19.10.2013 – 20.11.2013
“Безспорно, пътуването е нещо повече от разглеждане на забележителности.То е промяната, която настъпва, дълбока и постоянна, промяна в представите за живота.”
Мириам Биърд.
Благодаря на Милена, Марто, Жанета, Весела и Веско за това, че ми позволиха да използвам някои техни снимки за тази публикация. Сам не бих могъл да обхвана достатъчно добре този незабравим месец. Благодаря и на всички, с които имах удоволствието да пътувам заедно за страхотната компания, преживяните усещания и споделената красота.
***
ОТНОВО НА ПЪТ
Мина половин година от последното ми пътешествие до Перу. Точно успях да завърша пътеписа и тръгвам отново на път. Добре се получи, защото когато започнат да се натрупват емоции една след друга, писането по подразбиране остава на заден план. Някакси не е коректно да оставя вас, всичките мои приятели, встрани от вълната на впечатленията. Знам, че някои не се интересуват, други просто не намират време за четене в забързаното си ежедневие, но има една част, които чакат с нетърпение всеки написан ред и публикувана снимка. Именно за последните ще се потрудя да напиша следващите редове и ще се опитам да ви потопя в обаянието на Индокитай.
Тръгваме от София с група приятели през най-актуалния напоследък изход – Терминал 2. У нас е есен, но сме подготвени, че отиваме на топло. На много топло. А дали наистина е така?
Катарските авиолинии винаги правят връзка между полетите си в Доха. Това е междинната ни спирка на път за Банкок. За съжаление все още не са си пуснали в експлоатация новото летище – закъснението им е вече повече от година. Поради това отново нощуваме на неудобния им стар терминал. На всичкото отгоре нощем на техните климатици човек може да пукне от студ.
Нещо не ме лови сън и слава богу, че си нося лаптопа. Намирам си местенце, където има електричество за зареждане на телефон и компютър, както и интернет връзка. Какво друго му трябва на човек…
Е, щях да разбера какво друго, но няколко дни по-късно. Самолетът от Доха до Банкок е може би вторият най-голям след А380, а именно – Боинг 777-300. Катарският вариант на интериора е много просторен и комфортен.
Летял съм с какви ли не самолети, но с най-новия Боинг Дриймлайнер все още не. На пистата в Доха за пръв път го виждам на живо.
Излитаме по светло и за пръв път имам възможност да видя Доха от птичи поглед. Предната година имахме цял ден сититур на града, но от високо изглежда някакси различно – като макет.
Кацаме на летището в Банкок със сложното за произнасяне име – Суварнабуми (Suvarnabhumi).
Почти нищо не се вижда от града, защото пристигаме по тъмно. Настаняваме се в хотела и си уговаряме среща час по-късно, за да отидем на бар. Така се почва в този град, с баровете!
***
ЕДНА ПЪРВА ВЕЧЕР В БАНКОК
Като споменавам бар, тези които ме познават ще се запитат какво ли ще прави Стас на такова място… Е да, но този бар не е като другите. Намира се в многофункционалната сграда Лебуа (Lebua) и го наричат Скайбар.
Може би се досещате. За да влезем в бара, се качваме с асансьор на 64-ия етаж на сградата. Това е най-високият бар на открито в света, а сградата е третата по височина в Тайланд. Сега ще ви кажа и какво правя там. Пих един мегаскъп фреш от ананас, но не това е основното.
Истинското предизвикателство е да снимаш нощен Банкок от високо. За целта на покрива има направени специални площадки за посетителите. И тъй като не си нося статива, постоянно търся удобни парапети за подпиране на тежкия фотоапарат.
Градската магистрала и река Чао Прая от 64-ия етаж…
Скайбар работи до 01:00, а за тези, които пристигат току що в Тайланд, времето за сън все още не е дошло. Какво ще правим? Ами ще ходим да ядем! Къде? Предложението е Сой Каубой, каквото и да значи това. (После разбрах, че „сой” на тайландски е пряка на главен булевард.)
Какво точно представлява Сой Каубой? Най-добре се вижда от снимките.
Уличка с безброй неонови надписи на двустранно разположените барове. Пред всяко заведение момичета с оскъдно облекло чакат … клиенти.
Някой от екскурзоводите по-късно обясни, че момичетата на улицата са по на 15-17 години. Обикновено не са тайландки, а търсещи препитание пришълки от Камбоджа, Лаос и Мианмар. Не знам как се разбират с полицията, но не случайно Тайланд е известен със специалния си туризъм.
Баровете могат да бъдат и подвижни – предлага се пиене направо на тротоара.
Сядаме да вечеряме около 2:00 часа през нощта в един италиански ресторант, а след това с триста зора си хващаме такси към хотела. В 3:00 часа булевардът е задръстен с таксита и е голяма рядкост да успееш да хванеш някое празно.
След страшни пазарлъци с таксиметровите шофьори успяваме да се приберем в хотела. Таксиджиите в Тайланд са много кофти типове – като видят чужденец и обявяват двойни, тройни и четворни цени за курс и не желаят да си пускат таксиметровия апарат. Човек трябва да разполага с голямо търпение, за да намери някой честен шофьор.