14. ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

19.04.2013. АМАЗОНИЯ.

В просъница чувам нещо като барабанене на дъждовни капки.  Дали по листата на дърветата или по покрива над мен – не знам. Леко отварям очи и осъзнавам, че вече е сутрин, но все още е тъмно. След това се сещам къде съм и че ако се измъкна от леглото ще се окажа в стая, на една ръка разстояние от джунглата. В следващия момент се стряскам, че навън вали и това ще е върховна гадост. Часът е 5:00 според часовника на ръката ми… Време е да ставам. Уговорката от предната вечер беше в 5:30 да сме на входа на лоджията.

Уф! Много е рано. Измъквам се от балдахина на леглото и се показвам на терасата. Навън въздухът е свеж и за щастие не вали. Звуковото възприятие за дъжд се оказа измамно – през нощта нещо капе от дърветата и трополи по покрива и листата на растенията. Това било!

Днес ще започнем деня с наблюдение на диви папагали. За целта ще трябва да се придвижим малко по-нагоре по реката до специално място, на което тези интересни птици си набавят минерали за организма.

Обличаме си по една горна дреха, защото толкова рано сутрин си е хладничко, а и на лодката духа силно. Нахлузваме си гумените ботуши на рецепцията и тръгваме след Джоел към реката. Стигаме бързо и тихо, но лодка няма! Капитанът Лусио явно се беше успал. Джоел дълго време го вика по име, докато най-накрая се чу пърпоренето на двигателя. След малко се появи и лодката.

Тръгваме…

Лусио винаги се взира внимателно към бреговете докато управлява. Така срещаме понякога интересни животни. Тази сутрин не останахме капо. Малко след тръгването виждаме на брега едно подобно на прасе същество. Наричат го капибара.

Капибарата е най-големият гризач в света, много предпочитана от местните ягуари храна. Хич не се смути от приближаването на лодката и имаме възможност да направим не лоши снимки.

Междувременно слънцето пробива леко полека над хоризонта и изпаренията над река Тамбопата се вдигат.

Лусио спира лодката до брега, забивайки носа в наслоената, но слава богу суха кал.

Чудя се, ако беше заваляло, както си помислих в просъница, дали щяхме да издрапаме по брега до здрава почва?

Пътеката не е дълга, но за сметка на това има участъци с повишена трудност.

Заслонът, до който стигаме е специално направен за наблюдение на папагали от стопаните на лоджията Инотауа. Те са открили това специално място в джунглата и са го превърнали в атракция за своите гости. Всеки си избира местенце за набюдение и застиваме безмълвно, за да не плашим птиците.

Папагалите са едни от най-умните хвъркати. Преди да кацнат някъде, задължително правят няколко обиколки в полет, за да проверят дали мястото е безопасно. Трябва да сме много внимателни, за да не ги изплашим в самото начало. Постепенно птиците накацаха по околните дървета и огласиха тишината с характерните си крясъци.

Малко по-късно първите от тях се залепиха за скалата и започнаха да кълват от нея соли и минерали, без които не могат да живеят. Опитвам се да правя снимки, но нямам подходящ обектив, така че, няма как да покажа нищо в по-близък план.

Джоел ни показа една брошура, в която са описани папагалите, които виждаме. Сред видяните са маракана (Ara severa), синьоглав папагал (Pionus menstruus) и тъмноглав дългоопашат папагал (Aratinga weddellii). Наистина, страхотни птици!

Още предния ден ни бяха казали, че в лоджията има фиксирани часове за закуска (8:00), обяд (13:30) и вечеря (19:30), така че е време да си тръгваме, за да хванем първото хранене за деня.

Слънцето вече е изгряло и мога да разгледам малко по-добре мястото. Всичко е построено от естествени материали и е измислено така, че да е максимално удобно. Предвидено е, че има дни, през които вали постоянно.

Ето как изглежда и трапезарията:

Закускихме с различни вкуснотийки, приготвени малко по-рано в кухнята, пихме кафета, чайове и фреш от странни плодове и сега се отправяме отново на разходка с лодка. Този път отиваме към едно езеро, където ни очакват нови интересни занимания. Джоел ни предупреди да си носим бански, защото ще има възможност да поплуваме.

В 9:00 тръгваме от рецепцията отново към реката. Качваме се на лодката и докато пътуваме нагоре по течението, покрай нас минават местни жители на път към града със събраната реколта от фермите си. Да, реката наистина е единствения разумен транспорт от вътрешността на джунглата към цивилизацията.

Слизаме на сушата и продължаваме по широка и хубава пътека, която очевидно e добре поддържана от някого.

След кратък преход стигаме до колиба, в която има някакви хора. Според обяснението на Джоел, тези местни са взели езерото на нещо като концесия. Поддръжат го, както и пътя до него. В замяна им плащаме някаква малка такса.

Живеят на страхотно място, но едва ли им е особено лесно.

Следва още един малък преход до самото езеро. Стигаме до нещо като пристан с няколко катамарана и там има пояснителна табела с текст, който звучи така:

Езерото „Трите Чимбадас”
Там, където земята се среща с водата, има едно голямо разнообразие на живот. Езера като „Трите Чимбадас” са ареали за живеене, хранене и репродукция на много застрашени от изчезване видове като черния кайман, различни птици и гигантската нутрия.
Семейството на гигантските нутрии  се нуждае от спокойствие и достатъчно риба, за да изхранват малките, които се раждат почти всяка година в това езеро. Като бъдещи хора трябва да се научим да уважаваме нуждата от пространство на другите видове, по-специално в случая на големите хищници.
По време на твоето посещение на „Трите Чамбадас”, моля:
1.    Зачитай фауната в защитените зони на езерото.
2.    Следвай препоръките на своя водач по отношение на поведение и дистанция за наблюдение на фауната.
3.    Само практикувай риболов и освобождаване на рибата, използвайки винаги въдица с корда.
По този начин ще можеш да се насладиш на по-продължителни гледки на естественото поведение на фауната – сега и при твоето следващо посещение!

Едва ли ще успеем да видим всички видове диви обитатели на езерото, но сме ентусиазирани да постигнем максимума според късмета си.

Качваме се на един от катамараните на брега. В него има всичко необходимо за туристическа обиколка – гребло за управление и въдици с корда за риболов. Джоел пък носи сурово пилешко месо за стръв. Ще ловим пирани!

Покрай брега има много важни тръстики. В тях се крият всякакви диви животни и ние сме длъжни да ги заобикаляме от разстояние.

Всъщност това езеро има формата на бумеранг. Как се е образувало? Обяснението е просто и логично. Тамбопата е река, която тече в район с ниска надморска височина и поради това прави много завои. По време на дъждовния период водата е много и се наводняват големи площи от джунглата. С времето, обаче, някои от завоите остават прекъснати, тъй като реката си е пробила корито напряко. Точно тези бивши речни участъци се превръщат в красиви малки езера. Поради многото ценни видове животни, които ги обитават, те са обявени за национални резервати.

Джоел се хваща за греблото, с което се задвижва тежкия катамаран. За да не се смущават животните, обитаващи резервата, моторни двигатели не се допускат. Аз пък с голям дървен прът се опитвам да насочвам носа, за да не се забием в тръстиките.

Задвижването на този странен плавателен съд изглежда лесно, но с тежестта на цялата ни група на борда задачата, повярвайте ми, никак не е лека.

По някое време ми стана жал за Джоел. Попитах го дали му е трудно и той кимна утвърдително. Предложих му да го отменя и той да си почине малко. Човекът прие с радост, но аз не знаех какво ме чака. Спътниците ми ме снимаха, но аз ще покажа само една снимка от Весо на момент, в който след безброй грешки успях да хвана цаката на технологията и започнах да се справям.

Развеселих групата, но успях да спечеля малко почивка на нашия водач. Насочваме се към подходящо за риболов на пирани място. Обикновено тези риби обитават краищата на водоема, близо до бреговете. Там най-често намират храна.

Спираме на място и вадим въдиците. Джоел извади кутията с накълцаната на ситно стръв. Като казвам въдици – представете си пръчка около метър и половина с пак толкова метра корда и кукичка на края. Набучваме месото на кукичките и хвърляме зад борда. След няколко минути Веско извади първата риба.

Точно тази, обаче, се оказа първата и единствената от целия улов, която не е пираня. Някакъв друг хищник клъвна на месцето на Веско.

Това не е важно. Според правилата пускаме уловените риби обратно във водата.

След още няколко минути започваме да вадим риба след риба. Уловихме поне 20-30 бели и жълти пирани за няма и 20 минути. Единствено не успяхме да хванем нито една от най-големия вид – черната пираня. Джоел ни демонстрира какви зъби имат тези страшни риби, подавайки им листо, което отхапват инстинктивно.

Човек не бива да си подава пръста, защото рибата спокойно може да му пусне кръв, а ухапването е доста болезнено.

Приключваме с риболова, пускайки обратно в езерото всички хванати риби. Джоел поема управлението от мен, тъй като ми е трудно да маневрирам покрай брега. Насочваме се към средата на езерото.

Техниката за придвижване с катамарана, демонстрирана от перуанеца, може да се види само на видеоклип:

Жегата мори всички. Риболовът също помогна за отпускането.

Някъде към средата Джоел спира и ни предлага да се изкъпем. Ами… всъщност… дали е безопасно?

Да, в действителност, въпреки всички легенди, пираните не нападат живи хора. Когато нещо плува във водата и е по-голямо от тях, те не се и опитват да го атакуват. Още повече, че в средата на езерото е малко вероятно да попаднем на голям пасаж от тези всеизвестни хищници.

Другото ми притеснение е, че в езерото има и то не малко на брой крокодили – бял и черен кайман. Череният кайман е силно застрашен от изчезване вид, а е и по-големият от двата – обикновено до 2-3 метра дължина. За разлика от него, белият кайман е значително по-малък – около метър до метър и половина. Джоел гарантира, че и двата вида не са агресивни като алигатора и никога не са нападали човек. Явно не бива да се притесняваме и от крокодилите.

Еми тогава – време е за смелчаците да скачат във водата!

Първи от борда се метна Мартин. Последвахме го аз и Иван. Малко по-късно към нас се присъедини и Велислава – единствената жена от групата, престрашила се да поплува заедно с кайманите и пираните. Явно Джоел не е бил достатъчно убедителен когато ни успокояваше.

Във водата прекарах около 30 минути. Най-накрая излязох с триста зора, защото вятърът носеше катамарана в обратна посока по-бързо, отколкото аз плувах. На всичкото отгоре като си погледнах тялото се оказа, че съм кален. Да, именно – водата в езерото е точно толкова кална колкото водата в река Тамбопата.

Разбира се, няма да си обличам дрехите засега, защото ще станат и те кални. Ще се пека на слънце и ще съхна. Мартин прави същото, само че май е заспал.

През това време се отправяме обратно към мястото, от което тръгнахме, а Веско въвежда нов тип управление на катамаран от двама души.

Малко ни остава, за да влезем между тръстиките и да приберем катамарана до брега… В този момент Джоел забеляза с бинокъла си един черен кайман, чиято глава се подава от водата в непосредствена близост до тръстиките на около 250-300 метра от нас. Е, не можахме да го видим от близо, но поне с бинокъл се убедихме, че тук има и големи коркодили.

Тръгваме си от езерото към реката и нашата лодка. Още в началото на пътеката забелязвам как едни мравки много интересно ни пресичат пътя, носейки листа. За пръв път виждам подобно явление.

Джоел ми каза, че тези мравки събират листа, полагат ги на специално избрано място, торят ги и чрез гниене отглеждат някакъв вид гъби, които използват за храна. С други думи – мравки-земеделци. Впечатлен съм!

Преживяването тази сутрин беше страхотно! Научих се да управлявам катамаран, плувахме с пирани и каймани в Амазонската джунгла, видяхме различни животни и научихме повече за природата. Калта по кожата и слънчевото изгаряне ми дойдоха като безплатен бонус.

Минаваме по обратния път и се качваме на нашата добре позната моторница, за да стигнем до лоджията за обяд.

Докато чакаме да ни донесат храната, наблюдаваме как нашите познайници от предния ден, страхливите тамарини, се престрашават и нападат оставените специално за тях банани. Персоналът на лоджията се грижи малките маймунки да не остават гладни, а ние имаме удоволствието да им се радваме седнали в трапезарията.

Отново чувствам липсата на 300 мм обектив, но нямаше как да го мъкна на това пътуване.

Крайно време е да покажа колко здравословно се храним. Обядът ни се състои от зеленчукова супа, която не съм снимал,  салата от домати и краставици, юка, приготвена като пържени картофи и някаква зеленчукова яхния. Всичко е много вкусно. За пиене обикновено имаме натурален плодов сок.

Обядът е само за тези от нас, които няма да ходят вечерта на церемонията аяуаска.

Тези няколко дни в джунглата са запълнени изцяло с различни разходки с опознавателна и развлекателна цел. Разбира се, който е изморен и не желае да излиза от лоджията, може да релаксира в леглото или в хамаците на рецепцията. Както вече споменах – тук няма никакви комуникации с външния свят и човек е добре да може сам да си запълва по подходящ начин времето или да се довери на нашите стопани от Инотауа.

За днес ни остават още няколко активни дейности – следобедна разходка в джунглата, посещение на ферма и вечерта по тъмно, точно преди вечеря, ни предстои лов на каймани. След вечеря е специалната церемония аяуаска.

Разходката в джунглата започваме в 15:00 часа и сме едва половината от цялата група. Тръгваме пеща и след около 20 минути ходене срещаме нещо, което ни развълнува. В калта на пътеката има ясен отпечатък от лапа на ягуар.

Ягуарът е животното, което най-трудно можеш да срещнеш в джунглата. Едно, че се пази от хората и второто е, че са останали много малко екземпляри. Джоел сподели, че през живота си е виждал едва два пъти ягуар. За разлика от него, брат му, който живее по-навътре по течението на реката, бил виждал десетина пъти. Ягуарът не напада хора. По изключение би могъл да нападне дете, ако е само в гората.

Спираме се при едно огромно 600-годишно дърво. Човек се чувства като мравка до него. Наричат го сейба.

Джоел се е хванал за една лияна, която стига до върха. Поглеждам нагоре и някъде много високо в клоните забелязвам дървена площадка. Обяснението е, че това дърво се използва от катерачи за тренировка. Наистина, височината е главозамайваща – толкова, колкото и дебелината на ствола.

Следващото дърво е интересно с това, че има способността да се мести в търсене на слънчеви лъчи. Нарича се Walking Pountry (на испански: Palmera Caminante).

Малко по-нататък Джоел ни пита дали познаваме бамбука. Да, разбира се! А знаем ли, че можем да си набавим вода от него, в случай на нужда?

Намираме зелен и здрав бамбук. Отсичаме с мачете участъка с два съседни възела на стъблото. Оглеждаме го внимателно дали няма дупчици. Отсичаме единия възел – ако има дупки, водата вътре ще изтече през тях. Ако няма дупки – водата е годна за пиене. И наистина, оказа се не само годна, но и страшно вкусна!

Можете ли да познаете какво е следващото дърво?

Плодовете му са едри и разноцветни. Голяма част от тях бяха окапали по земята…

Джоел, обаче, откъсна един подходящ и узрял според него плод от клона. Тези, които са по земята са наядени от животни и едва ли са годни за ядене. Не се знае колко време са лежали долу. Жълтите плодове стават за производство, зелените не са узрели, а жълто-зелените могат да се ядат сурови.

Ако досега не сте познали какво е това ще ви кажа – какао! Да, аз лично за пръв път го виждам във вид на дърво. Плодът е повече от странен. Водачът ни обели един и ни даде да опитаме. Уговорката е да смучем ядката без да дъвчем костилката, която горчи.

Вкусът е сладко-кисел и много приятен. Горчивата костилка е това, което ползват за производство на какао и впоследствие на шоколад.

Продължаваме нататък. Джоел спира често и ни обяснява кое растение за какво се използва и как местните хора се хранят и лекуват с плодовете на джунглата.

Това е плодът копасу:

Това пък е каня-каня и има същите съставки като аспирина и е идеално за лечение и сваляне на температура.

Цялата територия, в която се разхождаме, е в концесията на Инотауа – общо 42 хектара. Взели са да ги стопанисват. Дърветата какао и манго са засадени от предишен собственик и са ги наследили. Сега само се грижат за тях и ги стопанисват.

Срещаме вид фикус, който пуска лечебно мляко. Когато някой местен пипне стомашен паразит, пие от него и до няколко дни се оправя. В случай, че ти се наложи да пиеш замърсена вода, след това можеш да се лекуваш с това мляко от фикус.

Намираме и растението Бихау, което нашите домакини са използвали, за да ни приготвят храната в лодката на идване. То е едно от любимите на малките птички колибри.

Първоначално си помислих, че това е някакъв вид банан. Оказа се, обаче, че са от един род, но не ражда такива плодове. Това растение има листа, които на пипане са като пластмасови и когато завият храната в тях и я сложат във фурната, то не изгаря. Много ценно свойство.

Не помня всичко, а и не успявам да снимам всяко едно растение. Губи ми се растението „Драконова кръв” (Sangre de drago), което лекува гастрит, както и фикуса, който споменах по-горе. Не разбрах и за какво се използват дърветата, които имат бели стъбла като нашите брези, но нищо! Следващият път ще внимавам повече.

На прибиране пред нас се изпречи едно малко и много кално поточе.

Джоел намери една тояга и подпирайки се на нея, един по един, пресичаме балансирайки. Само че, Деси нещо загуби равновесие и цоп! Оказа се, че това никакво поточе е дълбоко може би повече от метър, а дървото, по което пресичаме прекалено тънко! Силно притеснен за техниката в ръката ми, минавам последен. Слава богу, сполучливо!

Часът е около 16:30. Какво следва? Нали не си мислите, че Джоел ще ни остави да скучаем?

Минаваме през лоджията за кратко. Който иска остава да си почива, а който обича да научава по нещо ново на всяка минута продължава. Следва разходка из фермата – мястото, където нашите стопани отглеждат различни плодове и зеленчуци за прехрана. Започваме веднага още с влизането в градината.

Първото на вид безинтересно растение е една лиана.

Само че тази лияна се казва аяуаска и има много важна роля в предстоящата довечера церемония. От стеблото й се приготвя отвара и само шаман има правото и привилегията да прави това, защото растението е свещено. Рецептата се пази в строга тайна.

Тръгваме из градината, която на пръв поглед изглежда малко запусната, но ще видите че в нея има достатъчно интересни насаждения.

Следва „кокона” – нещо като див домат.

А това е джинджър. Освен като подправка се използва като лекарство за стомах. Аз лично се сетих, че съм пил чай от джинджър, който има много приятен аромат. По-запознатите знаят, че тази билка има и много други лечебни свойства.

Следващото е една подправка, която повечето приятели от групата специално предупреждават да не им слагат в храната, когато поръчват в ресторант. Кориандър! Аз лично нямам нищо против него, но миризмата му е доста натрапчива, а в Перу се използва масово, точно както у нас слагат магданоз на всяко ядене.

Див босилек:

Плодът нони на следващата снимка все още не е съвсем узрял. Миризмата и вкусът му не са особено приятни, но е много здравословен. Твърди се, че помага за високо кръвно, а даже и при диабет. Използва се за лечение и на други заболявания в нетрадиционната медицина.

Карамболът или Starfruit, както го нарече нашият водач, вече е узрял. Каза ни също, че който иска може да го опита и аз не се поколебах.

Чак след като го изядох, Джоел каза, че най-многото, което може да ми се случи е да поема дежурството в тоалетната. Сакън!

Стигаме до нещо, което познавам. Предната вечер на вечеря си бях поискал люто и ми донесоха именно такива малки червени топченца, които се казвали ojo de pescado или „рибешко око”. Огнено люти са! Успях да изям само две за цялата вечеря!

Вървейки по пътеката през градината стигаме до някаква постройка. Оказва се, че това е съседната ферма, чиито собственици идват много рядко. Според Джоел не са останали много хора, които да издържат на този начин на живот. В XXI век да живееш без ток, вода, интернет и децата ти да не ходят на училище… Жертвата е прекалено голяма. Изкупните цените на земеделската продукция са твърде ниски, за да бъде заинтересован някой да полага колосалния труд за поддръжка на подобно стопанство.

Органичната ферма, както я нарече Джоел, предлага възможно най-здравословната и чиста храна. Тук всичко расте свободно от каквито и да било замърсявания.

Знаете ли, че папаята расте на дърво? За мен беше изненада, тъй като плодовете са доста големи с вкус подобен на пъпеш и по аналогия си мислех, че расте на земята.

Направи ми впечатление нещо като язва върху едно от дърветата.

Оказва се, че това е гнездо на термити, за които всички ние сме чували, но лично аз никога не бях виждал. Живеят само по дърветата и си правят покрити пътища, които ги пазят от птици. Разбутахме им малко от покрива на пътя и отдолу се виждат малки мравки.

Най-накрая ще ви покажа и едни от любимите ми плодове – бананите.

Този вид банани не са онези, които обикновено ядем. Наричат се Lady Finger (дамски пръст) и са най-дребните и най-сладките от всички видове. В магазините в България съм ги срещал, но на много висока цена.

Бананите са едногодишни растения и раждат еднократно. Садят се от издънки. След една година дървото е готово да ражда и след това го отрязват. Около него остават няколко нови израстъка, които на свой ред растат и раждат след година и т.н. Плодовете се използват за ядене и за готвене – има различни сортове. В лоджията вече имахме в менюто пържен банан от сорта за готвене.

С това приключи обиколката, а и слънцето вече залязва, така че е време да се прибираме.

Имаме малко време в лоджията, колкото да се преоблечем. В 18:15 се срещаме отново на така наречената рецепция. Вече е тъмно. Тук слънцето целогодишно залязва в 18 часа. На светлината на фенерите, тръгваме към лодката за … лов на каймани.

Да, вечерта, както разбрахме още първия ден, е времето от денонощието, когато в джунглата започва да кипи живот. Много хищници излизат именно тогава на лов. Така са и кайманите. Тук могат да се видят два вида – бял и черен. Първият е по-малък и достига до 1,0-1,5 метра. Виж, черният, обаче, става доста по-голям – до 3 метра дължина. Той е и по-рядко срещания.

Около час обикаляме с лодката и с помощта на един голям фенер Джоел търси около брега светещи точки, както изглеждат очите на крокодилите нощем. За съжаление нямаме късмет и не откриваме нито един. Това е! Гаранция няма за нищо.

Прибираме се обратно за вечерята в 19:30. Тя, обаче, е само за онези, които няма да участват в церемонията аяуаска от 20:00 часа. На тях им е забранено да се хранят днес.

Нека сега да ви разкажа за тази церемония, за която стана дума вече няколко пъти. Наречена е по името на лианата, която видяхме малко по-рано днес. Пише се Ayahuaska, но на испански „h” не се чете, така че аз ще я наричам аяуаска.

Церемонията АЯУАСКА
Според индианците в джунглата, светът е създаден от огромна змия. Докато тя пеела, от устата й са изпаднали шарките и звуците. Когато пием отвара от лианата аяуаска ние се свързваме със змията, създала света. Самата напитка се приготвя по древна рецепта, пазена в тайна, и включва и други билки. Въздействието й е халюциногенно и затова дозировката за всеки е много важна и се прави от шамана съобразно негови критерии. Церемонията цели чрез връзка с космическата енергия да се пречисти човека, да се засили духа и здравето на колектива и на отделния индивид. Квалифицираният шаман ти помага по пътя и те предпазва от лошите духове, както и от отрицателната енергия. Много е важно кой точно шаман те води, тъй като много лесно би могъл да се отклониш сериозно от правилната посока. Като тип медицина, се счита, че аяуаска е една от най-силните и ефективни. Всеки човек сам върви по своя път по време на церемонията. Има хора, които въобще не се повлияват от процедурата. Затова е важно 3 дни предварително да се спазва диета: без месо, без алкохол, без секс, без люто, без лимон, без папая… В деня на церемонията не се яде въобще, а на следващия – отново диета. Ако тези условия не се спазват ефектът на аяуаска е по-слаб или никакъв. След церемонията хората реагират различно и непредвидимо, но за това – по-нататък.

***

Тази вечер половината от хората от нашата група се подложиха на това шаманско лечение. Останалите, честно казано, останахме малко притеснени да ги чакаме, въпреки че знаем, че няма да се приберат по-рано от ранни зори. Поне така ни беше казала Мила по-рано.

Легнах си като преди това събрах багажите – моя и на Мартин. На следващата сутрин ще си тръгваме рано и не знам дали Мартин ще е в състояние да го направи сам. Всичко може да се очаква.

Share
This entry was posted in ПЕРУ. Bookmark the permalink.

Leave a Reply