31.03.2012
Пътуването май е неизлечима болест. Нещо като страстта към цигарите и алкохола. И понеже аз нито пия, нито пуша, при мен избива повечко в друга насока. Лошото е, че понякога чувството за мярка се губи, а реалната преценка е нещо много трудно. Защо пиша всичко това… От последното ми пътуване до Япония изминаха 10 месеца. Твърде много за болен на тема пътувания човек. Но веднага бързам да се оправдая – не съм виновен! Бях планирал с любимата ми фирма Алма Тур миналата есен една екскурзия до Бразилия и Аржентина, но уви, нещата излязоха от контрол! И къде заради Алма, къде заради кредиторите й, факт е, че доста хора останаха излъгани, изгоряха с пари и пропуснаха перфектния за пътуване на далечни разстояния сезон – есента. И аз в това число…
Приключвайки 2011 с една единствена далечна дестинация се чувствам като че ли съм пропуснал нещо сериозно. Знаете как е човек да живее с мисълта, че се е минал. Слава богу това се коригира бързо – достатъчно е някой да ти пусне мухата и си готов!
И така… Мухата беше пусната. Дестинацията класическа – Бали. Традиционната почивка в Бали е нещо, което много хора си позволяват лесно и офертите никак не са непосилни. Но на мен това не ми стига. Повечето пътувания за по една седмица ми се струват напълно безсмислени. Един цял ден в едната посока и после още един на обратно, за да се насладиш едва за седмица?! Не, не е за мен това. Седнахме с Мери и поразширихме програмата. Първо държа да уточня, че промяната на програмата автоматично означава, че нямаш организирано от туроператор пътуване. Специално за Азия това не е проблем – там е спокойно и всичко е така уредено, че европейците можем само да се учим.
Идеята: пътуваме с Qatar Airlines до Куала Лумпур, оставаме за 3 нощи там и се аклиматизираме. През това време ще разглеждаме каквото ни падне. След това се пренасяме за 8 нощувки в Бали. Там – каквото ни хрумне или каквото ни предложат. На връщане, вместо отново през Куала Лумпур, решаваме да минем през Сингапур за 3 нощи. А за да е съвсем пълна схемата решаваме след като така и така ще имаме престой в Доха от 20 часа на път за София, да си изберем полет, така че да останем и един ден в Катар. От тук насетне последва една дълга процедура по резервации на хотели и самолети през интернет и чрез Александра, която ми съдейства за пътуванията в Йордания и Мексико. Успяхме да хванем и някои чудесни промоции за много хубави хотели, така че колелото се завъртя.
Всичко това се случи в близките няколко месеца. Последните дни преди пътуването бяха толкова напрегнати, че почти се разболях от нерви. Всичко винаги остава за последния момент… В цялото това напрежение има една положителна точка. Това е, че краят му има точно определен час! Часът на тръгване от вкъщи. И това стана на 30 март в 15:00 часа!
Пристигнахме на летище София в 15:30 – два часа преди полета. Катарските авиолинии ни обслужиха бързо, още повече, че бяхме с деца. Както по-късно се видя, вниманието им към децата е завидно. Самолетът излетя по-рано от обявения час за мое най-голямо учудване, но явно и такива неща се случват.
Кацнахме в Букурещ за 50 минути и без да слизаме самолетът бе напълнен с какви ли не пътници – всички за Доха. До мен седнаха 2 японки – едната доста пълничка, а другата не чак толкова, но и двете еднакво миришещи на пот. Мога веднага да дам съвет какво да направите в подобен случай – отворете си отвора на духалката на климатика на максимум. Хем на тях няма да им е толкова топло, хем вие ще дишате по-чист въздух. За съжаление се тормозих доста време преди да ми хрумне тази идея.
Самолетът на Qatar е малък, мисля Airbus A-320, но пък доста нов и комфортен. Разстоянието между седалките – достатъчно, екраните на гърба на седалките се управляваха с докосване и менюто със забавления – доволно богато. Храната им оценявам с 6 и тук вече ще отбележа – на децата се раздават играчки. Този жест печели малките пътници веднага.
Четирите часа полет до Доха минаха в игри, филми, хапване и леко притваряне на очи. Стюардесите ни раздадоха маски за очи, чорапи, тапи за уши и четки за зъби в специални пакети. Отделно си имахме възглавници и одеала. Комфортно пътуване.
В Доха ни пресрещна първата изненада. Въобще нещо там не ни провървя. Защо ли? Ами първото беше, че повече от половин час пилотът прави осморки около града и не успяваше да кацне поради обилния дъжд. Шубето вече беше обладало всички пътници, когато кацнахме безаварийно. Естествено имаше ръкопляскания.
Времето за трансфер ни беше много малко, но все пак обиколихме безмитните магазини на летището.
Скъпотийка. Не че ме вълнува, но няма какво да си купи човек. Взехме си 2 минерални води по 500 мл за 16 риала, което прави по 3,33 лв. за бутилчица и се качихме в следващия самолет за полета до Куала Лумпур.
Този път попаднахме в Airbus A-330 – значително по-голям, но като че ли малко по-стар. Екраните вече не се управляваха с докосване, а с дистанционно. Може би даже е по-добре, защото на предния полет, някъде към края, моят екран блокира и престана да работи.
Всъщност забравих да спомена и за втория проблем в Доха. Качиха ни на автобуса, който трябва да ни закара до самолета и … си прекарахме в него прави 40 минути! Първо самолетът беше доста далеч, а второто беше необяснимо – спряхме пред стълбичката и не ни пускаха вътре. Успях на влизане да попитам дали чакането 40 минути в трансферния автобус е част от 5-звездното обслужване и получих някакви неразбираеми обяснения… Преглътнахме и продължихме.
Третият проблем – излетяхме с повече от половин час закъснение. Вместо в 01:20 – чак към 02:00 часа. Този полет мина също така приятно и въпреки натрупващата се вече умора децата го понесоха чудесно, спейки почти през цялото време.
В Куала Лумпур кацнахме по разписание в 14:25 като бяхме вече 5 часа напред, т.е. пристигнахме в 9:25 българско време. Трябваше с влакче да се придвижим до терминала на пристигащите – така ни казаха от „Информация”.
Като ни видяха с деца и веднага ни спестиха дългата опашка от чужденци на паспортния контрол. Всъщност не бяхме само ние с деца, но нас изрично ни поканиха на едно празно гише за местни граждани. Добре дошло!
Последва чакане за багажа. Получихме си го толкова мръсен, че все едно бяха бърсали пода в автосервиз с него! Снимах го и се чудя дали да изпратя снимките на Qatar Airways, за да видят какво се случва в 5-звездна авиокомпания.
От летището – хоп, на експресното влакче до центъра на Куала Лумпур.
От последната спирка трябваше да вземем едно такси до хотела и със 100 рингита за влака + 30 за такси + 5 бакшиш (1 рингит = 0,50 лв.) успяхме да се придвижим бързо и удобно. Добре се получи. Въпреки, че с автобус трансферът вероятно ще е малко по-евтин, но този излезе пък най-бърз, а при толкова часа на път това определено има значение.
Шофьорът на таксито ме информира, че Shangri-La е най-добрия хотел в Малайзия. Това ме зарадва, защото при офертата да платим 2 нощувки, а да ползваме 3 + някои услуги бонус, цената хич не беше непоносима.
В 16:30 влязохме в стаята си. Като отчета 5-часовата разлика, сумарно, от вкъщи до хотела стигнахме за 20 часа. Не е зле. Това стана благодарение на варианта с полет през Доха. Всички други начини са по-продължителни и … малко по-скъпи.
Хотел като слънце! Чудесно посрещане, обслужване, настаняване, хубава стая… Човек се усмихва колкото и да е изморен.
След като се освежихме и поехме въздух излязохме на първата си разходка. Слава богу другото достойнство на хотела беше неговата близост до кулите-близнаци „Петронас”. Къде, къде… Ами право към тях. Малко снимане по улиците.
Местните джигити – поради това, че е събота, движението е много спокойно. В делнични дни моторите са като мравки в мравуняк.
И важно предупреждение за крадци, каквито имало и между джигитите.
От тук нататък ще ви спестя четенето, защото нямам екскурзовод и няма какво да кажа. Единственото, което мога да направя е да ви покажа как в една не особено богата азиатска държава се правят чудеса, които ние и в сънищата не можем да си представим. Казвам не богата, не защото имам информация с колко пари разполага, а защото населението не е богато. Има си и престъпност, и гета, и свръхбогаташи… Има супермодерни сгради и доста по-беднички такива.
Небостъргачите главозамайващо свършват някъде в небето…
Между тях младежите се опитват да се пребият по познатия и в България начин.
Гледката на кулите е зашеметяваща. Не знам как, но някакси те карат да потръпнеш. Хем красиви, хем строги, хем някакси много достъпни.
В основата им се простира Сурия МОЛ. Огромен е. Нещо като размерите на МОЛ „Сердика”, умножено по 6. Излишно е да казвам, че нямаше как да го разгледаме целия. Факт е, че докато си вътре, ти трябва връхна дреха. Тези климатиците за нищо ги нямат! Излизаш навън и се събличаш – 30 градуса и сериозна влажност.
Точно пред кулите и МОЛ-а има парк. Голям, хубав, екзотичен с езеро и пеещи фонтани, които уцелихме в период на ремонт. Жалко, но до юни няма да работят.
Малко по-навътре се натъкнахме на много голяма площадка, цялата с детски катерушки. Включително и басейн за деца, в който много малчугани тичаха по бански, по гащи, по каквото им падне! Отстрани – тоалетна и баня… Всичко безплатно.
Малко по-нататък се натъкнах на алея за тичане, постлана с тартан. Да му се невиди! И за това са помислили.
Започна да се смрачава и в същото време ми свърши батерията на фотоапарата. Нямаше и за какво много да я позлвам, тъй като малайзийците почетоха дена на земята и загасиха осветлението на кулите за един час. Не съвсем напълно, но до голяма степен. Стефчо снимаше с другото апаратче.
Прибрахме се в хотела и след кратка пауза и смяна на батерията отидох да направя някоя нощна снимка. Е може ли иначе!
На прибиране минах покрай различни заведения, административни сгради и ресторант Hard Rock.
Съвсем досами хотела ни започнаха да ме привикват разни самотни „девойки” от някакви вмирисани на марихуана барчета и дискотеки. Услужливи господа ми предлагаха масажи и всякакви услуги… Лесно се отказва. Явно имат доста клиентела – към 23 часа навалицата пред заведенията стана страшна.
Мъже, жени с роклички до дупето, луксозни коли и мотори. Всичко си беше по правилата! На ъгъла две хубавици чакаха мъжа на живота си!
С облекчение се прибрах в хотела. На излизане пред входа имаше паркирани две ферарита, ламборджини и куп други марки спортни автомобили. Беше останал само един бял болид.
Жена ми и децата вече си бяха легнали. Имайки предвид тежкия ден това изглеждаше най-доброто решение и за мен. Нямам идея какво ще правим утре, нито вдругиден. Това му е хубавото на неорганизираните пътувания – правиш каквото си решиш! Толкова за днес.
***
