14.04.2013. ОТ ПУНО ДО КУСКО.
Буенос диас Перу! Точно по средата на нашето пътуване ще ви разкажа за пътя от Пуно, разположен на езерото Титикака, към град Куско, център на вселената според инките. Какво толкова, ще каже някой! Да, наистина, разстояние от 400 км, което трябваше да изминем за 10 часа звучи по-скоро скучно и досадно, отколкото интересно. И точно заради това Мартин бе избрал изненадващ вариант на пътуване, който нито очаквахме, нито подозирахме, че съществува. А как точно, ще прочетете малко по-надолу.
Денят започна от автогарата на Пуно. В 7:15 се качихме на луксозен автобус на фирмата Wonder Peru. В целия автобус бяхме само нашата група и двама възрастни израелци. Освен нас имаше шофьор, разбира се, стюардеса и … екскурзовод. Досещате ли се за какво става дума?
След като двамата израелци доста нахално окупираха първата седалка, всички останали се настанихме където ни харесва. Местата бяха удобни, с масички, стъпало за краката и достатъчно пространство, за да не се чувстваме притеснени. Получихме по една възглавничка, за желаещите да спят, както и освежаващи напитки със самото тръгване – кафе, кока-кола, вода и т.н. Аз изпих първия си чай от кока за деня.
Излязохме от Пуно и транзитно минахме покрай Хулиака (Juliaca), първото градче по трасето. Не спряхме, защото в този типично търговски град нямаше какво да се види. Предимството на Хулиака е в това, че е разположен на важен кръстопът и че в него се намира Андинският университет. Благодаря, на Ива, че се сети да снима докато аз дремех.
Както може би сте се досетили вече, през следващите 10 часа ни предстоеше едно развлекателно туристическо мероприятие. Какво именно? Още с тръгването екскурзоводът ни обясни, че ще направим 5 спирки по пътя. Първата в Пукара, а след това на прохода Ла Рая. Третата спирка щеше да е за обяд. Веднага след това щяхме да разгледаме много интересен град на инките – Ракчи и преди да пристигнем в Куско по план щяхме да спрем и да разгледаме една църква, която наричат Южноамериканската Сикстинска капела в едно малко, но красиво селце.
Ще се постарая да ви покажа най-интересното от местата, които видяхме. Започвам с първата спирка и археологическият музей Пукара. Автобусът спря на централния площад на малкото селце, точно пред впечатляваща с вида си църква.
Преди да успеем да се пръснем, екскурзоводът на пътуването ни помоли да останем заедно и да се насочим към нашата цел – музея. Обеща ни накрая малко свободно време за сувенири и снимки.
В района на Пукара са открити 3 пирамиди, които са в процес на реставрация. Цивилизацията, която ги е построила е съществувала от 200 г. пр.н.е. до 400 г. Уважавали са природата, но са имали страшнички обичаи. Обезглавявали са противниците си и са взимали главите им като трофеи. Практикували са и канибализъм – ядяли са враговете си, за да им вземат силата. Основните поминъци са били риболов, животновъдство, текстил. Имали са астрономически обсерватории. В района на археологическата зона са намерени много артефакти, които са помогнали на учените да проучат в детайли културата Пукара.
Вътре в музея е забранено да се снима, но на двора – няма проблем. За съжаление зоната на разкопките е затворена и не може да се влиза, така че музея е максималното, което ни предоставиха като информация.
Както навсякъде, така и тук, инките като традиция са усъвършенствали всички технологии на завладените племена. Те не са открили нищо – просто приемат, усвояват и доразвиват. Така са обогатявали познанията си и са се превърнали във велика империя. За разлика от тях, конкистадорите са унищожавали всичко, каквото са могли. Именно испанците са разрушили пирамидите, за да построят църквата Св. Изабел. В основата й са камъни с характерни дялани каменни фигури от културата Пукара.
Излязохме от музея и всеки оползотвори свободните 5 минути както му харесва. На мен ми харесваше църквата.
По оградата се забелязват интересни фигури на бикове. Те са пазители на дома и семейството.
Преди идването на конкистадорите, тези пазители са били лами, но докарвайки биковете в Перу, испанците са заменили езическите символи със своя бик.
Докато се качвахме лежерно в автобуса прегледах сергиите, на които се продаваха характерни за това място фигурки – копия на находките от културата Пукара. Разбира се, не липсваха и сувенири от основните поминъци на хората в района – текстил и керамика.
В 9:50 тръгнахме отново по маршрута. Планината, в основата на която са пирамидите, имала формата на пума. Човек трябва да има много добро въображение, за да я види! Във всеки случай гледките покрай пътя бяха наситени със спокойствие и красота!
Постепенно се изкачихме на 4335 м – наближавахме прохода Ла Рая (La Raya), който разделя департаментите на Пуно и Куско. Картината се промени. Покрай пътя започнаха да се извисяват планини със заснежени върхове и високопланински пасища.
Хората тук са предимно животновъди, но гледат и картофи. През зимата, обаче, температурите падат до -20 градуса по целзий и оцеляването е доста тежко.
Минаваме покрай обори и стада от лами и едър рогат добитък.
Андите започват от Венецуела и свършват чак в Аржентина. Дълги са над 7000 км и навсякъде се срещат малки и големи стада от лама и алпака.
С наближаването на прохода, времето се намръщи, а температурите паднаха.
Естествено, на самата граница между департаментите, има пазар. Мястото е красиво с гледка към глетчера Чимбоя (снимка на Весо).
Тук е едно не лошо място за пазаруване на сувенири. Трябва да се има предвид, обаче, че да купиш нещо на повече от половината от предварително обявената цена, си е минавка. Харесах за децата си традиционна андинска флейта – на кечуа я наричат тарка. Имаше вариант като сувенир, а имаше и реално използваем. Свалих цената наполовина и взех две от истинските на цената на една. Вкарах в употреба испанския си и пожелах на човека успешен ден и бизнес, а той се усмихна и се разделихме като приятели. След това цените за цялата ни група бяха на 50%.
След това си купих 2 шала, отново на цената на един. Отново бях любезен с жената, която ми направи отстъпката и се разделихме с най-добри чувства. Преди това тя се съгласи да се снимаме. Изглежда притеснена, нали?
На това пазарче имаше наистина голямо разнообразие от местни изделия. Таня щастливо се е потопила сред морето от текстил!
Тръгнахме си доста трудно и със закъснение. Продължихме с автобуса покрай река Вилканота, която по-нататък става Урубамба и се влива в Амазонка след като минава покрай Мачу Пикчу.
От тук нататък започват долините, с които е заобиколен Куско. В пейзажа се появиха евкалиптови дървета, внесени от Австралия през 1868 г. и развиващи се чудесно при местните природни условия.
Третата ни спирка е за обяд. От 12:20 до 13:00 спираме в крайпътно заведение на компанията Wonder Peru, в което хапваме вкуснотии на корем. Шведска маса с типични перуански ястия, между които себиче и месо от алпака, както и европейска кухня, салати и десерти, задоволиха апетита ни по най-добрия начин.
Обядът, както и всички посещения на туристически забележителности по пътя, влизат в цената на билета за това прекрасно пътуване.
Преди да си тръгнем, шоу направиха две любопитни домашни животни, които съвсем смело се настаниха в двора на заведението, докато не ги изгонихме с фотоапаратите си. Това бяха едно сури и една алпака, отделили се от близкото стадо.
Точно десет минути по-нататък по маршрута се отклонихме по един черен път и не след дълго спряхме на паркинг в някакво село. Времето беше топло и оставихме якетата в автобуса. От паркинга пеш се насочихме към близката църква, където беше и входът на следващата и може би най-голяма забележителност за деня – градът на инките Ракчи (Raqchi).
Селяните по правило преживяват основно от туризъм и се обличат с най-хубавите си дрехи, за да ни впечатлят.
Разположен в малкото село Сан Педро де Кача, недалеч от град Сикуани, южно от Куско, Ракчи е един от най-красивите и впечатляващи градове на инките. Служел е за административен център и като място за съхраняване на данъците, плащани на инките в земеделски продукти, събирани от териториите около Пуно. Затова тук има много хамбари за складиране на зърнени култури. В града е бил построен впечатляващ храм, посветен на бог Виракоча, както и дворци, обслужващи инките и техните благородници.
Селото е малко и бедно, но си има ярка забележителност, така че хората живеят относително добре. Отстрани на църквата се виждат и техните къщи.
Екскурзоводът от Wonder Peru отново помоли за нашето внимание и ни обеща свободно време накрая за снимки и пазаруване на сувенири. Човекът се беше подготвил с интересен разказ. Показа ни схема на Ракчи такъв, какъвто е съществувал в древността според археолозите (снимка от Ива).
Влизаме в града и спираме пред дълга стена, за да слушаме разказа.
Град Ракчи е имал 3 района:
– религиозен – стената, пред която сме спрели, е част от храм;
– земеделски, където инките са отглеждали плодове и царевица;
– жилищен.
Храмът, пред който сме, е на бог Виракоча и е дълъг 92 метра при височина 25 метра. Има по 11 колони от двете страни на стената, които са поддържали покрива.
Тук инките, както и покорените племена, са носели дарове. Едната половина на храма е била за мъже, а другата за жени. Построен е от Пачакуте – вожд на едно от четирите правителства на инките, през XIV век. Вратите и прозорците са с трапецовидна форма, което се предполага, че дава по-висока устойчивост при земетресения.
Ето как е изглеждал храмът според археолозите:
Малко стени са оцелели, а от колоните – само една.
Какво научихме още?
Инките са имали 3 закона, които са се спазвали много стриктно.
1. Не кради!
2. Не мързелувай!
3. Не лъжи!
Религията е била част от живота им и са почитали кондора, пумата и змията като свещени животни. Наблюдавали са нощното небе. Ще спомена само, че свещената река Урубамба е отражение на Млечния път на земята, а Чакана или Андинският кръст е символ, съответстващ на съзвездието Южен кръст.
Схемата на Чакана, която ни показа екскурзовода, дава взаимовръзката между четирите елемента на живота – въздух, вода, огън и земя. Свещените животни са част от елемента земя или така наречената Пачамама (Майка Земя).
Андинският кръст е бил изрисуван по стените на храма с червена боя, но всичко е унищожено от конкистадорите.
Вляво от храма се разпростира земеделският район на града, където няма какво да се види. Няма руини. Единствено по билото на планината зад него се забелязва част от петкилометровата защитна стена (като китайската), която е висока 3 метра и широка 2.
Преминахме към жилищния сектор. Постройките са подредени в две редици и са реставририрани частично.
Всичко тук е строено с вулканични камъни, но е било допълнително укрепвано със спойки от различни местни материали. Прозорците и вратите отново имат противоземетръсна трапецовидна форма.
Още една снимка на жилищния район, преди да кажа няколко приказки за едно от основните предназначения на Ракчи.
В планините около града е имало 160 житници за съхранение на зърнени храни. Повечето са разрушени и от тях са останали само части от стените.
Някои, обаче, са реставрирани и дават ясна представа как са изглеждали по времето на инките.
Зърното е било събирано и съхранявано в Ракчи и това е една от най-важните функции на това място. Не мога да кажа хамбарите към кой район на града спадат, но са разположени от дясната страна на жилищния, противоположно на земеделските полета.
Разходихме се по стената, която разделя жилищата от хамбарите. (Снимка от Весо).
На пода на житницата са слагали муня (андинска мента), която гони инсектите и паразитите. Върху нея насипвали реколтата и по този начин я съхранявали.
Времето ни изтичаше много бързо. Да снимаш ли, да гледаш ли или да бързаш към пазарчето за сувенири?
На излизане надниквам зад оградата на жилищата на персонала, работещ в комплекса.
Други детайли – може ли овца да ухажва куче? Май да!
Останаха ни точно 2 минути за пазарчето и атрактивните местни жители, които продаваха сувенири.
Почти всяка от местните баби плете по нещо докато седи да продава.
Сега имам възможност да снимам и църквата без да бързам.
Накрая се оказа, че всички чакаха само мен и Марто в автобуса, готови за тръгване. Е, след като тръгвахме от ресторанта на миналата спирка, чакахме израелците, които през цялото време ни лазеха по нервите. Този път бяхме аз и Марто.
В 14:10 продължихме към Куско с четвъртия ми чай от кока за деня. Доста пих, но и не усещах никакви проблеми с височината. Коката помагаше, а и вече бяхме свикнали. От тук нататък щяхме да се спускаме надолу.
Час и половина по-късно влязохме в село Андауайлияс (Andahuaylillas). В центъра на селото, на Пласа де армас, направихме последната спирка за това пътуване.
Какво беше забележителното тук? Защо се отбихме на това място?
Колониалната църква Св. Петър е наричана още Сикстинската капела на Южна Америка. Построена от йезуитите през XVI-XVII век и с рисунките на Анджелино Медоро, това е най-красивата църква в цяла Южна Америка. Издигната е на мястото на храм на инките и това си личи по запазения оригинален каменен под.
Фреските представят живота на Св. Петър и Св. Павел и са изографисани майсторски с много живи и свежи цветове. Вътре е забранено да се снима и следят много строго. Само ще отбележа, че над олтара, посветен на Св. Св. Петър и Павел, има слънце – интеграция на религиозните символи на инките в католическата религия.
Дворът на църквата е подреден и поддържан.
Излизаме отвън. Сега е моментът да забележим вековните дървета на площада пред храма.
Дърветата се наричат Pisonay. Нямам представа как се превежда на български, а и по нашите земи не се срещат такива. Някои от тях са на възрастта на църквата – около 400-годишни!
Селото си е село, но с прекрасен централен площад!
Това беше последно! Тук беше и най-ниската точка от маршрута – 3092 метра. Следва Куско на височина 3350.
По времето на инките, не всеки е можел да влиза в града. Трябвало е да има основание. Имало е контрол и това е ставало през врати по пътищата. Покрай една такава каменна порта, на която са брояли влизащите и излизащите, минахме малко преди да влезем в самия град.
От тук започва долината на Куско.
На автогарата ни посрещнаха и ни закараха до хотелчето, в което щяхме да останем няколко дни. Хубавото беше, че се намираше на 5 минути пеша от централния площад – Пласа де армас. Не говорим за лукс, но хотела, който всъщност е хостел, си е напълно годен, а най-хубавото беше, че освен нашата група нямаше никакви други туристи. Имахме си и известни проблеми… Куско е планински град и вечер ставаше доста студено, а перуанците нямат навика да ползват отопление. Имахме по няколко одеала, но си беше проблем да станеш и да отидеш до банята да речем… Да не говорим, че някои стаи имаха проблем с бойлера за топла вода. Домакините правеха всичко възможно да ни намерят печки и да оправят бойлерите, но успехът им бе променлив.
Оставихме си багажа по стаите, свързахме се с близките си през интернет, какъвто имахме, при това с добро качество… След това си направихме разходка по вечерните улици.
Стигнахме до Пласа де армас и се пръснахме из околните магазинчета. Уговорката ни бе да се срещнем малко по-късно, тъй като трябваше да се вечеря някъде.
Площадът е красиво осветен и предлага голямо разнообразие на магазини и услуги като обмяна на валута например. Куско е голям град с голям туристически поток, така че тук всичко е уредено и удобно за чужденците.
С Мартин минахме през един ресторант и запазихме маса за цялата група за 20:30 часа. След това всеки от нас се разходи самостоятелно, но всички маршрути обикаляха центъра на града. Засега нямах идея къде бих могъл да отида другаде.
Вечерята беше много вкусна, както във всички ресторанти в Перу. Аз хапнах пъстърва с гарнитура и за пиене лимонада. Държа да отбележа, че в Перу лимонадата си е натурална напитка от лимон, вода и захар, а не някаква газирана пародия. Вместо десерт си поръчах фреш от ягоди.
След вечеря се отбихме в един бар, в който имаше уроци по салса, но хванахме само последните 15 минути от тях, тъй като бяхме позакъснели. Поседяхме до полунощ и се прибрахме пеша – центърът беше на 900 м от хотела. Нямахме притеснения за сигурността си – навсякъде по туристическите места в Перу има туристическа полиция. Тук също.
В хотела се хванах отново за интернета. Хубавото бе, че работеше добре, а лошото, че заради него пак си легнах след 2 през нощта.
