18.04.2013. МАДРЕ ДЕ ДИОС.
Днешният ден отново е специален – ще се потопим в необятната джунгла на река Амазонка при един от нейните притоци. Това ще бъде нещо съвсем различно от преживяното до момента и го очаквам с приповдигнато настроение.
Сутринта ставам малко по-рано с идеята след закуска да се разходя до пазара Сан Педро в Куско, покрай който минах предната вечер, но беше затворен. Поканих Весо да ме придружи и добре, че дойде, защото по някаква причина си бях преместил часовника на друга часова зона и като нищо щях да закъснея за предстоящия полет. Както и да е, пазарът се оказа разочарование и се прибрахме навреме за трансфера ни от хотела към летището.
Разделихме се на две – Мартин с част от хората тръгна около час преди нас към летището, а аз и останалите в 10:00. Уговорката е да се чакаме в офиса на фирмата, която ще ни обслужва в Пуерто Малдонадо.
Вътрешният ни полет е в 11:50 с TACA PERU от Куско до Пуерто Малдонадо. Авиокомпанията, която чувам за пръв път, ни предложи чудесно обслужване и удобен и чист самолет. Заслужава висока оценка.
На изхода от миниатюрното летище в Пуерто Малдонадо, което преведено от испански звучи като „прокълнатото пристанище”, би трябвало да ни чакат. Всъщност името на града няма нищо общо с проклятия. Просто е кръстен на пътешественика-откривател Фаустино Малдонадо, който пръв е стъпил на това място.
Естествено, всичко е под контрол – чакат ни с автобус, в който се натоварваме с всичкия си багаж. След няма и 10 минути спираме на входа на една градина с къщичка. Това е офисът на Inotawa Lodge, където ни посреща собственичката Кристина – перуанка, но с нетипично бяла кожа и говореща отлично английски и испански. Явно има някаква европейска жилка в кръвта си. Всъщност лоджията и този офис са на нея и на сина й Рамон.
Намерихме си първата половина от компанията! Сега целта е тук да си оставим големите куфари, за да не ги мъкнем из джунглата. Нещо, което би било адски непрактично – точно толкова, колкото и да тръгнем за там с високи токчета и вечерни тоалети. След това с по една малка раница и предвождани от местен водач ще се отправим към вътрешността на Амазонската джунгла.
В този момент се появи Мартин с една красива девойка, приличаща на местна, но не съвсем. Може би ще ме попитате коя е тя? Ще задоволя любопитството ви. Преди седем години една наша сънародничка пристига и се установява в Пуерто Малдонадо. Започва да работи като социален работник и така си изкарва прехраната. Живее под наем и никак не й е било лесно. Наслаждава се на работата си и живота като свободен човек. Запознава се с местните хора, научава езика им и става една от тях. Радва се на гостопримеството им и споделя с тях несгодите на нелекия живот в джунглата. Днес е щастлива, че посреща голяма група българи – това е Мила.
Появи се и нашият водач за джунглата. Представи се като Джоел. Вероятно това не му е истинското име, но като за туристи е удобно. Даде ни кратки инструкции и всички заедно се отправяме отново към автобуса, с който тръгваме към пристанището на града. От там ще продължим с лодка.
По пътя получаваме малко информация от Мила за района, в който се намираме.
Департаментът, чиято столица е Пуерто Малдонадо се казва Мадре де Диос. Така се казва и една от реките, които минават през него. Разделен е на три провинции като ние сме в една от тях, наречена Тамбопата по името на реката към която сме се запътили. Като площ този департамент на Перу е голям – 85 000 кв. км, но за сметка на това населението му е много малко – 100 000 души. При тръгването минаваме покрай дълъг район на самозаселили се покрай пътя перуанци, които се намират в постоянен конфликт с властите и в частност с полицията. Терените са на военни, които пък нямат редовни документи за собственост – пълна каша.
Движим се по черен път, който през дъждовния период, от декември до март, става на практика непроходим. Освен това е достатъчно тесен, за да се разминаваме на една боя разстояние с насрещните превозни средства.
Освен мините, тук на практика няма индустрия. Най-хубавото, което всъщност е голямо нещастие, е, че тук има петрол и злато в големи количества. Терените по тази причина са много скъпи, а хората са полудели и всеки е хукнал да рови земята. В това число и двама наши сънародници. Цари анархия, която правителството се опитва да овладее. Все още има въоръжени организирани банди.
В Пуерто Малдонадо освен Мила има още един българин, който отлежава в затвора за трафик на кокаин, и както споменах – двама миньори в златна мина. Основните сфери на заетост на населението са свързани с мините, строителството, дърводобива, събиране на бразилски орех, папая, банани, ориз. Напоследък се обръща особено внимание на развитието на екотуризма. Заплатите са около 700-800 сола на месец. Доход от 1200 сола за този район се счита за висок. За сравнение наемът на стая с тоалетна на месец е 250 сола, а ако е в центъра на града – 300 сола. (За референция: 1 сол = 0,60 лв.)
В сладки приказки към 14:30 стигаме до края на пътя. Спираме и слизаме, при което аз се оглеждам малко учудено докато жените се ориентират към тоалетните…
Успявам да загрея – да, това е пристанището, въпреки че не се познава по нищо. Единственото, което ме навежда на тази мисъл е вида на река Тамбопата между клоните на дърветата.
Персоналът, който се возеше с нас в автобуса, започна да разтоварва багажа и да го пренася към реката. Джоел ни помоли да не пречим, заемайки място на пътеката. Освен нашите куфари, пренесоха и доста хранителни стоки.
Нашият ред е накрая. Ама пристанището си го бива, нали? Никакви кейове, никакви кораби, никакви бетонни постройки… Всичко е еко!
Река Тамбопата се влива в река Мадре де Диос, която на свой ред в Амазонка и Атлантическия океан. Реките в департамента са пълноводни и са много удобни за транспортиране на стоки и товари от и към отдалечените райони на джунглата. Някои изследователи са търсили в този район и тайнствения град Паитити, за който стана дума предния ден, но построяването на трансконтиненталната магистрала, свързваща Тихия и Атлантическия океан и минаваща през Мадре де Диос, е прекъснала тези издирвания.
Натоварихме се. Тръгваме срещу течението на реката, а до мен се оказа, че седи съпругата на Рамон, собственика на лоджията. Майка й е от Япония, а бащата перуанец, но майчината кръв при нея явно е по-силна. Време е да си „измием” ръцете с антибактериален гел, защото предстои обяд.
Съпругата на Рамон се казва Каролина и по време на целия път си говорихме на испано-английски. Сега, обаче, ни сервираха храната и е време да я пробваме. Изглежда необичайно – нещо увито в листо.
Внимателно разгъвам свитъка и оставам приятно изненадан. Вътре има съвсем вкусно ястие от ориз, зеленчуци, яйце и соево месо – 100% вегетарианско.
Всички са гладни и, както се забелязва, концентрирани върху ориза. На малкия Сашко нещо като че ли не му е по вкуса… Няма пържени картофки, нито пица. Няма и да има!
Трябва да отбележа, че храната е супер екологична, полезна, чиста, а даже и много вкусна. Събрахме виличките и салфетките, а листата, които ни служеха за чинии, съвсем естествено изхвърлихме през борда.
Заедно с нас в лодката пътува персоналът на лоджията и шаманът Мануел (най-вляво), който е познат на Мила и който ще има специална роля при нашето пребиваване в джунглата.
Плаваме почти цял час по реката и картините около нас са все едни и същи.
Започвам да се отегчавам, когато най-накрая стигаме до крайната цел – пристана на лоджията. Подобно на пристанището на Пуерто Малдонадо, и тук има само една проста дървена стълба, пльосната върху засъхналата кал към водата. Именно по нея ще трябва да се изкачим.
Слизането от лодката става с повишено внимание и баланс. Джоел все пак държи едно въже, за да не се отплесне носа на лодката и да се топнем с дрехите.
Като казвам, че сме пристигнали, не съм съвсем точен. От тук нататък тръгваме след Джоел по пътека през джунглата, която трябва да ни отведе до „хотела”.
Преходът не е дълъг. Едва ли е повече от 5 минути нормално ходене, но нали сме граждани, попаднали сред дивата природа, та ни се наложи да се поизчакаме, да разгледаме, да попитаме това-онова и т.н. Важното е, че все пак стигнахме!
Ето и парадния вход на лоджията:
А това е лобито с рецепцията и хамаците за почивка:
Гумените ботуши са задължителни при излизане в гората. Имат много функции като това да не те ухапе змия или някоя буболечка, но най-вече – да не се накаляш и да не си съсипваш собствените градски обувки.
Сещате ли се защо са обърнати с подметките нагоре? Това го разбрах чак вечерта, но ще ви го кажа веднага – тарантулите имат навика да се завират по дупки и ако ботушите са обърнати нормално, има опасност някой внушителен паяк да си ги хареса за къща. Това не би било приятно усещане за този, който би се опитал да ги използва.
Връщам се към лоджията и специфичната й същност. Направена е от дърво и разполага с 10 стаи, разположени веднага след рецепцията, както и няколко бунгала за настаняване на гости. Електричество, както се досещате, в джунглата, няма. За осветление се използват антични бензинови лампи. Водата, която се употребява тук, е от реката. Моля?! Замислих се. Та реката на идване ми се стори ужасно мътна, да не кажа кална! Да, така е. Водата се пречиства и след това стига до душовете. Пречистването е спорно, защото от мивката и душа тече мътна водичка, с която не бих си измил зъбите. Звучи адски страшно, нали? Спокойно, за пиене и миене на зъби се изполва … отново вода от реката, но значително по-добре филтрирана и дезинфекцирана със специална система.
Първо влизам в една произволна стая, просто ей така, да я погледна.
Както се вижда от снимката, стаята е хубава, просторна и има тераса с изглед към джунглата. Това, което няма, е стена към терасата, т.е. помещението е напълно отворено и не се затваря по никакъв начин.
С Мартин получихме номера на своята стая. Ключ нямаме, защото стаите нямат врати, а просто едни бели пердета. Всичко е толкова хубаво и автентично… Добре, че в цялата лоджия сме само ние и персонала.
Белите балдахини над леглата се спускат, когато легнеш да спиш, за да не те хапят комари или да те полази нещо. С това прозрение вече се чувствам съвсем в безопасност!
Покривът на всички стаи е общ и спокойно можем да си говорим през стените. Терасите са много приятно място, особено, ако се уговорим всички едновременно да излезем на тях.
На някои от вас условията в лоджията може да ви се сторят шокиращи, но помислете – кога сте живели в истинска джунгла? Какво пък толкова може да стане? Всичко е толкова натурално…
Оставяме си багажа по стаите, затваряме си вратите, т.е. дръпваме си перденцата, и се отправяме към трапезарията.
Предвидено е, че дъждовете понякога продължават с дни и тези преходи между отделните части на комплекса са покрити със сламени покриви.
Трапезарията изглежда съвсем обикновено. Тук ще се храним. В единия ъгъл на помещението, ако може да се нарече така покритият участък без стени, в който се намирам, има оставени термоси с гореща вода за кафе и за чай. Има и плодове, ако на някой му се яде.
В трапезарията всеки ден между 18 и 21 часа пускат генератор за ток, който обслужва кухнята и чрез който има възможност да си заредим евентуално батериите. Само че не батериите на телефоните, а на фенерите. Телефонът в джунглата е една от най-безполезните вещи, защото сигнал няма.
От трапезарията се вижда кухнята, в която ни приготвят храна за закуска, обяд и вечеря.
До трапезарията водят разни покрити с дървени дъски пътеки, явно идващи от бунгалата, пръснати из прекрасната градина.
На следващата снимка се вижда стената на кухнята вляво, мястото за пране по средата и бамбукови дръвчета вдясно, върху които мернах някаква малка маймунка. Точно зад бамбука е водната кула на лоджията.
При цялата описана картинка някой може да си помисли, че сме стреснати. Нищо подобно. Никой не се оплака от нищо. Всички сме впечатлени от мястото, ориентираме се бързо и седнахме на раздумка в трапезарията по на чаша чай.
Малко преди 18 часа тъмнината започва да превзема джунглата, а ние се ориентираме в посока рецепцията, където би трябвало да се чакаме за вечерна разходка.
Джоел ни посъветва да си сложим дълги панталони, чорапи заради галошите и да се намажем с репелент срещу комари. След залез слънце джунглата се активизира. Температурите падат под 30 градуса и времето може да се нарече почти перфектно.
Инструктирани сме да си гледаме в краката и да не вдигаме много шум, ако искаме да видим някое животно. Аз веднага се сещам за препарираната убита змия на рецепцията, която гидът ни нарече бушмастър. Той лично я бил убил в градината преди 4 месеца. Толкова била отровна, че до един час умираш неспасяемо. Бррр!
Подготвени с фенери, който носи, и с повишено внимание, тръгваме в колонка по един след Джоел. Навън е страшна тъмница и добре, че вървим по утъпкана пътека. Часът е 18:00.
Първо срещаме гигантски мравки с размери 2-3 см. Не е лошо да се пазим от тях, защото хапят много неприятно.
И както всичко в джунглата, гъсеницата, която намираме, отново е гигантска – 15 см.
Един малък черен отровен паяк е бил на лов и си е хванал жабче.
На връщане откриваме една тънка малка змия върху клоните на един храст. Веднага започваме да си я подмятаме от ръка на ръка. Веднага… не съвсем. Първо погледнахме въпросително Джоел и след това.
Под светлината на фенерите миниатюрен опусум седеше върху едно клонче като вцепенен. Какво ли му беше? Едва ли е само страх.
Най-накрая Джоел ни заведе в близост до едно от бунгалата, за да ни покаже къде живеят три паяка-тарантули. Бяха се настанили в отделни дупки в земята, разположени в триъгълник. За това, че тарантулите са ловци, а не плетат паяжини, се убедихме като видяхме в една от дупките една уловена мишка.
Перу е третата страна в света по биоразнообразие. Ние не видяхме много тази вечер, но в такива големи групи като нашата само едно е сигурно – че единствено най-глупавите животни не са избягали.
Обиколката ни отне час и половина. Сваляме си гумените ботуши и директно се отправяме към трапезарията, за да вечеряме. Вечерята, както и обядът в лодката, е предимно вегетарианска и абсолютно екологично чиста. Повечето продукти, използвани тук за храна, се отглеждат в градината. Единственото месо е пилешко в комбинация със зеленчуци. Останалата храна се състои от зеленчукова супа, спагети, пържен банан, салата, а за десерт – банан със шоколад.
Какво друго остава, освен да си лягаме да спим? Денят беше достатъчно пъстър откъм преживявания, а сега ни предстои и още едно, последно – заспиване в стая, отворена към кипящия нощен живот на джунглата.
Спускам балдахина над леглото, и се опаковам изключително грижливо подпъхвайки висящия чаршаф под дюшека, така че да не остават никакви пролуки.
Неусетно съм се пренесъл в страната на сънищата…
