16.04.2013. ДОЛИНАТА НА ИНКИТЕ.
Тръгваме от хотела в 8 часа сутринта с по една малка раничка. Ще ни е необходим багаж само за една нощ в Агуас Калиентес… Какво точно ни предстои?
През деня на 16 април трябва да разгледаме Долината на инките. Привечер по план пристигаме в Агуас Калиентес, селище в подножието на Мачу Пикчу. Нощувка. На следващата сутрин – разглеждане на едно от чудесата на света и гвоздей на нашето пътешествие. След това прибиране обратно в Куско.
В раничката взимаме само най-необходимото за една нощ плюс дъждобран, батерии и карти за фотоапаратите. Не забравяме и доброто си настроение – то си е постоянно с нас.
Флора е името на перуанката, която ще ни води през целия ден. Нейната задача е да ни качи на влака за Мачу Пикчу, след като ни е разказала и показала най-важните градове на инките в Свещената долина. Започнахме с малко височинна информация – кое от местата на каква приблизителна височина е разположено:
Град Куско – 3350 м.
Селището Писак – 2800 м.
Крепостта Писак – 3350 м.
Река Урубамба – на тези места е на около 2750 м.
Селището и крепостта Оянтайтамбо – 2700 м.
Агуас Калиентес – 1950 м.
Мачу Пикчу – 2400 м.
Уайна Пикчу – 2700 м.
Портата на слънцето – 2600 м.
Противно на очакванията, може да се каже, че ще слизаме от Куско към Мачу Пикчу.
Тръгвайки от хотела, започваме почти веднага да се изкачваме по път, който ни води извън града. Бях обещал да кажа нещо за църквата, до която се качвахме пеша предната вечер. Да, докато минавахме покрай нея, Флора ни каза две неща – първо, че това е църквата Сан Кристобал и второ, че е построена на мястото на двореца на Манко Капа. А кой е той?
Все още никой не знае кога и как са се появили великите владетели на инките. Може би някъде около 1100 г., а може би 100 години по-късно… Мненията са много противоречиви. Едно нещо, обаче, е тясно свързано с тяхната поява – основаването на град Куско като център на Вселената. Идването на Манко Капа бележи именно това ново начало. Той е първият „велик инка” или както ги наричат „сапа инка”, владетел на Куско, родоначалник на първата династия на инките, син на Инти и Кайа – богът на слънцето и богинята на луната. Титлата еволюирала от владетел на Куско в император на инките и се предавала по наследство от баща на син чак до последния сапа инка – Тупак Амару.
Следващото място, на което спираме само за минутка, е една отбивка на пътя, от която се вижда комплекса Саксайуаман – много важна стратегическа крепост на инките и вторият най-важен религиозен център след Кориканча.
Мястото е съвсем близо до Куско и когато испанците покорили инките, го разрушили, а камъните са използвани за строежа на испанските колониални сгради. Така и не стана ясно кой точно го е построил, но се предполага, че Саксайуаман е използван за съхранение на продоволствия и за защита на града от нападения със стратегическата височина, на която е построен.
Точно тук се намира голямата статуя на Исус, която се вижда от Куско и се откроява вечер с белия си цвят на фона на нощта. Направена е от мрамор и варовик и е дарена от Палестина през 1945 г. Флора ни каза, че през 1820 г. тук са дошли много палестински преселници, които са били експулсирани от Перу през 1920 г. Статуята е опит за тяхната реабилитация.
Преди да продължим с автобуса, се снимаме за спомен с местни жители. Вляво виждате една лама, а до мен – алпака. Овцете не ги броим.
Около един час преди да пристигнем в Писак, спряхме на една тераса за снимки. От тук се откриваха красиви гледки към долината на река Урубамба, а красотата привлича и пленява душата.
Близкият връх е обвит красиво и зловещо в облаци. Явно боговете ни се заканват недвусмислено заради това, че сме нарушили спокойствието на долината.
ПИСАК
Малко по-нататък отново спряхме, но този път, за да видим отвисоко самия град Писак. Дали е град или е село е спорно, защото от снимката се вижда колко е малък.
Дано на снимката да се виждат терасовидните склонове на планината над градчето – всички те са направени от инките и се използват и до ден днешен от местните земеделци.
Писак е известен с традиционния си пазар за местни изделия и сувенири, който се провежда в неделя, вторник и четвъртък на Пласа де Армас. До него се стига по едни много тесни улички и е цяло чудо за мен как автобусите с туристи успяват да минават, без да бутнат някой балкон!
Часът е 9:30 и имаме на разположение около час за разглеждане, кафе, пазаруване на бужута и сувенири, тоалетна и интернет.
Като начало, Флора ни предложи да влезем в типична местна пекарна за Empanadas – нещо като банички от тесто с пълнеж от кашкавал, месо или спанак. Влязохме в Horno Colonial или, преведено на български, Колониална фурна.
Веднага си заявихме за опитване от всички видове „пълненки”. Като допълнение се предлага традиционната чича морада – сок от черна царевица.
Това, което пропуснахме, беше перуанския специалитет: печено морско свинче с картофи. Не изглежда много привлекателно, нали? Докато са живи са много по-симпатични.
След това минахме през бижутерийния цех и магазин, свързан с пекарната. Напазарувахме красиви подаръци за любими хора и излязохме на площада. В този момент се разпръснахме всеки накъдето му изглеждаше по-привлекателно.
На снимката по средата е пекарната с бижутерията, а синята сграда вдясно от нея беше мястото ни за среща – единственото кафе с интернет на площада и със странното име „Синята лама”.
За мен най-голям интерес представляваха многоцветните сгради и сергии. Тук наистина имаше огромно изобилие от интересни предмети, но как да купи човек всичко? А даже и да можех да купя много неща, то как ли щях да ги мъкна до България!
Пазарът е красив и заради мястото, на което се намира.
Когато около теб е пълно с красиви екзотични детайли, заглеждайки се, някакси не усещаш как времето минава. Отправих се към мястото на срещата за тръгване, но групата бе едва наполовина.
Между другото, за който пътува към Мачу Пикчу – ако не сте си сменили достатъчно пари в местна валута още в Куско, Писак е последната възможност. Нататък курсът е изключително неизгоден, а и няма много-много къде да се сменя. Колкото по-далеч се намираме от големия град, толкова местните по-трудно приемат долари при за разплащане. Основанието им е, че трябва да ходят твърде далеч, за да ги обменят. Прави са си!
КРЕПОСТТА ПИСАК
Качихме се на автобуса, за да продължим към върховете над Писак, където се намира античната крепост на инките. Минахме по тясната уличка на сантиметри от балконите и тръгнахме нагоре към планината. Според табличката в началото – имаме да преодоляваме денивелация от 550 м.
От автобуса се виждат земеделските тераси, които освен за отглеждане на култури, служат и за укрепване на склона.
Естествено, скоро стигаме до входа на комплекса Писак. На касата има табелка с цени – за местни билетът е 70 сола, а за чужденци – 130. Доста скъпо излиза!
Касата, обаче, не ни трябваше. Мартин ни беше купил комбинирани билети за цялата Долина на инките, така че влязохме с тях. Имахме право да посетим всеки един от туристическите обекти по един път в рамките на два дни. Билетът е с дата и написано име по паспорт.
Дежурните продавачи на какво ли не… Зад тях се виждат първите постройки от времето на инките.
Времето изглежда приятно – разкъсана облачност и леко хладно, така че да се чудим дали да си слагаме горна дреха или не. През това време си мислех какъв страхотен естетически вкус са имали инките за местата, на които са правели градовете си.
Часът е 11:15 и Флора ни събира на едно място, за да ни разказва. Гледката е повече от прекрасна и на моменти даже забравям да я слушам.
Крепостта Писак е построена някъде около 1438 г. от деветия сапа инка Пачакутек. Тя представлява най-голямата забележителност в Долината на инките. Оригиналното й име е Pisaqa и е била столица на провинцията, включваща долината.
Освен важен политически, религиозен и административен център, Писак е притежавал нещо много важно за инките – земеделска лаборатория и астрономическа обсерватория. Най-високо са били разположени политическият център и инженерите, астрономите и свещениците.
В по-ниската част се виждат тераси. Около тях са били разположени къщите на обикновените жители. Основата на икономиката на инките и било земеделието. Терасите са служели за отглеждане на различни култури като същевременно са пречели на ерозията и са поддържали града.
Какво още може да се каже за земеделието? На терасите са изследвани 160 различни земеделски култури. Картофите, например, са от Перу, но не са ги открили инките. Те просто са разработили различни сортове и са ги адаптирали за отглеждане на височини до 4800 метра. Много важна друга култура е кинуа – единственото растение с протеини. Важен раздел от земеделието са били медицинските култури.
За обществото – всеки град на инките е имал стени и от една до пет врати за достъп. Така се е осъществявал социален контрол – само важните хора са живеели зад стените и колкото по-високо се намирал в йерархията, толкова по-високо живеел съответният благородник.
Стените на къщите са били измазани с кал и боядисани в червено и жълто. Мазилката е служела за изолация.
В скалите срещу града има дупки като малки пещери. Това са гробници. Според археолозите тук е най-голямото гробище на инките с около 10 000 гроба. Труповете са били мумифицирани и в гробовете заедно с тях са слагали керамични съдове, злато, сребро, текстил – всичко това с вяра в задгробния живот.
Докато говорим, леко започна да ръми. Побързахме напред, за да можем да разгледаме руините преди да ни е заваляло съвсем. Е, не успяхме!
Докато се крием от дъжда под един навес опитвам да снимам, но пейзажа стана доста мрачен. На снимката вляво са гробниците, а по средата се вижда източникът на прясна вода за града.
Нямахме безкрайно много време. Трябваше или да се върна към автобуса без да снимам, или да опитам, въпреки дъжда, да се кача до върха на крепостта и да рискувам да се намокря. Като че ли намокрянето ми се стори по-приемлив вариант от липсата на снимки.
Ето малко кадри, които направих от високото…
Един подслон на самия връх. Само че нямах време да изчакам да спре да вали.
От високото гледките са много интересни, само че не се вижда надалеч заради лошото време. Затова пък ефектно се снимат постройките и земеделските тераси под тях.
Най-накрая – поглед към входа на комплекса, мястото до което трябва да стигна, без да се намокря прекалено много. Защо ли не си взех дъждобрана от раницата…
Следва много внимателно спускане за норматив от крепостта към паркинга. Тревата и камъните бяха хлъзгави, а дъждът продължаваше да тормози всички посетители. Стигнах до автобуса, а малко след мен Веско и Марто ми донесоха варена царевица за обяд. Мммммного вкусна! И много едра.
В крайна сметка се събрахме. В автобуса се разсъблякохме, за да си изсушим дрехите и към 12:30 потеглихме отново на път. Следващата ни цел бе крепостта на инките Оянтайтамбо.
Шосето вървеше успоредно на реката, която досега наричах Урубамба. Да, наистина, същата река е, но когато стигнахме до най-големия град в долината, чието име също е Урубамба, Флора каза, че реката до това място се наричала Вилканота, а от тук нататък – Урубамба. От тук надолу започва и високопланинската джунгла, в която е разполжен Мачу Пикчу.
ЧИЧЕРИЯ
След около час път Флора ни предложи да спрем попътно в една чичерия. Чича е перуанската бира от царевица. Правят няколко вида, които ни обеща да опитаме. Всеки може да познае къде се предлага чича по червеното найлоново пликче, забучено на пръчка до входа.
Много странно. Така и не разбрах защо точно червена торбичка. Влязохме в един двор. То си беше цяла хасиенда. Няма да се увличам със снимки на красивите цветя, на играта с хвърляне на жетони в устата на една месингова жаба… Не мога само да се сдържа да не покажа фермата за морски свинчета. Бяха страшно много!
И по същността на въпроса. Видовете чича се определят от вида на царевицата и от добавките, които се слагат при приготвянето.
Жълтата чаша е обикновена царевична бира, а розовата е с примес от боровинки, ако не се лъжа. Тъй като аз лично не пия бира, се доверявам на останалите в групата, че вкусът на чичата не е нищо особено. Даже напротив, повечето въобще не можаха да я пият. Явно българският и перуанският вкус се различават в частта си по отношение на чичата.
ОЯНТАЙТАМБО
Около 14:30 се отклонихме от основното шосе и влязохме в едно селце. Не загрях веднага, но точно това се оказа селото с изключително трудното за четене и произнасяне име – Оянтайтамбо (Ollantaytambo). „Оянтай” е просто някакво име, а „тамбо” на кечуа означава „хижа”.
Флора се впусна в преговори с един полицай на площада, за да ни разреши да слезем от автобуса. Да, на площада в Оянтайтамбо е забранено спирането и след хиляди увещания ни разрешиха само 1 минута престой. Слизането се проточи малко повече и полицаят започна да нервничи и да се кара.
На това място трябва да се съберем накрая, за да отидем с автобуса до гарата. Сега, обаче, предстои експедитивно разглеждане на следващия от най-забележителните градове в Долината на инките.
Минахме покрай голяма стена, разделяща руините на крепостта от съвременната част на селището или по-точно от пазарчето пред входа на туристическата забележителност.
Влизам и започвам да снимам докато още има слънце. Хубавото е, че за разлика от Писак, тук не вали и е топло, но облаците ми приличат много на онези дъждовните и … знае ли човек! Дано ни се размине!
Следващите две снимки са точно на входа. Комплексът започва от нивото на съвременното селище и е разположен нагоре по стръмния склон на планината.
Някъде около средата на XV в. император Пачакутек, деветият сапа инка, завладял селището Оянтайтамбо и го сринал със земята. След това присъединил земите му към своето кралско имущество и построил града отново. Всъщност градът е строен повече от 100 години и до идването на испанците все още не е бил съвсем завършен. Основната функция на това стратегическо място на границата с джунглата било да могат да отсядат благородниците на инките, когато пътуват. Съвсем близо до крепостта започва прочутият Камино дел Инка (Път на инките), по който за 4 дни и 3 нощи се стига пеша до Мачу Пикчу.
В Оянтайтамбо е поддържан военен гарнизон, направени са тераси за отглеждане на земеделски култури, а в околните скали, в техните високи части, са построени складове за храна. Виждат се на снимките.
Естествено е да се запитаме защо тези складове са строени на толкова неудобно и високо място. Обяснението не е сложно – там духа повече вятър, проветриво е, температурите не са толкова високи и храната се запазва по-дълго време.
Придвижваме се постепенно напред към стръмните стълби. По тях туристите се изкачват нагоре покрай терасите, докато стигнат до религиозната част на комплекса. През това време, разбира се, снимам колкото мога.
На следващата снимка е секторът със свещените извори, покрай които ще минем на излизане.
Много ми хареса панорамата към селището и околните върхове. Долу в ниското, между двата склона, минава пътят, по който дойдохме с автобуса.
Качихме 264 стъпала, за да стигнем до Храма на слънцето в Оянтайтамбо. От високото чудесно се виждат земеделските площи, а долу в ниското и сектора със свещените извори. Най-вдясно е пазарът за сувенири покрай който минахме влизайки в комплекса.
Едно кратко едноминутно видео, показва красотата на мястото, което инките са избрали за религиозната част на града си:
Храмът на слънцето е най-важната постройка тук, но доколкото стана ясно, така и не е била завършена. Минава се през трапецовидна врата, за да се „влезе” в това, което е било храм.
Надявам се на всички вече да е ясно защо вратите и прозорците имат трапецовидна конструкция. Стената на храма също е изградена чрез съвършените технологии на инките, за които писах при посещението на комплекса Кориканча. Флора ни обясни неща, които вече бяхме слушали.
Правят впечатление огромните камъни, които незнайно как са качени толкова нависоко. Естествено, за изграждането на храма на Слънцето са се използвали най-добрите материали, най-добрите технологии на най-доброто място в целия комплекс.
Самите огромни камъни, най-изненадващо, са докарвани от склоновете на отсрещната планина, намиращи се на около 7 км от тук. Виждат се на снимката – задните тъмни скали.
Никой по никакъв начин за момента не е успял да разгадае как тези огромни блокове, най-тежкият от които е 90 тона, са докарани до Оянтайтамбо. Още по-загадъчното е как са качени толкова нависоко… Правени са съвременни опити за възпроизвеждане на процеса. Учените са успели да докарат блоковете, макар и трудно, но за изкачването им са претърпели пълен провал.
Ето как изглеждат останките на Храма на слънцето:
Тук оставих групата, за да мога да снимам още от крепостта. В действителност времето ни за разглеждане се оказа, че не е никак много. Нямаме никакъв избор! Имаме си билети за последния влак към Агуас Калиентес за деня и задължително трябва да стигнем навреме до гарата.
Успях да снимам стените и постройките над Храма на слънцето до там, докъдето можех. Нататък, покрай склона, имаше пътека, но беше затворена за туристи.
Като погледнах надолу и ми се завъртя главата! Много хубава точка за наблюдение. Инките също са я оценявали и са наблюдавали пътищата, прекосяващи долината.
По-нататък не разрешават! И без това вече бях прескочил едно заграждение… Нямаше нужда да предизвиквам охраната повече.
Тъй като часът вече е почти 3 следобяд и имаме 15-20 минути до срещата на площада, трябва по най-бързия начин да сляза и да настигна групата. Догоних ги при Храма на водата.
Вътре в самия храм има изворче. Предполага се, че култът към водата е бил част от религиозния живот на инките.
Този извор го наричат „банята на принцесата”. Убийте ме, но не мога да ви кажа защо!
Вода, вода, още вода… Цели канали!
Преди да се запътим към изхода, един поглед отдолу – забелязват се малките тъмни прозорчета, в основите на терасите, които са друг вид складове за храни.
Изходът от крепостта е към пазарчето на централния площад.
Да, но нямаме никакво време за пазаруване. Подминаваме сергиите и тъй като автобусът няма как да спре на Пласа де Армас, се налага да походим малко пеша по уличките на Оянтайтамбо.
Не успях да разкажа всичко за това място. Може би не е и време. Има още важни неща, които са свързани с Мачу Пикчу, конкистадорите и Манко Инка, но за това – по-нататък.
В този момент бързахме към гарата, намираща се в дъното на една пешеходна зона. Автобусът ни остави докъдето можа, разделихме се с Флора и поехме към влака.
Тези влакове като цяло са доста добри. Нашият даже е луксозен. И как не! Това е най-скъпият влак в света по думите на Мартин. За някакви си 40 км се плаща доста голяма сума. Обърнете внимание на панорамните прозорци по тавана. Всичко е измислено така, че туристите да са доволни и щастливи… и да дават пари!
Ние също сме доволни и щастливи! И така… Вече сме във влака към Мачу Пикчу! По пътя отляво и отдясно се откриваха зашеметяващи гледки на заснежени върхове, на обвити в облаци планини, на буйните води на река Урубамба или пък просто на самотни руини на постове на инките…
Пропуснах да покажа мястото, съвсем близо до Оянтайтамбо, откъдето започва Камино дел Инка.
Мартин е минавал по него, но ние нямаме тази възможност – къде ти 4 излишни дни!
По средата на пътя ни сервираха някакви снаксове и напитки – чай от кока, например. Бирата се плаща допълнително на цена 6 сола.
В 17:10 пристигнахме на гарата в Агуас Калиентес.
АГУАС КАЛИЕНТЕС
Изчакахме малко, за да дойде човек от хотела да ни вземе. Да не си помислите, че имахме трансфер или нещо подобно? Не! В Агуас Калиентес няма нужда от такива екстри. Всичко е на късо пешеходно разстояние от където и да си. Толкова малко селище, а колко туристи минават през него! И така, тръгваме пеша към хотела, а по пътя гледам с интерес неподправения колорит на полузавършените сгради.
Точно 20 минути ни отне да се настаним, да си уговорим среща на централния площад и да се пръснем из уличките на това странно селище.
На централния площад има както винаги църква. Вероятно и кметство, но не го видях. Виждат се доста заведения, но най-открояващото се и величествено нещо е статуята на сапа инка Пачакутек.
Шляейки се попаднах на влакови релси – явно последната спирка на влака не е съвсем последна. Иначе е пълно със заведения.
Преди да се съберем отново цялата група, една река, приток на Урубамба, ми привлече силно вниманието – водите бяха бурни и мътни.
Този факт, за най-голямо съжаление, ме навежда на мисълта, че някъде наоколо вали дъжд. Това хич не е добре! Да биеш толкова път до Мачу Пикчу и накрая да те удави як дъжд! Добре, че още не е започнало да вали. Искрено се надяваме на следващия толкова важен ден да имаме късмет.
За вечеря попаднахме в едно заведение, което ни предложи 20% отстъпка от цените в менюто. Вързахме се, влязохме, хапнахме стабилно, пийнахме – някои повече, други по-малко … В крайна сметка, когато дойде време да плащаме, се оказа, че не само са забравили да ни сложат намалението, ами са ни друснали и такса за обслужване в размер на 20%. Стана скандал! Разправяхме се, собственичката на ресторанта няколко пъти ни преправя сметката, но кашата беше пълна. Накрая си сметнахме сами цените, извадихме отстъпката и й остававихме точно пари преди да си тръгнем. Препоръчвам да се внимава с цените и таксичките там – не е като в останалата част на Перу, където хората са супер приветливи и услужливи.
Вечерта приключи, а с нея и този наситен с впечатления ден. Легнах си и се молех наум за хубаво време на следващата сутрин… През главата ми минаваха кошмари как отиваме до Мачу Пикчу и попадаме в гъста мъгла, не успяваме да видим нищо и си тръгваме от Перу, пропускайки неговата най-известна и най-голяма забележителност. Стискам палци за късмет и се моля, моля, моля…
