17.04.2013. МАЧУ ПИКЧУ.
Ставам рано… Пет минути преди да ми звънне телефона. При нормални обстоятелства даже прекалено рано, но днес е особен ден. Едвам събуждам Мартин. За него не е толкова вълнуващо – вече два пъти е идвал тук и тръпката не го държи в напрежение.
В лобито на малкото ни хотелче ни чака Фреди. Естествено това не е родното му име. Той е кечуа и се казва Интикиле, но чужденците трудно го запомнят, така че ни каза да го наричаме просто Фреди. Започна със страшничката новина, че предния ден един турист паднал от Уайна Пикчу, така че да не се делим и да бъдем много внимателни. Имайки предвид, че само аз имам билет за изкачване на острия връх, предупреждението някакси ми се стори още по-зловещо.
Проверяваме си билетите и паспортите и тръгваме към центъра на Агуас Калиентес. Изрично трябва да отбележа, че в комплекса Мачу Пикчу без паспорт и предварително закупен билет не пускат.
Стигаме до спирката на автобусите. Точно отсреща една жена продава сандвичи по 5 сола. Мартин ни посъветва да си вземем по един, защото „горе” не продават нищо за ядене.
Автобусите от Агуас Калиентес към Мачу Пикчу са средноголеми и правят непрекъснати курсове. Като се напълни – тръгва. Това е цяла сутрин. На връщане е по същия начин. Големите автобуси не биха могли да се движат по черния път с остри завои до града на инките.
След тридесет минути лyкатушене нагоре, точно в 6:20, стигаме до паркинга на комплекса. И сега да споделя най-голямото си разочарование – времето изглежда ужасно!
Така и така сме дошли дотук, влизаме! На входа ни проверяват билетите и паспортите. Моят билет включва изкачване до Уайна Пикчу и струва 152 сола. Перуанците хич не се шегуват с цените! Като се добави пътуването с влак и нощувката, без която не може, според Мартин това е най-скъпата за посещаване забележителност в света. Пак той ни предупреждава още веднъж, че вътре в комплекса няма заведения и тоалетни, така че който има нужда – сега е моментът.
От входа тръгваме по каменна пътека плътно един зад друг, за да не се загубим в мъглата. След около 10-15 минути виждаме силуети на някакви постройки.
Спираме, нареждаме се в кръг и Фреди ни прави церемония за пречистване с агуа флорида (ароматизирана вода с цветчета). Раздава по 3 листа от кока на всеки, които ще трябва да оставим в Храма на кондора – за бъдещето, за настоящето и за миналото. Това се прави като традиция от времената на инките и представлява връзката между боговете, Пачамама (майката-земя) и предците.
Поглеждам настрани и виждам само мъгла и прозиращи руини. Гледката определно не е каквато очаквах.
По думите на Фреди не бива да се притесняваме много, тъй като сме дошли рано, за да наблюдаваме изгрева на слънцето над Мачу Пикчу и било нормално градът да е в мъгла и облаци по това време. Обикновено между 8:00 и 8:30 мъглата се вдигала. Дано!
Докато не се вижда нищо, Фреди използва да ни разкаже основното за инките и мястото, на което се намираме. Започва с това, че на кечуа Мачу означава „стар”, а Пикчу – „планина”. На въпроса какво е Уайна отговорът е „млада”. Значи Мачу Пикчу и острата планина зад него са съответно стара и млада планина на езика кечуа.
Няма данни как се е казвал градът на инките, който ние днес наричаме Мачу Пикчу. Според Фреди, най-вероятното негово име е било Пата Ията (Pata Llahta), което преведено от кечуа е „град на върха”. Разположен е в джунглата на височина 2400 метра и е построен около 1439 г. от великия Пачакутек, за когото вече стана дума. Мястото е специално подбрано – събира енергията на 4 свещени планини – Янанти, Мачу Пикчу, Уайна Пикчу и Сан Мигел.
Завесата бавно се вдига. Гледките започват да загатват за истинското си величие. Градът, а под него и река Урубамба са обвити все още в мъгла.
Реката, която днес наричаме Урубамба, по времето на инките се е казвала Уилкамайо (Wilcamayo), което, отново от кечуа, се превежда като „свещена река”. Както вече споменах по-рано, тя се е възприемала като отражение на Млечния път върху земята.
В Мачу Пикчу са живеели едва около 500 души – благородници и висши свещеници. Градът е разделен на три основни сектора – земеделски, жилищен и религиозен с най-важните храмове и обсерватория. Извън жилищния сектор има гробище, както и каменна кариера, от която са черпили материал за строежите.
Преди да продължа с интересните исторически факти установявам, че слънцето успява да пробие мъглата и градът частично се разкрива в цялата си прелест. Като резултат – настроението ни удря тавана и всички сме оптимистично усмихнати. Веднага започват фотосесиите.
Намираме се в района на земеделските тераси до една къщичка, която служела като пост на градската охрана. Като слезем долу ще се види по-ясно.
Продължавам!
Мачу Пикчу е бил използван не повече от 100 години – според надписа на входа от 1450 до 1540 г. Защо толкова малко и какво точно се е случило?
1439 г. – Пачакутек започва да строи града. Защо и как – това никой не знае, но е ясно, че мястото е било специално – само за благородници и свещеници.
1532 г. – Испанците пристигат и започват да разрушават всички сгради на инките по пътя си като заграбват всичкото злато и сребро, което намират.
1533 г. – Франсиско Писаро влиза в Куско и разрушава главния храм на инките – Кориканча. Продължава да търси и ограбва други градове на инките, навлизайки все по-навътре в Свещената долина по поречието на р. Урубамба.
1536 г. – От крепостта Саксайуаман до Куско, Манко Инка започва революция срещу испанците, която инките, естествено, губят. След това вождът отстъпва и удържа цели три години позициите си в Оянтайтамбо. Докато е бил обсаден от испанците, стратегически е разрушил важен мост по Пътя на инките, с което е прекъснал подхода към Мачу Пикчу и е предотвратил откриването му от врага.
Междувременно почти целият град се открива пред очите ни и разказът на Фреди става все по-интересен.
Ще ви разкажа още малко преди да продължа нататък.
1540 г. – Манко Инка разпоредил евакуация на Мачу Пикчу, за да запази града в тайна. Жителите се преселили в Уилкабамба, където испанците ги открили и изтребили до крак. Така тайната за местонахождението на Свещения град останала погребана близо 4 века, а жителите му така и никога не се върнали.
24.07.1911 г. – Един северноамериканец обикаля Долината на инките и търси запазени градове. Името му е Хайран Бингам и е преподавател в университета в Йейл. Не, той не е търсил Мачу Пикчу. Даже не е подозирал за съществуването му. Докато издирвал останките на Уилкабамба в подножието на планината Мачу Пикчу местно семейство му споделило, че някъде високо под върха, докато събирали храна, били забелязали съвсем запазени каменни сгради. Семейството живеело в района едва от 9 години, но ето че подало изключително важна информация на изследователя.
Така г-н Бингам открил нещо забележително! Неразрушен град на инките! Може би единственият такъв. През същата година той направил само няколко чернобели снимки на руините след като ги почистил от дървета и никакви разкопки. Снимките са направени от същото място, на което седим и слушаме с интерес думите на нашия перуански екскурзовод.
1912 г. – Хайран Бингам започнал разчистване и разкопки на Мачу Пикчу. Намерил е керамични и текстилни изделия, но никакви идоли и свещени предмети. Всичките открити предмети се намират в музей в Йейл.
По искане на перуанското правителство университетът в Йейл се съгласил да върне всички реликви, ако Перу построи в Куско музей със същите параметри като този, в който се съхранявали те сега. Това щяло да коства около 80 млн. долара и останало неизпълнено.
Пуснах доста снимки на самия град. Ако погледнем в обратната посока би трябвало да видим връх Мачу Пикчу, единият от четирите енергийни източника според инките.
Да, той е там някъде зад мъглата, но не се вижда. За сметка на това отпред вляво забелязваме голям церемониален камък. Виждат се издълбаните в него стъпала. Тук ще спомена, че в календара на инките е имало две много важни дати – 21 юни (зимното слънцестоене), когато на този камък се е принасяла в жертва лама и 21 декември (лятното слънцестоене).
Докато бяхме в Куско, екскурзоводът Лео ни обясни, че столицата на инките е построена във форма на едно от свещените за тях животни – пума. Това се вижда ясно на снимка от гугълмапс с очертания на старата част на града.
За разлика от Куско, Мачу Пикчу е построен във форма на друго свещено животно – кондор. Това ще се наложи да видя ясно чак когато се кача на върха на Уайна Пикчу. Единствено от там се виждала тази форма.
Докато седим и слушаме, една любопитна лама мина покрай нас, надникна и продължи нагоре по каменната пътека незнайно накъде.
Междувременно мъглата отново се спусна над руините и им придаде отново досадната вече загадъчност.
Най-добре ще е сега да спомена и за останалите градове на инките, които се намират наблизо. След като прочетете тези интересни теории от перуанския ни гид, ще разгледате и многото снимки, които съм направил.
Недалеч от Мачу Пикчу е открит един по-голям град на инките. Неговото име е Чоке Кирао (Choke Kirao или Choquequirao), което на кечуа означава „златна люлка”. Открил го е също Хайран Бингам, но две години по-рано – през 1909 г. Този град е бил напълно разрушен от испанците и затова ученият не е бил особено заинтригуван от него. Понастоящем това място е трудно достъпно – само по суша с четиридневен пешеходен преход през джунглата. Намира се и на по-голяма височина – 3033 метра. През 2014 г. предстои началото на изграждане на лифт до там, който се очаква да заработи в края на 2015 г. Тогава може и да го посетим, но да не се отклонявам. През 1560 г. Чоке е бил открит от испанците и разрушен.
Предполагам си спомняте за секи линиите, които тръгват от главния храм на Куско – Кориканча. Е, една от тези линии води към Чоке Кирао на север, друга – към Мачу Пикчу на изток. Интересното е, че една от линиите между тях, на североизток, със сигурност води към нещо, но засега никой не знае към какво точно. След като през 2001 г. италиански археолог е открил в Рим йезуитски доклади от 1600 г. за скрит дълбоко в джунглата много богат град, наречен Паитити (Paititi), множество международни експедиции се впускат да го търсят, но засега неуспешно.
И така, изградена е много сериозна хипотеза, че някъде между Мачу Пикчу и Чоке Кирао се намира Паитити – голям и много богат град на инките. Фреди твърди, че преди около 3 години учени от Куско са открили предполагаем път до изгубения град, наречен още Ел Дорадо (Златният). Търсенето напредва изключително трудно заради опасните и труднодостъпни терени, но вероятно до няколко години градът ще бъде открит.
Какви ли още изненади са останали скрити за съвременния свят! Какво още предстои да научим? Никой не знае, но със сигурност ще следя с интерес откритията в Перу.
Мъглата и облаците нямат значение. Време е да започнем обиколката на Мачу Пикчу. Фреди имаше още какво да ни разкаже, но там, на място. Спускаме се по каменен път към главната врата на града и след малко я стигаме.
Не изглежда особено внушителна, но е играла важна роля за контрол на достъпа до градската част – не всеки е имал право да влиза. Охраната се е грижила за сигурността и е затваряла вратата в случай на нужда чрез система за залостване.
Преминаваме и попадаме на нещо като улица с каменни постройки отляво и отдясно, вероятно служили за жилища.
Като начало се спираме пред една по-голяма сграда, за която Фреди обясни, че служела за склад за храна. Прозорците й гледат на изток и имат функция за охлаждане с цел по-добро съхранение на продуктите.
На следващата снимка се вижда ясно земеделския сектор и малката стърчаща на върха къщичка на охраната, където изчаквахме да се вдигне мъглата. Разположена в самия край на Пътя на инките, мястото й е такова, че се вижда идеално целият град.
В близък план е разположена религиозната част на града. Малките и стръмни тераси отляво са служели предимно за укрепване на планината срещу ерозия. Със сигурност е имало жертви при строежа.
За разлика от тях, по-широките тераси са служели за отглеждане на различни култури, а около тях са живеели земеделците. Някои данни сочат, че в тези къщи са живеели и учители.
Нека се върнем на градската част. От гледната ми точка в момента се вижда ясно разделението на града: в средата е централния площад, отляво е религиозния, а отдясно жилищния сектор. Земеделската част остава зад гърба ми.
Жилищна част. Покривите на сградите са били от дърво и слама. При евакуацията вероятно жителите са си взели дървото, което на тези височини е доста дефицитен материал.
Храмът на слънцето е един от най-изящно построените в Мачу Пикчу. За строежа са използвани камъни без спойка, за разлика от останалите сгради в комплекса. Приликата на облата му форма с Храма на слънцето в Кориканча кара Хайран Бингам да твърди, че е посветен именно на този важен бог на инките. Построен е върху естествена скала и има три прозореца. Два от тях са свързани с двете важни дати за инките – 21 юни и 21 декември, когато слънцето е огрявало олтара по средата по специфичен начин.
Третият прозорец има редица пробити кръгли отвори в краищата, през които някои считат, че влизали змии към олтара. Затова го наричат Прозорец на змията. Според историците храмът не е имал покрив.
На следващата снимка, отляво на Храма на слънцето, се забелязва къща с покрив, която наричат Къщата на инката. Така и не разбрах защо. Зад едно от редките дръвчета в средата се намира Храмът на кондора, а вдясно е единият от четирите върхове, източници на енергия според инките.
Каменната кариера на Мачу Пикчу е източникът на материал за строежите. Слава богу тя си е била тук и не се е налагало да мъкнат големи каменни блокове от километри разстояние, както при Оянтайтамбо.
Инките не са познавали желязото по това време. Използвали са специални техники за разбиване и оформяне на каменните блокове. С бронзови инструменти са пробивали дупки, след това са забивали дървени клинове, които при намокряне се разширявали и цепели камъните. Така са оформяли големите камъни. Малките са подлежали на други методи на обработка.
Според Фреди, Мачу Пикчу е строен от около 10 000 души в продължение на почти 50 години.
Сега няколко думи за растителността. Най-голямото дърво в самия град е от 1968 г. Старите са били изсечени при разкопките. Тъй като Мачу Пикчу се намира в пояса на високопланинската джунгла, биоразнообразието е богато. Наоколо растат добре познатите маракуя и авокадо, както и много не толкова популярни плодове и билки. Много известен е храстът кока, който инките са отглеждали заедно с муня като билки и като средство за преодоляване на височинната болест.
Кока:
Муня:
В района са открити също 255 вида от прекрасния род на орхидеите. На височина стигат доста над човешки ръст.
От животните успях да снимам само една чинчила и огромна стоножка.
Продължаваме да разглеждаме религиозната част на Мачу Пикчу. Следва Храмът на трите прозореца, в който се счита, че са правени церемониални жертвоприношения към богинята на земята – Пачамама.
Трите прозореца символизират бъдещето, настоящето и миналото. Камъните на входа са оформени като андинския кръст Чакана, но само неговата горна половина. На 21 юни сянката на камъка е оформяла долната половина на кръста.
Основният храм няма име. Големият камък по средата е за дарове – например листа от кока. Използвал се също и за жертвоприношения на лама, но само по време на фестивалите, които са се провеждали на централния площад.
Отляво на Основния храм Фреди ни показа камък, който бил с формата на Чакана и служел за компас. Север е в посока Уайна Пикчу, а юг сочи връх Мачу Пикчу.
Следва сграда, която служела за медитация.
Качваме се на най-високата сграда в комплекса – нещо като пирамида. От нея се вижда все още обвитият в облаци връх Мачу Пикчу на юг.
Вижда се също и финалния участък на Пътя на инките (Camino del inca), който завършва при сградата на охраната над земеделския сектор. Ако си спомняте – началото му видяхме от влака предния ден.
Тази сграда или по-скоро пирамида се нарича Интиуатана (Инти е „слънце”, уатана е „място, където е вързано”). Можем да си преведем името като „Място, на което е вързано слънцето”. Формите на религиозните вярвания на инките са свързани със земеделския календар и включват церемонии, които комбинират астрологически и инженерни познания, съчетани с религиозни поверия. Именно това е функцията на Интиуатана – астрономическа обсерватория за нуждите на жреците.
Още няколко думи… На върха на Интиуатана поради някаква причина е издялан от камък силует на Уайна Пикчу.
Освен това тук откриваме специален астрономически камък с причудлива форма. Явно сенките, които хвърля слънцето в определени моменти, са служели за някакви наблюдения.
Погледът на север от Интиуатана показва Учуй Пикчу (по-ниския връх) и Уайна Пикчу. В основата му се виждат две къщи със сламени покриви, към които всички се насочваме.
На следващата снимка вляво се вижда Интиуатана, а отзад, обвит в облаци е връх Мачу Пикчу. Виждат се и поддържащите града тесни тераси, за които стана дума по-рано.
Слизаме от обсерваторията и пресичаме централния градски площад. В действителност е доста по-широк, отколкото изглеждаше от високо.
Достигаме до най-отдалечения край на градската част, където се намират двете къщи със сламени покриви. Наричат се уайрана и служат за отдих.
Покривите не са оригинални. Възстановени са и слава богу, защото изморените туристи могат да седнат и да си починат преди да продължат с разглеждането на жилищния сектор. Това е мястото от което тръгват пътеките към Учуй Пикчу (2496 м, 45 минути), Уайна Пикчу (2693 м, 2 часа) и Храма на Луната (2266 м, 4 часа).
Има още нещо на това място. Това е Свещеният камък (Roca Sagrada) във формата на морско свинче. Това е и краят на религиозния сектор на Мачу Пикчу.
Преминаваме в жилищния сектор, където са живели около 500 души според Фреди. Били са само благородници и са обитавали стаи в групи по 5-10 човека.
От тук се вижда много хубаво религиозният сектор от другата страна на площада. Докато бях там нямаше как да го снимам в общ план.
Също и земеделските тераси на фона на връх Мачу Пикчу, който така и не се освободи от мъглата. Лявото дърво на снимката е именно онова най-старо в комплекса, засадено през 1968 г.
В тази част на Мачу Пикчу се намира още една обсерватория.
Характерното за нея са двете водни огледала, служещи за определяне на позициите на слънцето и луната, както и на звездите. Тази сграда по разбираеми причини не е имала покрив.
На края на жилищния сектор има една различна структура – Храм на кондора.
Ако си припомним трилогията на инките – змия-пума-кондор, ще разберем респекта към тази птица. Построен върху естествена скала, големите камъни на снимката представляват крилата. Тялото е на земята, заедно с главата и характерната „яка” за възрастните мъжки кондори.
Човката сочи на изток. Върху камъка на пода (тялото на птицата) са правели жертвоприношения на лама или на морски свинчета. В нишите по-високо са поставяли мумии на благородници.
Има още едно предположение, че този храм е служел също и за затвор, както и за място, на което инките са принасяли в жертва враговете си. Дали тази по-кръвожадна теория е вярна, никой не може да докаже.
Влизаме през една ниша под скалата.
На специален камък вътре оставяме трите листа от кока, които Фреди ни даде на влизане в Мачу Пикчу, като дар към Пачамама.
Време е да се разделим. Аз се връщам обратно към пропусквателния пункт за Уайна Пикчу, а всички останали се насочват към Портата на слънцето.
Не ми отне много време да стигна до пропуска, където проверяват отново билета и паспорта. Записват също часа на тръгване и връщане.
Часът е 10:45 и по принцип съм закъснял, но не фатално. Имам право за вход между 10:00 и 11:00. Интересното е, че на входа има даже опашка! В никакъв случай последните от опашката няма да минат преди 11:00. Все си мисля, обаче, че при закупен билет едва ли ще ги върнат.
Капацитетът за качване до върха е 400 души на ден. Разделени са на две групи по 200 – едните тръгват между 7:00 и 8:00 нагоре, а другите като мен – между 10:00 и 11:00. Разширението на билета, включващо и Уайна Пикчу струва по спомен 25 сола допълнително и е добре да се доплати не по-късно от седмица преди деня. Желаещите са много и местата свършват бързо. Защо е този график? Ще се убедите сами като ви покажа пътеките нагоре.
Фреди ми каза предварително, че височината на върха е около 2700 метра. Там имало обсерватория на инките и голям олтар. Каза, че имало тесни тераси и 2 сгради. Предупреди ме да внимавам много, защото вчера се били качили 400 души, но се върнали 399. Един турист бил паднал… Ужас!
Ето върха на Уайна Пикчу, сниман от Веско:
С леко притеснение тръгвам по пътеката. И как да не се притеснява човек след приказките на Фреди!
Минавам близо покрай по-малкия връх Учуй Пикчу, за който има отклонение от главната пътека.
От тук нататък следва тежкото драпане нагоре. Независимо, че има стълби, издялани в камъка, те са влажни и на места хлъзгави. И, както ще видите от снимките, някъде има осигурителни въжета, а на други места се разчита на нашето внимание, стабилност и физическа форма.
Някои от стъпалата достигаха на височина до половин метър! Сега става ли ясно защо има ограничение на броя хора, допускани за изкачване?
През цялото време си повтарям, че трябва да внимавам и че трябва да бързам. Това второто не го препоръчвам на никого. Просто при мен желанието да видя всичко ме кара да не губя много време в преходи. Идеята ми беше след като сляза от върха да настигна групата при Портата на слънцето, откъдето Мартин каза, че се открива също много красива гледка към града на инките.
От мен се лее пот и мисля, че пулсът ми се вдигна на поне 180 удара в минута. Наистина, ако ходиш бавно вероятно няма да е никакъв проблем да се качиш, но моето бързане и повишено внимание ме изтощиха бързо. Добре, че си бях взел енергийна напитка и вода в достатъчно количество.
В един момент пред очите ми се откриха терасите, за които говореше Фреди и реших, че съм на финала.
Да, но не. Пътеката продължава вдясно.
Вече виждам и къщите, за които ми казаха…
И точно реших, че съм стигнал и вече ще е лесно, когато пътеката ме отведе право към една дупка между камъните. Поседях, огледах се да не би да греша, но … очевидно трябва да се провра през нея.
Явно не бях единствен… Само че аз носех голям фотоапарат в ръка. През пещерата се минаваше почти пълзешком и в стремежа си да не ударя апарата в скалата, успях да се нацапам порядъчно с кал, да си ударя главата в тавана и най-накрая да изцапам с кал и обектива.
Следващата снимка е малко накриво, но ме разбирате защо… Това е последната дупка, след която се стига до върха.
От нея се изкачвам по дървена стълба, която някой предвидливо е сложил. Чудесно, защото можеха да изпробват и катераческите ни способности…
На върха съм! Е, хората тук не са малко, не се познаваме, но всички сме като победители и се усмихваме.
Поседях и аз, докато не се сетих, че Портата на слънцето ме зове. Погледнах как охраната минава напряко по една скала към пътеката, спомних си за туриста, който не се върнал вчера и се огледах за по-нормално място за слизане.
Намерих, разбира се. Даже хората са сложили табелки – който иска може да продължи към Голямата пещера или както Фреди я нарече – Храмът на луната. Останалите тръгват наляво към Мачу Пикчу.
Още един поглед към върха…
Дали този огромен камък не е именно олтара, за който говореше Фреди?
Ясно беше, че за пещерата нямам време. Малко по-напред, обаче, има групичка хора и реших, че още малко почивка няма да ми навреди. Все пак слизането щеше да е не по-малко трудно от качването, а пулсът ми все още бие лудо.
Реших, че докато почивам е удачно да си упражня испанския. Набързо се запознах с охраната – симпатичен усмихнат перуанец с име Раул. Поводът беше именно този паднал вчера турист. Направо го попитах къде се е случило това. Човекът ме погледна и попита какво точно имам предвид. Помислих, че явно не съм успял да му обясня добре какво питам и го направих отново с други думи. Отговорът му беше простичък и лесен за разбиране. Не вчера, а онзи ден е имало инцидент. И не е паднал турист, а туристка. При това не е паднала от скалата долу, а просто се е хлъзнала по някакъв камък и си е навехнала крака. Била е с приятеля си и той й е помогнал да слезе до долу. Нищо страшно не е станало. Защо ли му беше на Фреди да ме тормози така!
Раул ми предложи да ме снима, а после един турист ни снима заедно за спомен.
Приказвахме си доста. Разпитва ме за моята страна, обяснява ми за неговата. Показа ми с неговия бинокъл някакво място, където съвсем скоро били открили нови постройки на инките… Въобще, станахме приятели за нула време. Даже си разменихме шапките. Аз му дадох моята с козирка, а той ми даде неговата, която раздават служебно на охраната на Мачу Пикчу.
И да си дойдем на думата – най-важната гледка от Уайна Пикчу, която не може да се види от никъде другаде, това е контура на града, наподобяващ по форма на кондор.
Главата на кондора сочи на юг към Портата на слънцето и сякаш посреща пътниците, а опашката сочи към мястото, на което съм се качил в момента. Едното крило на кондора било сгънато… Това е за хора с въображение и е още едно доказателство за това, че инките строят градовете си с форма на животни по предварителен план, а не безразборно.
Време е да тръгвам надолу. Раул ми показа откъде да мина и като разбра, че ще ходя към Портата на слънцето, ми каза да потърся там неговия приятел Луис, който щял да ми покаже неща, до които туристите нямат свободен достъп. Благодарих му.
На слизане минавам точно през къщите, които се виждаха при изкачването ми. Даже влязох в една от тях.
Гледката е невероятна. Отново снимам като този път хващам върха Мачу Пикчу и извивките на черния път, водещ към града на инките. Вижда се също и мястото, където е Портата на слънцето, но самата нея няма как да различа от такова разстояние.
Следващата снимка направо е като карта на града…
На снимката на земеделския сектор ясно се забелязва просеката в горния ляв ъгъл, което е края на Пътя на инките. Точно по нея трябва да тръгна, когато сляза долу, за да стигна до Портата на слънцето.
Слизането на места е по-трудно от изкачването. Изисква голяма концентрация, за да не се пребиеш.
Успях да се справя с времето по-добре от очакваното. Качване за 40 минути, вместо за 60. Слизане за 25 минути, вместо за 60. Като сложим и 25 минути приказки с Раул, всичко ми отне общо час и половина. В 12:20 бях отново на пропусквателния пункт в подножието на Уайна Пикчу.
Хуквам запъхтян по най-прекия път в подножието на религиозния сектор. Пътьом правя няколко кадъра. Много добре се вижда точно в този момент целият жилищен район.
И тъй като съм се устремил към къщичката на охраната, от която започва или по-скоро при която завършва Пътят на инките, няма как да не направя още един емблематичен кадър на Мачу Пикчу – този път без мъгла и облаци над града. Най-после имам късмет!
Слънцето се скри, жегата намаля, а аз ускорявам крачка по Пътя на инките. Мартин спомена, че до Портата на слънцето са около 3 км и се стига за час. Мисля да се справя по-бързо.
Ламите покрай пътя си пасат без да обръщат внимание на туристите. Някои хора ги заобикалят отдалеч – възрастните екземпляри са по-високи и едри от хората и с любопитството си малко плашат. Бебетата, обаче, са много сладки.
Колкото повече изминавам, толкова по-стръмна става пътеката. Опитвам се да топя разстоянието бързо и почти тичам.
Зад поредния завой пред очите ми се появява Интипунку (Портата на слънцето).
Очаквахте нещо повече ли? Да, и аз така. Е, това е всичко. Нещо като пропусквателен пункт на инките към свещения град. Мястото е лесно за защитаване в случай на нападение – притежава естествена защита от отвесни скали от двете страни на прохода.
Намерих двама местни. Попитах ги за Луис от охраната. Спогледаха се учудено и казаха, че не го познават. Явно не бяха негови колеги. Попитах ги за всеки случай дали това е Портата на слънцето. Да, това е. Еми … поседях малко, поогледах се… След малко ми хрумна да попитам дали са видели една група от такива туристи като мен. Не, не бяха видели…
Направо съм учуден къде ли са се дянали всички останали! Нито ги срещнах по пътя, нито на самата порта. Чисто и просто ги няма! Двамата местни ми казаха, че облаците, които идват носят дъжд и е време да се изнасяме.
Преди да тръгна снимам града на инките и от тази, противоположна на Уайна Пикчу, гледна точка.
Лео, екскурзоводът ни в Куско, беше казал, че Мачу Пикчу не е построен във форма на кондор, а във форма на крокодил. Даже и от тук не успявам да открия подобна прилика.
През цялото време досега гоних групата, но очевидно не успях да я настигна. От тук нататък няма смисъл да бързам, освен ако не ме е страх от дъжда, който започва лека полека да капе.
Някъде около средата на обратния път до града срещу мен изскочиха изненадващо поне половината от хората, които досега гонех. Хубава работа!
Оказа се, че след като сме се разделили, първо са излезли от комплекса, за да използват тоалетните, след това са се върнали обратно и са посетили Моста на инката, снимка на която ми предостави любезно Весо.
Не са останали особено впечатлени. След това се насочили бавно и полека към Интипунку, където се срещнахме. Аз и Мартин останахме да ги чакаме на пътеката, докато останалите стигнат до Портата и се върнат. През това време започна вече наистина да вали.
Събрахме се всички и облякохме дъждобраните. Заприличахме на семейство барбарони в град на инките.
Часът е 14:00 и над Мачу Пикчу вали дъжд. Не се учудвам – сутринта започнахме с мъгла и облаци, след това изгря постепенно слънцето, съблякохме се по къси ръкави… Малко по-късно слънцето се скри зад някакви плътни облаци и в ранния следобяд заваля напоителен дъжд и стана студено.
Какво още ни остава да видим. Ами, нищо! Това беше. Някой предложи да се скрием в къщата на охраната, да събираме енергия от мястото и да изчакаме да спре дъжда. Ами… разделихме се – някои останаха, а аз, Мартин, Таня и Весо си тръгнахме.
Преди това ето две снимки на дъждовния Мачу Пикчу.
Най-накрая ще използвам възможността, предоставена ми от Ирина Досева, която пътува малко преди нас до Перу, да ви покажа още една, трета гледна точка към тайнствения град на инките. Дотук успях да направя лично снимки от върха на Уайна Пикчу, а след това и от Портата на слънцето. Ирина се е качила на върха Мачу Пикчу и ми даде няколко снимки от там специално за пътеписа.
На мен и от тук формата на града не ми прилича на крокодил. А на вас?
Снимките на Ирина са много хубави – като гледам май е уцелила доста по-добро време от нас. Много ясно се вижда река Урубамба и джунглата около града.
Следващата снимка е страхотно попадение – джунгла, древен град, река като змия, зелени планини…
Време е да се върна към моята история. Аз, Марто, Весо и Таня излизаме от Мачу Пикчу и хващаме първото автобусче към Агуас Калиентес. Забравих да си сложа печат в паспорта, че съм посетил това място. То моя и без това е временен… Вие, обаче, когато отидете, не пропускайте тази възможност!
За 30 минути в автобуса до Агуас Калиентес заспах дълбоко. Емоциите и изминатите 12,5 км пеша из комплекса ме бяха изцедили докрай.
Нашият влак към Оянтайтамбо тръгва в 19 часа. Имаме достатъчно време за убиване. Сядаме в едно заведение, за да изпием по чаша чай от кока, кафе или фреш и да използваме безплатния интернет.
Междувременно река Урубамба беше полудяла от дъжда, който се изсипа. Бученето й е страховито.
След заведението се разделяме и аз персонално се потапям сред многото сергии със сувенири. Искам да купя някои подаръци – има какви ли не неща и повечето са ръчно изработени. Да се чуди човек какво да избере!
***
Малко по-късно се събрахме в хотела. Взехме си багажа и се отправихме към гарата. В 19:00 се качихме на влака за Оянтайтамбо. От там се прехвърихме на автобуса, който ни докара, и пътувахме по тъмно неизвестно за мен време, защото отново съм заспал. Събудих се 5 минути преди да пристигнем пред хотелчето в Куско.
На следващия ден пътешествието ни ще продължи в посока Амазонската джунгла и е желателно хубаво да се наспим. Пожелавам на всички лека нощ и се потапям в студения океан на щастието, наречен легло. Макар и в неотоплена стая при 5 градуса външна температура, сънят ме превзе светкавично.
ВИДЕОПРИЛОЖЕНИЕ:
Мачу Пикчу рано сутрин е обвит в мъгла и облаци
Изгрев над Мачу Пикчу
Във вътрешността на Мачу Пикчу
Мачу Пикчу по обяд – най-благоприятният момент за разглеждане и снимки
Свещеният град на инките не винаги е гостоприемен. Още в 14 часа дъждът гони туристите.
