Ден X. БЕЛИЗ.
Сутринта на 24 февруари се събуждам рано от песента на птичките. Уговорката е в 8 часа да тръгнем към Белиз. Махам си балдахина от леглото, който явно ме е опазил отлично от пълзящите, летящите и тичащите ми съквартиранти. От убитата предната вечер хлебарка няма и следа – мравките са се справили с нея през нощта на 100%.
Събирам си набързо багажа и в 7:50, заедно с цялата група, се качвам на поредната моторница, която ще ни отведе до Пунта Горда – морския граничен пункт на Белиз. Нашата стопанка се е погрижила за печатите в паспортите и ни изпраща с усмивка и пожелание да се видим отново.
Напускаме една по-различна Гватемала, каквато не съм предполагал, че съществува. Ливингстън е някакси друго място, откъснато от държавата и живеещо с културата, обичаите и правилата на гарифунския етнос. На карибското крайбрежие атмосферата е съвсем различна.
И така, след 31 км по море за общо 50 минути стигаме чисто новия морски граничен пункт на Белиз в най-южното селище на карибската държава – Пунта Горда.
Бързо разтоварваме багажа от лодката и минаваме през паспортния контрол. За разлика от всички останали латиноамерикански държави, в Белиз официалният език е английски, но почти всеки местен жител говори още испански и белизки креолски.
ПУНТА ГОРДА
Посреща ни едно малко китно градче, без някакви особени забележителности, но в същото време пропито с гарифунска карибска атмосфера.
Сутрин е и никой от нас не е закусвал. Веднага след изхода от граничната служба намираме една малка каравана, в която предлагат подходящо сутрешно меню срещу 10 белизки долара.
Закуските ни са много здравословни и приготвени с искрена усмивка!
Поради липса на други пари плащаме в щатски долари, които навсякъде се приемат наравно с местната валута. Курсът е фиксиран и един щатски се разменя за точно 2 белизки долара. Човек спокойно може да не се ангажира с обмяна на валута в тази държава.
Използвам времето за закуска, за да надникна в околните улички. Срещам идентични малки спретнати къщички, без излишен лукс. Магазинчетата са на дребни търговци и няма и помен от разни международни мегакомпании. Пожарната е сякаш от миналия век, а училището е щастлив дом за децата.
Точно в 10:00 си качваме багажа на един Блубърд, дошъл специално да ни вземе от границата и да ни закара до град Пласенсия, където ще нощуваме.
Нека ви разкажа какво научих от местните ни водачи за Белиз.
Държавата е малка с население от 315 хил. души, представляващо интересна палитра от култури – прото мая (от 3000 г. пр.н.е.), британски пирати, шотландски буканиери и др. Навремето испанците са я считали за своя територия докато през 1798 г. британците не я завладели чрез преки военни действия. Така държавата станала единствената британска колония в Централна Америка и била наречена Британски Хондурас. Англичаните изнасяли от новата колония ценна дървесина, а за работници докарали роби от Алжир и Конго. В средата на 18 век тук били докарани и китайци за работа в захарната промишленост.
Историята твърди, че през 1802 г. от Хондурас и от Ливингстън негри гарифуна дошли в град Дангрига, голямо белизко пристанище на брега на Карибско море. Този етнос първоначално населявал островите Сент Винсент и Гренадини, но били доста войнствени и англичаните ги изгонили оттам.
През 1840 г. на полуостров Юкатан в Мексико имало гражданска война и оттам дошли индианци маи и метиси.
През 1958 г. в Белиз се заселила една странна религиозна общност – менонити. Наричали се така по името на техния предводител – пастор Мено Симънс. Това, което ги прави странни за нас е начинът, по който гледат на света и техния бит. Не се бръснат, не използват технологии и електричество. Тръгнали от Холандия и мигрирали към Германия, Канада, Мексико и Белиз. Причината е, че държавите изисквали от тях да плащат данъци и да отбиват военна служба, което било в разрез с техните разбирания.
В наши дни се е оформила нова група от прогресивни менонити – мънинити или меканити. Те използват велосипеди и се бръснат. Някои от тях са много, много богати. За разлика от традиционните менонити, те плащат данъци и използват здравно обслужване в болниците. Прогресивните менонити осигуряват около 60% от селскостопанската продукция на Белиз. Двете групи общо наброяват около 16 000 души.
Периодът 1937-1938 г. се характеризира с миграцията към Белиз на много богати китайци. Това са годините преди Япония да нападне Китай. Днес около 50% от ресторантите и супермаркетите в Белиз са собственост на китайци.
Между 1960 и 1996 години в съседна Гватемала се води гражданска война между властта и индианското население. Това довело до голяма миграция на маи към Белиз. Индианците свободно пресичат установените от Гватемала и Великобритания през 1959 г. граници на Белиз, които и до ден днешен не се охраняват. Имайки предвид, че Гватемала разполага с 50 000 войска срещу едва 5000 на Белиз, не е трудно да се предположи, че целостта на последната се удържа благодарение на чужд военен контингент – британски.
Откога съществува независимата държава Белиз? Желанието на народа на Британски Хондурас за самоопределяне срещнало подкрепата на почти всички централноамерикански държави с изключение на Гватемала. Въпреки това на 21.09.1981 г., била провъзгласена независимостта на новата държава Белиз.
Има сигурно 15 теории за произхода на името Белиз. Името на Питър Уолъс, шотландски буканиер, е произнасяно по различен начин от различните култури – Уолъс, Уолиз, Уелиз, Белиз… Това е една теория. Друга теория е, че водата на крайбрежието била мътна заради мангровите дървета и от там от езика на маите: белизи = мътни води. Трета версия свързва името на държавата с богинята Беличе, имаща връзка с плодородието и здравето. Така или иначе името на Белиз е факт.
За да не ставам скучен се връщам незабавно на нашето пътешествие, което продължава вече на територията на карибската държава Белиз.
ДА СИ НАПРАВИМ ШОКОЛАД
Преди да стигнем Пласенсия, се отклоняваме от главния път и след кратък офроуд стигаме до една малка частна фабрика за производство на шоколад – Cyrila´s Maya Belizean Chocolate.
Собственикът на плантацията е типичен индианец и се казва Хуан. Намира се в село Сан Фелипе с около 300 жители маи – все фермери. Той гордо обяснява, че тук, в южен Белиз, около 60-65% от жителите са маи и правят най-добрия шоколад, използвайки древните рецепти на прадедите си.
Има хиляди видове какаови дървета, но в Белиз растат само 3. Плодът расте директно на стъблото, а не на клоните или листата.
Какаовата реколта се бере в продължение на около 6 месеца, през които на всеки 15 дни се събират узрелите плодове. Те са жълти на цвят.
Настаняват ни на голяма маса, на която за дегустация ни чакат кани с топъл шоколад, такъв, какъвто са го пиели благородниците в градовете на маите – само какао и вода. За да бъде максимално истински вкусът, трябва да добавим и чили, защото топлият шоколад се е пиел лют. За проба ни поднасят и парченца от произведен във фабриката шоколад.
Шоколадите, които предлагат тук, са няколко вида и всичките са направени с напълно органични, естествени съставки. Не мога да се въздържа да не опиша видовете, защото съм сигурен, че ще откриете някой нов:
– Млечен шоколад.
– Шоколад с портокал.
– Шоколад с кокос.
– Черен шоколад.
– Шоколад с джинжифил.
– Солен шоколад.
– Лют шоколад с чили.
– Шоколад с парченца какаови зърна.
За да ни достави максимално удоволствие, Хуан ни кани да си направим сами шоколад. За целта трябва да преминем през няколко стъпки:
1. Предварително какаовите зърна се пекат 45 минути на 172 градуса. След това трябва да бъдат обелени.
2. Люспите се чистят с подхвърляне във въздуха. За улеснение Хуан си е направил машинка.
3. Смилане на зърната до състояние на какаова каша. Естествената мазнина излиза от зърната и няма нужда да бъде добавяна допълнително такава. Смилането става между два вулканични камъка, както са го правили маите.
Тази стъпка се категоризира като тежък физически труд и Хуан реши да ни помогне.
4. На око отмерваме около 1/5 от обема и добавяме тръстикова захар, произведена тук, в плантацията. След това отново стриваме сместа върху вулканичния камък.
5. Най-накрая хомогенната смес от 80% какаова маса и 20% тръстикова захар наливаме във формички и слагаме в хладилник, за да се втвърди и придобие форма.
Процесът на производство е много вкусен! Никой не съжалява, че се е включил. Остава търпеливо да изчакаме, за да опитаме творението си.
В какаото има съставки, близки до коката и марихуаната и затова, когато го ядем, се отделя ендорфин – хормонът на щастието. Така Хуан обяснява пристрастяването към шоколада у някои хора. Иначе е много полезен продукт, особено ако няма излишни примеси и консерванти. С очите си се убедих, че за да направиш истински шоколад не са ти необходими повече от 2-3 съставки.
Накрая представлението завършва с експерименти върху любимия на Хуан традиционен музикален инструмент на маите – маримба.
И понеже времето стана точно като за обяд, любезните ни домакини ни предлагат да споделим трапезата им.
Разбира се цялото шоу се провежда донякъде и с търговска цел. Без ни най-малка нотка на задължение, всеки желаещ може да си купи от шоколадите. Не са много евтини, но със сигурност са най-истинските, които съществуват на тоя свят. А след като лично изпробвах методиката за производство, цената никак не ми се струва висока за положения труд.
В 12:45 потегляме отново на път с нашия Блубърд, за да стигнем след малко повече от 2 часа до нашия хотел в Пласенсия.
ПЛАСЕНСИЯ
Излишно е да казвам, че до този момент всичко в Белиз изглежда очарователно. Това важи в не по-малка степен и за хотела, разположен под палмите на карибския бряг. Мястото е взето сякаш от приказките. Не, в никакъв случай не говорим за лукс. Става дума за романтика.
Улицата пред хотела според книгата на рекордите „Гинес“ е най-тясната централна улица в света.
Рецепцията на хотел Sea Spray, в който по изключение няма свободни места. Няма, защото сме го напълнили.
Напълнили сме го, защото е малък, но тук по-големи май няма.
Не е нужно да е голям, за да се насладиш на гледката от терасата на стаята си, или на пясъка и палмите пред хотела.
Остатъкът от деня, както се сещате, преминава в лежане на плажа, в пълен релакс и мързеливо отпускане… Привечер се сещаме, че ще вечеряме в някакъв ресторант, но това въобще не е важно.
Вечерта си лягам с ясното съзнание, че на следващата сутрин ще се събудя отново на това райско местенце и ще имам възможността да му се насладя докрай.
