Ден IX. РИО ДУЛСЕ. ЛИВИНГСТЪН.
Сутрин е. Някакво странно усещане ме кара да се събудя 5 минути преди телефонът да го направи принудително. Навън вече е светло и животът кипи преди силното слънце да накара всички живи твари да се изпокрият.
Уговорката от предната вечер е от 8 до 9 да покараме кану по реката. След това ще отидем до един водопад. Някъде по обяд ще се отправим към устието на Рио Дулсе. Там, където реката се влива в Карибско море, се намира град Ливингстън, а той е съвсем различен от останалите гватемалски селища.
Днес, вече на светло, мога да се огледам наоколо. Дървените бунгала, подслонили ни миналата вечер изглеждат много по-приветливо сутрин, на дневна светлина.
Не мога да не покажа как изглеждат отвътре. Коридор, стълби към втори етаж, отляво и отдясно стаи, а в дъното нещо като дневна.
Тоалетната има душ и мивка. Хубавото е, че понякога има и електричество.
Клетката, която се явява стая, няма прозорци, но има мрежи. Хем имаш усещането, че си сред природата, хем не те тормози многообразието от животински видове докато спиш.
Ако човек не изпитва панически страх от природата, в тези стаи се спи прекрасно на чист въздух. Самите вили са разположени в прекрасна крайречна градина.
Това пък е стаята на Петко и Силвия – изглежда по-различно и не толкова натурално.
Придвижването между къщичките става по дървени мостчета над водата. Те служат и като кей за многото яхти, акостирали тук.
Причината да има толкова много плавателни съдове на това място е, че река Рио Дулсе има пряка свързаност с Карибско море. По този начин хората, които обичат да пътуват и да живеят на яхта, могат да влязат в устието на реката, да стигнат до хотела и да използват електричеството и всички останали удобства на комплекса, както са къмпингите за караваните.
Време е да се качваме на каяците и да се разходим по реката.
Никога през живота си не съм управлявал такова чудо, но се оказва, че не е толкова сложно. Първите тръгват…
За около 30 минути гребане се стига до една крепост, която е служела някога за защита на устието на реката. Вероятно испанците са се бранили от прословутите карибски пирати.
Слизаме на брега до крепостта като се правим, че не разбираме забраната…
Двама от охраната веднага се появиха да ни предложат да си купим билети за посещението. Да, но няма време и смисъл. Качваме се обратно на канутата и тръгваме обратно.
След час упражнения по гребане се връщаме, събираме се с останалите от групата и в 9:45 тръгваме от пристана на хотела към града, а оттам към един специален водопад.
Подминаваме мястото, на което предната вечер пристигнахме с автобуса от Хондурас.
Стигаме до някакво миниатюрно градско пристанище, на което слизаме.
В градчето цари лудо оживление. Няма тротоари и човек трябва да е постоянно нащрек, за да не го отнесе по случайност някой огромен камион.
Това, което търсим, обаче, е превоз до водопада, към който сме се запътили. Намираме един бус, който едвам ни побира. Не стига, че се натъпкваме като сардели, ами шофьорът на буса реши, че може да вземе още някой пътник. Едвам успяваме да го откажем… По принцип гватемалците нямат нищо против да се возят, висейки извън превозното средство – по вратите, багажниците или покривите. В случая, обаче, бусът е договорен само за нас и дребни тарикатлъци не се приемат.
До паркинга на водопадите имаме около половин час път. На място трябва да се уговорим с шофьора на буса в колко часа да ни чака, за да ни върне обратно.
След като уреждаме връщането се отправяме по една горска пътека към целта.
Наричат водопада по името на имота, в който се намира – Finca El Paraiso. Преведено на български би трябвало да означава нещо като Вила „Рай“. Интересното при него е, че водите на един топъл минерален извор падат отвисоко и се смесват с водите на минаващата под него река, образувайки вир с размерите на басейн.
И ние като останалите си оставяме багажа на брега и се потапяме в естествения басейн със смесена топло-студена планинско-минерална вода.
Непосредствено под падащите води се усеща колко топла е изворната минерална вода, компенсираща студа на реката. За да се потопиш, обаче, наистина в минерална вода, трябва да се качиш по стръмна пътека отдясно на водопада, за да излезеш над него. Там има естествени малки вирчета с гореща вода, в които можеш да лежиш и да се мажеш с лечебна кал. Това е основната причина много гватемалци да идват тук, даже и такива, живеещи в чужбина. Киснейки се в едно вирче се заприказвам с един такъв, дошъл от САЩ, където работел като строителен предприемач.
Приключваме, връщаме се до буса, с него до пристанището на града, където ни чака лодката от хотела. С нея се връщаме обратно, за да си натоварим багажа в друга лодка, която специално сме ангажирали да ни закара до устието на реката. Там, на брега на Карибско море, се намира град Ливингстън.
В 13:15 тръгваме към Ливингстън като се уговаряме с капитана да разгледаме първо крепостта Сан Фелипе, а след това по негова преценка и други интересни места.
Мостът над Рио Дулсе, по който целият автомобилен трафик пресича реката, остава зад нас.
Обикаляме крепостта с лодката от всички страни.
Минаваме покрай Острова на птиците, както го нарече нашият капитан. Място, където местните крилати си намират партньори, гнездят и отглеждат малките си и се изхранват.
Последните две снимки са благодарение на дългия обектив на Краси, който е по-подходящ за снимане на птици от моя.
Оттук се отправяме към лагуните покрай Рио Дулсе и един природен резерват, надарен с голяма природна красота и биоразнообразие – Лаго дел Голфете.
На места трябва да се промъкваме през препречили пътя ни паднали дървета и клони, но капитанът се справя отлично.
Нашият водач е от най-опитните лодкари тук. Едно, че е израснал покрай реката и второто е, че има богат опит с туристи като нас.
Минавайки покрай къщите на местните хора, живеещи покрай реката, едни млади дами ни превземат на абордаж с офертите си за разни сувенири.
Удовлетворяваме техния бизнес ентусиазъм и продължаваме с лодката към Ливингстън. Добре, че имаме покривче за сянка, че слънцето напича сериозно.
Първите признаци, че наближаваме града, са изоставените бетонни грозотии с накацалите по тях птици.
Излизаме от устието на реката и спираме на един малък кей на карибския бряг. Това е мястото, на което ще изкараме следващата нощ.
Хотелчето е собственост на една италианка, която го стопанисва със семейството си. Има си басейн и няколко отделни вили, в които се настаняваме. Предлага и вкусна храна. Поръчваме си и докато я приготвят се настаняваме по стаите.
Ето моята двуетажна виличка:
На първия етаж е дневната, която така и остана неизползвана, а на втория, под сламения покрив, са леглата.
Не знам храненето в 17 часа как се нарича – късен обяд или ранна вечеря. Във всеки случай е животоспасяващо. Освирепели сме от глад.
След като напълваме стомасите е време да разгледаме града. И е добре да не се бавим много, защото слънцето започва да залязва.
Намираме се в покрайнините на Ливингстън и до центъра имаме да походим вероятно около километър. По пътя поглъщам с интерес гледките на това необичайно за Гватемала място.
Защо Ливингстън е необичайно място? Първото, което прави впечатление е, че тук населението е с преобладващ черен цвят на кожата. Наричат ги гарифуна. Това са наследници на робите, които някога англичаните са докарали в Централна Америка от Африка, за да работят на плантациите от захарна тръстика.
Ливингстън дълго време е бил най-голямото гватемалско пристанище на карибския бряг, докато не е бил изместен от Пуерто Бариос. Връзката на Ливингстън с останалата част от страната става само по вода – няма пътища. Тук живеят предимно гарифуна, но също така има и малко маи, афро-карибски етнос и ладино, които са смесица от метиси и испанци (думата произлиза от латино). Преобладаващата гарифунска общност определя и езиците, които се говорят тук – гарифунски, испански и малко английски и кечи на индианците маи.
Името на града идва от американския политик Едуард Ливингстън, който е написал Кодекса на Ливингстън, послужил за основа на законите на либералното правителство на Обединените провинции на Централна Америка през ранните години на 19 век.
Продължаваме да се разхождаме сред дружелюбните и разглеждащи ни с любопитство местни жители.
Колкото повече се скрива слънцето, толкова повече улиците се изпълват с хора.
У мен се заформя впечатлението, че местните много обичат да седят пред дома си, магазина или кафенето и да коментират непознатите, които явно рядко минават оттук. Нищо лошо. Всеки опит за любезна комуникация с тях е възнаграден с усмивка. Помежду си се държат като едно голямо семейство.
В целия Ливингстън има три ресторантчета. Ние преди малко сме обяд-вечеряли, така че ги подминаваме в търсене на подходящо за вечерна седянка барче.
Миграционната служба на Ливингстън е една малка барачка, в която нашите домакини от хотела обещаха да ни заверят паспортите на следващата сутрин. Да, тъй като оттук ще се прехвърлим директно в Белиз, се налага да си сложим печати за излизане от Гватемала в паспортите. В противен случай може да имаме проблеми при следващото ни влизане в страната. За тези печати някой трябва да дойде до тази служба, която в момента е затворена.
Ето го и нашето барче за вечерта.
Докато седим и си пием пиенето, лично аз кокосовия орех, Марти намери някакви музиканти, с които протече здрав пазарлък – ще ни посвирят ли гарифунска музика или не. Колко пари ще искат, ще има ли или не танцьорки и т.н. В крайна сметка стигаме до сделка – срещу 400 кецала (около 52 долара) ще ни изнесат половинчасова програма. Желаещите сме 10, така че като си разделим сумата се получава много прилична цена. Само за нас! Речено и сторено.
Концертната зала прилича на негърска колиба откъдето и да я погледнеш.
Отвътре сме на под от пръст, стените са изрисувани с гарифунски драсканици, а в цялото помещение, което не е никак малко, свети една единствена обикновена крушка. Обстановката изглежда автентично скромна, но е заредена с настроение. Музикантите са готови и чакаме да дойдат танцьорките, за да започнат представлението.
Снимките от моя апарат стават малко тъмни поради липса на светкавица, затова ще използвам и една от Краси.
Групата е в пълен комплект и за моя най-голяма изненада двете танцьорки са доста закръглени, но много пластични.
Избягвам да слагам клипове в пътеписа, но тук без видео нито може да се чуе, нито да се усети на какво ставаме свидетели.
Представлението продължи малко по-дълго, защото по стар негърски обичай, музикантите решиха, че въпреки договорката, спокойно могат да изкарат още някой кецал като поканят и други преминаващи по улицата туристи вътре. Без да им се сърдим си тръгваме като им плащаме точно толкова, колкото се разбрахме за 30 минути.
Вечеряме в хотела, където италианската ни домакиня отново ни зарадва с вкусно приготвени ястия.
Прибираме се по стаите да спим. Лично аз се оглеждам преди да си легна и намирам огромна хлебарка, която обезвреждам на мига. Тялото бутам на долния етаж, където бях забелязал огромни мравки да се разхождат. Следите от мишки и няколкото стоножки не могат да ме уплашат. Хубавата новина е, че имам мрежест балдахин над леглото и лягайки се увивам, подпъхвайки го под дюшека от всички страни. Ето така се спи в зоопарк! Ако човек не е гнуслив и не се притеснява от природните обитатели на горските къщи, всичко е наред. Аз лично се наспивам чудесно, когато слушам прибоя на вълните и дишам чист въздух. А вие?