Ден XIII. БЕЛИЗКИЯТ БАРИЕРЕН РИФ.
Попадайки на подобно място само за един ден, човек се опитва да граби впечатления с пълни шепи и като че ли все не му стига. И аз така! Поредната „кражба“ са пейзажите при изгрев слънце.
ИЗГРЕВЪТ
Будя се в 5:55, малко преди будилника на телефона да ме шокира с неприятния си звук. Според GPS-а сънцето трябва да изгрее в 6:05. Още отсега, обаче, неговите лъчи започват да проникват през причудливите облачни картини и да оцветяват в топли тонове началото на деня.
Тоналностите се менят с всеки сантиметър, който слънцето изминава по пътя си нагоре.
Двама от жителите на острова тръгват на риболов. Те са първите труженици на новия ден.
Закуската е чак в 8:00, така че имам почти два часа да се разходя и да разгледам малко повече от острова.
Къща на местно семейство гарифуна. Изглежда по-невзрачна от бунгалата за туристи. Скована е сякаш от дъските на корабокрушенски кораб.
С катамарана снощи пристигнаха някаква група канадци. Тази сутрин се готвят да отплават и те по своя си маршрут. От разговорите с тях разбрах, че са тръгнали из карибите, за да снимат птици.
Птиците, обаче, още не са се събудили.
Става време за закуска и се отправям към столовата. Там на всеки се сервира поотделно – бъркани яйца, наденица, питки, ананас за десерт… Не е никак лоша храната.
ШНОРХЕЛИНГ
За шнорхелинг при рифа се записваме едва половината група. Някои се притесняват… И аз не знам от какво. Така или иначе в 8:45 се озоваваме в моторницата и под зоркия поглед на капитана се отправяме към някакво удобно за наблюдение на рифа място.
Спираме недалеч от остров, подобен на Тобако Кий. Тук дълбочината е около 2-3 метра и всичко се вижда като на длан. Тъмните места са корали.
Веднага се пускаме с шнорхелите да досаждаме на обитателите на рифа.
Благодарение на Краси, който си носи апарат за подводно снимане, мога да покажа и няколко снимки, които дават бледа представа за видяното.
Аз лично видях няколко баракуди като на снимката и за нещастие не видях нито една акула. Някои се похвалиха, че имало две. Като биоразнообразие е достатъчно богато, но за съжаление коралите са започнали да умират.
От това място се преместваме на друго, където задължително сме с водач. Познайте! Същият младеж, който ни откъсна кокосовите орехи и който вечерта би барабаните в барчето. Този път ни е водач по гмуркане.
Отвежда ни до място с дълбочина 25-30 метра. За пръв път ми се случва носейки се по повърхността на водата да се чувствам все едно летя с делтапланер. Гледаш надолу и виждаш съвсем ясно на 30 метра под себе си всички риби, корали и камъни… Съвсем ясно! Очите ми подсказват от една страна, че вися над огромно празно пространство, а съзнанието от друга знае, че няма как да падна. Вълнуващо е!
За съжаление през последните години Белизкият бариерен риф, който е вторият най-голям след Австралийския, започва да умира. Още първия ден, когато плувахме около острова, а и днес, когато шнорхелирахме, се виждаха доста на брой побелели, т.е. мъртви корали. Причината за това вероятно не е една, но това, което трябва да направим, за да не се загуби чарът на едно от най-атрактивните морета в света, е да се погрижим с всички сили да не му вредим повече.
По сигнал на водача се събираме, качваме се в лодката и поемаме обратно. По пътя се отбиваме до местния „остров на птиците“. Както при Рио Дулсе и тук има такова място, където интересни екзотични птици от Карибите намират своята прехрана, гнездят и отглеждат малките си.
Тръгваме си към Тобако Кий и минаваме покрай едно малко островче с къщичка на него и двама негри на кея, които ни махат – познават се с капитана.
Това островче се оказва, че е притежание на собственика на фирмата, която произвежда и изнася от Белиз прословутите им чили сосове.
В 11 часа сме обратно на Тобако Кий. Имаме уговорен обяд за 11:30, тъй като трябва да си тръгнем към 12. Затова ни остава съвсем малко време да си приготвим и изнесем багажа от бунгалата.
Обядът отново е местна манджа. Най-интересна е супата от рапани. Сега ми стана ясно за какво ги ловят и чистят, замърсявайки острова с черупките им.
Да е жива и здрава Силвия за снимката. От глад аз не се сещам да снимам.
Докато обядваме, нашият катерач по палми, музикант и инструктор по шнорхелинг се занимава с почистване на улова от риба от тази сутрин.
А следващият кадър, според Силвето, е за реклама на United Colors of Benetton.
Колкото и да е забавно става време да си тръгваме. В 12:15 потегляме и половин час по-късно навлизаме в плитчините на Дангрига, където ни посреща една голяма компания пеликани.
Може би някои от вас са чували за Белизката синя дупка в Карибско море, недалеч от Белиз Сити. Тя е карстово образувание, което преди десетки хиляди години е залято от морето и така се е образувала покрита с вода дупка с дълбочина 124 метра и диаметър около 300 метра. Станала е известна благодарение на Жак Ив Кусто, който я е записал в списъка си с десетте най-добри места за гмуркане в света. За съжаление до нея няма да стигнем, но ще се отбием да разгледаме Вътрешната синя дупка, за която хората почти не са чували.
НАЦИОНАЛЕН ПАРК „СИНЯТА ДУПКА“
Качваме се на автобус – този път специално за нас. Онова с междуградския беше само веднъж, за да видим как е. Оказа се атракция, но сега е друго.
Пътуваме около час и стигаме до един крайпътен паркинг. На паркинга има табела:
Национален парк „Синята дупка“,
работно време от 8:00 до 16:15.
Достъпът се контролира от охрана, която къса билетчета. Някой си е поиграл да направи табла с информация за произхода и природата на подземните реки.
Преминаваме по пътека и слизаме към реката… Реката? Тя, обаче, се оказва доста къса – появява се от една скала и влиза в друга. Няма и 30 метра.
В действителност тази синя дупка е излаз на подземна река от около 6 метра дълбочина. Самото място на дупката образува нещо като езерце, в което плуват и риби. Такива риби, че който влезе във водата, веднага започват да му правят СПА процедура…
На парапета на стълбата каца едно колибри. Зелено е и много красиво. Атракция е да се срещне подобна птичка в естествената й среда.
Няма повече какво да видим и се отправяме към автобуса, а с него бързаме да стигнем малко по-надолу по реката, където ни чака едно „екстремно“ преживяване.
По пътя минаваме покрай град Белмопан и придружаващите ни местни водачи се престрашават да ни поразкажат за държавата. Те са метиси и говорят испански, имат бяла и индианска кръв и възгледите им за света и страната са типични за техния етнос.
Белмопан е станал столица на една от най-малките централноамерикански държави през 1972 г., когато разрушителен ураган е ударил предишния главен град Белиз Сити и е разрушил голяма част от него. В действителност в Белмопан живеят едва около 18 000 души и тук е преместена само държавната администрация. На фона на държавата Белиз (317 хил. население) и град Белиз Сити (100 хил. население), Белмопан е направо джудже.
Питам за нивото на заплащане и как живеят хората. В Белиз минималното заплащане е 30 белизки долара (BZD) на ден, което е равно на 15 щатски. Средното заплащане е 45 BZD. Лекарите имат високо ценена професия и взимат заплати по 3000 BZD на месец. Един преглед при специалист е 50 BZD. В държавната администрация също е доста изгодно да се работи – там заплатите са около 2000 BZD на месец, а ако стигнеш до ниво кмет ще получаваш повече и от лекар – 5000 BZD. За съжаление, както и на много други места в Латинска Америка, а и не само там, тук има голямо ниво на корупция по високите етажи на властта. Мисля си, че тази държава има потенциал да се справи с проблемите си. Те не са осезаеми за туристите, така че им остава само правилно да планират и развиват тиризма си.
КЕЙВ ТУБИНГ
В късния следобяд пристигаме при Caves Branch Archeological Reserve – мястото, на което ще пробваме непознатото преживяване кейв тубинг.
Какво представлява този тубинг? Не мога да преведа израза и затова ще обясня какво ще правим в конкретния случай. На входа ни проверяват с какво сме обути – не се допускат джапанки, за да не се напълни реката с изгубени такива. След това ни раздават спасителни жилетки, фенери и по една голяма надуваема гума или нещо като пояс. Всеки си носи гумата нагоре покрай реката, докато стигне стартовата позиция. От там пускаме гумите в реката, свързваме ги една с друга в две отделни групи и се качваме върху тях. Тръгваме по течението на реката, минавайки през пещери и бързеи докато стигнем финала. Това е така нареченият кейв или пещерен тубинг.
Носенето на фотоапарати не се препоръчва поради риск от намокряне. Аз ще използвам отново снимките от водоустойчивия апарат на Краси.
Първо си носим гумите нагоре покрай ието на реката около 30 минути.
След това правим две групи със закачени една за друга гуми и се настаняваме в тях, екипирани с фенерчета и спасителни жилетки.
Напред се вижда пещерата, през която ще трябва да преминем. Днес може да се мине, но понякога, през дъждовния период, водата покрива цялата пещера и преминаването през нея става невъзможно.
Носейки се по течението имаме възможност да релаксираме с гледките на красивата природа на Белиз в продължение на 45 минути.
След приключване на екшъна в реката се отправяме към град Сан Игнасио, в района на който ще пренощуваме за последно в Белиз. Пътуването минава в полудрямка. Денят започва да ми се струва дълъг – първо станах рано да снимам изгрева, после шнорхелинг на рифа, след това Синята дупка, а сега и пещерен тубинг… През цялото време ни мори и жега.
САН ИГНАСИО
В Сан Игнасио пристигаме по тъмно. Спираме за малко на централната улица, за да си купим по някой сувенир, и веднага продължаваме към Клариса Фолс – нещо като натурален хотел в джунглата съвсем близо до границата с Гватемала.
Тъй като навън цари пълен мрак, оставям снимките за следващата сутрин. С помощта на фенерче, каквото би трябвало всеки да носи, се настаняваме по стаите… Стаите ли? По-скоро в колибите, защото доколкото се вижда на светлината на фенера, къщичките са направени от дърво и са покрити със сламени покриви. Пръснати са из някаква градина, но засега нищо не се вижда.
Вътре има електричество и то е достатъчно, за да видя, че природата присъства навсякъде – пълзи и тича в момента, в който лампата светне. Хората с панически страх от насекоми имат проблем. Налага се да „почистя“ не само своята стая. В крайна сметка се намираме в джунглата на Белиз и няма как да се чувстваме като в 5-звезден хотел, нали? Истинският чар на мястото ще си проличи на следващия ден, а сега трябва да вечеряме.
Стопанката на Клариса Фолс е приготвила вкусна екологичночиста вечеря, с която завършваме този наистина изморителен ден. Ако някой не е достатъчно изморен нека си мисли за живота, който кипи в стаята. Аз не мога. Лека нощ!