Ден XI. ПЛАСЕНСИЯ.
Ех, какъв кеф! Първи ден от пътуването, в който не бързаме за никъде, нямаме програма и на никой не му пука за нищо друго, освен за сините води на Карибско море, за пясъка, палмите и слънцето, което се отразява в усмивките на хората… С други суми – събуждам се в Земния рай!
Естествено, в такава обстановка изпускам изгрева. Изпускам и времето, когато слънцето не е толкова силно за да се пека на плажа. Това, което не можеш да изпуснеш, даже и да станеш късно, е спокойствието на Пласенсия. Времето сякаш е спряло. Като се замисли човек – за къде да бърза?!
Излизам от стаята на втория етаж, слизам по дървените стълби и се озовавам направо на плажа.
Някой ще каже, че водата и брега не са чисти… Да, вярно! Има някакви водорасли, а тук там и някоя празна бутилка, но няма кой да обърне внимание на тези земни незначителни подробности!
Посвещавам се на растящото си любопитство към това малко курортно градче. Няма да е зле да взема да си направя една проучвателна фотографска разходка.
В непосредствена близост до хотела дават апартаменти под наем, а малко след тях има много привлекателен плаж. Пълна идилия!
Тръгвам по най-тясната централна улица в света и се чудя къде ли са туристите, които обикновено препълват популярните курорти.
Дали пък точно в момента не са решили да „разрешават половината световни проблеми“?!
Тъй като ходенето по улиците не може да се сравнява с кефа да си влачиш краката по пясъка, решавам че ще сменя малко посоката и ще тръгна по брега.
Имам усещането, че в този курорт няма абсолютно никой! В действителност научих, че имало все пак стотина туристи.
В далечината се забелязва кей, играещ роля на градско пристанище. Точно натам отивам.
Това е краят на града. Предполагам, че повечето яхти, акостирали в близост до бреговете на Пласенсия, са на американци, каквито тук има в изобилие.
И тъй като това е една опознавателна фоторазходка, продължавам със снимките от Пласенсия.
Следва малка картинна галерия, в която откривам интересни произведения, но на твърде „туристически“ цени. Ще се въздържа този път…
Офис на местната банка и агенция за недвижими имоти. Последната явно с богато портфолио от обяви за продажби.
Един от многото хотели за продан. Мисля, че местните очакват поредните заможни американски купувачи.
Вървейки по плажа се възхищавам на малките спретнати колибки, кацнали направо върху пясъка, сякаш сгушени в оазис от палми.
Лека полека се връщам обратно на плажа пред нашия хотел. Малко след мен се появява един висок и строен негър, нарамил няколко палмови клонки. Завързваме приказка и човекът с готовност ни показва как от палмовите листа плете шапки, чанти, огърлици, гривни и разни други аксесоари.
Името му е Берт Смит, но се нарече Коконът Мен (Кокосовият човек). Както гордо поясни още той, за него пише в пътеводителя за Белиз на известното издателство Lonely Planet.
Направих си труда да проверя и да, наистина! Не само, че пише за него, но има и кратко интервю, в което обяснява, че е художник, че се е преселил тук от местността Кайо и откривайки Пласенсия е намерил своя дом. „Аз съм белизиец. Плажът е мой и искам да го споделя с целия свят“, казва Берт.
На около 40-годишна възраст, човекът изглежда в перфектна форма и демонстрира завидни умения за катерене по палми.
Снимките направи Силвия, тъй като в този момент аз пия лимонада и обядвам бурито с пиле в близкото капанче.
ОГНЕНИЯТ ЗАЛЕЗ НА ПЛАСЕНСИЯ
Събуждам се от следобедна дрямка около 16 часа. Пропуснал съм голямата жега. Тъй като денят преваля ми хрумва идеята да снимам залеза от кея. От обиколката през деня ми се струва, че там ще е най-благоприятната позиция.
Пътьом си набелязваме барчета за вечерта. Типси Туна със сигурност ще бъде посетен.
Не мога да не отразя и златисто контрастните цветове на къщичките на светлината на последните слънчеви лъчи.
Както очаквах, привечер пристанището на Пласенсия е вълшебно място за страстни фотографи.
От едната страна небето се превръща сякаш в бойно поле между огнените езици на слънцето и тъмните облаци на мрака.
В срещуположния край на хоризонта акостиралите яхти очакват вечерта да прекрати сражението спокойно поклащайки голите си мачти.
В края на деня откривам и другата функция на пристанището като място, където рибарите пласират дневния си улов.
Следва връщане в хотела и уговорка за вечеря в местен ресторант. Като казвам местен имам предвид, че се намира в Пласенсия, но в действителност ресторантите тук се държат предимно от чужденци. Ние попадаме на един американски, в който има вкусна храна на не много вкусна цена, но какво да се прави – чужди стандарти!
Заведението ни предлага хубава храна и увеличение на цената за групи от над 4 (или 6) човека. След кратка разправия със собственичката-американка, се договаряме да не се прави на интересна. За пръв път през живота си срещам логиката, че щом си група, значи персоналът има повече работа, следователно цената за обслужване трябва да е по-висока.
Това беше нашата втора и последна вечер в Пласенсия. Утре по обяд напускаме хотела и ще се придвижим към град Дангрига, откъдето ще продължим по море към друго много красиво и също толкова райско местенце. Ако съм ви заинтригувал продължавайте да четете!
