Ден XII. ОСТРОВЪТ.
Сутринта на третия ден в Белиз е толкова красива, колкото въображението ви позволява. Тези, с които пътувам, прекрасно усещат за какво говоря и могат да потвърдят, че Пласенсия е едно от местата, където човек наистина може да забрави всичките си проблеми и да се наслади на цялата топлина на природата, да изчисти съзнанието си и да приеме енергията на заобикалящата го картина.
За съжаление на обяд си тръгваме. Преди това успявам да се разходя до един магазин, в който си бях набелязал една дървена маска за спомен. Проблемът е, че е доста голяма и предния ден не се реших да рискувам с подобно неудобство. След като цяла нощ я сънувах, най-накрая реших, че й е писано да бъде моя, каквото и да ми коства това.
Тъй като денят е делничен, на отиване към магазина, попадам на групички от ученици, отиващи към местното училище. С униформи!
Чест е да си ученик в Белиз. Сградата на учебното заведение е скромна, но чиста и приветлива. Не мога да не отворя една скоба заради нея.
Последните закъснели дечица бързат към класните стаи.
Затварям скобата и за да не се накъсва съдържанието ще спомена, че почти всички от групата са на пазар за сувенири. След това всеки самостоятелно се прибира в хотела, стяга си багажа и вкупом се отправяме към градската автогара.
Този път не сме си ангажирали специален транспорт и ще вземем междуградския автобус в 12:45 от Пласенсия до най-големия град в южен Белиз – Дангрига. Машината е Блубърд и сякаш е извадена от музея за ретро автомобили.
Натоварваме си багажа и се смесваме с местните гарифуна и метиси. Пътуването е вълнуващо потапяне в смесица от култури. Слава богу, няма хигиенен шок.
Самият автобус, управляван от тъмнокож шофьор, е леко амортизиран и не може да мине за луксозен.
Важното е, че шофьорът се съгласи, след като остави пътниците на автогарата в Дангрига, да ни закара до пристанището. Там ще ни чака лодка.
Ако трябва да съм точен, чакат ни две лодки – едната за нас, а другата за багажа. И как ли би могло да бъде иначе с тези огромни куфари, които сме помъкнали.
Докато ние се товарим, местните рибари се забавляват като си чистят уловената риба и хвърлят остатъците на многобройните в този район пеликани.
Най-накрая в 14:45 тръгваме и се надявам морският преход до нашата цел да не е много дълъг, защото в лодката няма сянка. Капитанът е чернокож и няма проблем със слънцето, но ние почти всички сме изгорели още от Пласенсия.
Още в самото начало се налага да минем през някакви плитчини и го правим много бавно и внимателно.
Опасенията ми, че ще се опечем зверски, не са основателни. Цялото пътуване от Дангрига до Тобако Кий отнема около 30 минути. По пътя подминаваме множество по-големи или по-малки острови, по-голямата част от които са частни.
Най-накрая в далечината се показва Тобако Кий.
Заобикаляме го гледайки в захлас. Малко карибско островче с пясък, палми и малки къщички покрай брега с надвиснали над кристално чистата вода тераси.
Акостираме на малък дървен кей под сянката на палмите заедно със съпровождащата ни товарна лодка.
Мисля, че е време да опиша мястото, на което се озоваваме. Тобако Кий (Tobacco Caye) е много малък тропически остров с размери около 60х120 метра. Още със слизането от лодката се озоваваме върху пясъчна основа, заобиколени от кокосови палми и множество бунгала.
В част от тях се настаняваме и ние. Всеки трябва да запомни цвета на своето.
Островчето е изключително малко и може да бъде обходено изцяло за около 5-10 минути. Тук живеят постоянно около 20 души, които се грижат за отбиващите се туристи. През 1998 г. ураган е разрушил всичко тук и това, което виждаме, е изградено наново след това. Всеки месец изниква нова къщичка. Вече има и ток в определени часове за разлика от предходната година. Даже и интернет са успели да пуснат местните стопани.
Между постройките се поддържа чисто и подредено. Личи си, че някой все пак прибира пари и има нужда от добро впечатление.
Като се разходиш по брега, обаче, се виждат не малко битови отпадъци във водата. Явно чистотата им е само за пред хората. Малко дразни мисълта, че тези хора се опитват да превърнат подареният им рай в един простичък жилищен квартал. Дано не успеят.
На преден план на горната снимка се виждат камари от черупки на рапани. И това не е само на едно място.
Някои от раковините са много красиви и запазени, но всичките до една имат дупка на едно и също място. Защо ли са струпани толкова много от тях на камари? Гледката ми се струва доста странна, но по-късно щеше да ми се изясни всичко.
Това е моята раковина-сувенир. Теглото й е точно 980 г. Как ще я мъкна по самолетите, не знам. А за дупката ще стане дума след малко.
Докато се разхождам из острова, някои хора като Краси, страдат от тежък туристически синдром и пробват дали е много трудно да се лежи в хамак на тераса с гледка към Карибско море. Чудя се колко ли по-лесно им е на колегите, които си почиват на работните места в Родината…
Трудно се работи на такова място и затова на острова си има барче. В момента няма посетители, но вечер, когато се стъмни и температурите станат поносими, хората се будят за подвизи. И това ще видим по-късно.
Преди малко пристигна група чужденци и си опънаха палатките върху пясъка между палмите точно зад бара. Явно няма да сме сами на острова тази вечер.
Разходката из островчето ме отвежда до противоположния край на този, на който акостирахме. Там с изненада забелязвам още един кей. Изглежда по-голям и по-удобен, но за туристите използват този, на който пристигнахме ние и този при барчето.
Един местен рибар вместо риба е извадил от морето една камара рапани и ги почиства. С точен удар пробива черупката на мястото, на което охлювът се захваща за раковината и след това с ловко движение изважда месото. Ето защо на всички раковини има такива грозни дупки!
С изненада установявам, че около рибаря се навъртат няколко големи ската. Чистейки месото на рапаните, той изхвърля остатъка във водата, откъдето скатовете го събират сякаш са му домашни любимци.
Човекът ме предупреди да не ги пипам за опашките. Иначе нямало проблем.
Точно тръгвам да се връщам към бунгалото и срещам Пламена и Еми. Покрай нас отнякъде изниква и един много тъмен на цвят местен:
– Искате ли да пиете кокос?
Аз съм от любителите, така че без колебание и с едно наум отвръщам:
– Колко струва?
– Не, нищо. – поглежда ме учудено човекът. – Сега ще се кача на дървото и ще откъсна няколко.
Прави го с голи ръце. Издира се, та чак ми става жал за него. Чудя се как да се включа. Някакси ми е неловко така. Той, обаче, сваля десетина ореха и отива до близката колиба да потърси мачете. Връща се и подхваща орехите един по един – отсича горния край и ги оглежда.
Не всеки кокосов орех става за пиене. Трябва да е абсолютно здрав, да няма никакви дупки по обвивката и освен това да е узрял. Човекът ги познава, а аз не. Аз само ги пия и то не много умело, защото се оливам целия със сок. Добре, че съм по бански.
Моля го да ме научи как се бели кокосов орех. Показва ми и аз се пробвам върху един от тези, които не са годни за пиене. С първия нямам успех, а втория… Да, втория успях да докарам до момента, в който трябва с един удар да отсека капака, за да се появи дупката, през която се пие. Отсичам го! И в този момент поне една четвърт от сока ми плисва върху лицето. Добре, че все още съм по бански.
След одисеята с кокосовите орехи идва времето на залеза. Пламена и Еми черпят местния катерач по палми с уиски и се наслаждават на последните слънчеви лъчи. Аз обикалям малкото островче с фотоапарат в ръка.
Някъде около 18 часа залязва слънцето. По това време викат повечето туристи в столовата за вечеря. Ние също имаме уговорка да вечеряме и се насочвам към нашата столова. По път изненадващо забелязвам, че тук все пак има и магазин – офисът се използва и за продажба на сувенири.
Влизам да погледна от чисто любопитство и излизам разочарован. Няма нищо! Явно е време за ядене и не ми е писано да се разсейвам повече.
След вечеря местните и гостите на острова се събират около барчето. В съседство свети запален огън, а настроението се поддържа от музикалните умения на малобройните обитатели на Тобако Кий.
Барабанистът в оркестъра е нашия познат с кокосовите орехи. Не знам до колко часа е продължил купона, защото не останах до края. Знам само, че по някое време спират генераторите за електричество и всички оставаме на тъмно или на светлината на огъня. Денят свършва и започва времето за събиране на сили.
Имам чувството, че хората тук живеят ден за ден. Стават сутрин, вършат си някаква работа – жените перат, готвят, грижат се за туристите, които им носят доход… Мъжете ходят за риба, ремонтират нещо или строят нови бунгала… Всеки си има някаква негова задача. Интересно ми е къде ли са децата на тези семейства? По-късно разбрах, че в делничните дни са на някакъв съседен остров, за да ходят на училище. На Тобако Кий няма как да учат. Затова седят при родителите си само през уикендите, а през останалото време градят бъдещето си.
Пребиваването ни на това малко тропическо островче е планирано за един ден, т.е. с една нощувка. Жалко, но няма време за повече. Затова на следващото утро сме планирали да разгледаме с маски и шнорхели част от прочутия Белизки бариерен риф, след което ще продължим по маршрута на нашето пътешествие.
