрят настроението.

На последния клип се виждат красивите и оригинални костюми на танцьорите, които обаче не можаха да издържат до края. От резките движения на главата маската все се разместваше.

С това приключи нашата програма в Пуно. На следващия ден ни предстоеше пътуване към Куско с много нови впечатления.

Share
This entry was posted in ПЕРУ. Bookmark the permalink.

Leave a Reply