14. СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

Ден XIV. ПО СТЪПКИТЕ НА МАИТЕ.

Последен ден в Белиз. Ставам в 6. Закуската ще ни сервират в 7. Значи имам един час да разгледам имението Клариса Фолс, нещо, което снощи на тъмно не успях.

КЛАРИСА ФОЛС

Имението е кръстено на робинята Клариса Картър Паслоу, родена през 1759 г. креолка с нежни устни и римски нос, собственост на Уилям Питс, а след това и на капитан Джеймс Лоури. Когато била малка, стопанинът й я изпратил на училище. Тя станала образована и много интелигентна млада дама, което я отличавало от останалите роби и заради което се ползвала с особен респект. Един ден при капитан Лоури се явил пламенен младеж, който поискал да се ожени за Клариса само седмица, след като я срещнал. Искал да откупи свободата й на каквато и да е цена. Капитанът разрешил едва след като се убедил, че Клариса също е съгласна.

Имението, в което се намираме, било семейна животновъдна ферма на Томас и Клариса Паслоу. Години по-късно то било откупено от Хосе Мария Галвес и стопанисвано от тримата му синове – Хосе Антонио, Рамон и Алфонсо.

В наши дни тук работят наследници на Рамон. Чена и Хосе са хората, които се грижат за всичко, от което гостите имат нужда. Така че сега това е едно имение, което работи предимно като място за настаняване, но с определен афинитет към отглеждане на животни.

Домът на стопаните, рецепцията и мястото за хранене са на едно място, непосредствено до паркинга за гости.

Наоколо се разхождат съвсем свободно различни животни. Чена с гордост обяснява, че наоколо има и много диви обитатели.

На светло не е проблем да покажа колибите, в които спахме. На дневна светлина изглеждат много приветливи.

Наблизо има и пълноводна река, през която може да се премине посредством един малко особен шлеп.

Разхождайки се попадам на двойка гъски. Мъжкият ме подгонва заплашително в момента, в който ги доближавам. Явно си пази женската и територията от натрапници като мен.

В 7 часа закусваме и в 8 тръгваме към една белизка ботаническа градина, в която ще видим едни от най-важните за страната растения. Пътят е без асфалт и отнема около 30-40 минути до лоджията, където се намира мястото.

Времето е променливо – ту изгрява слънце, ту облаци покриват цялото небе. Дано е за добро – хем да не ни вали дъжд, хем да не се опечем.


БОТАНИЧЕСКАТА ГРАДИНА „ДЪПЛОЙС“

През 1993 г. на площ от 45 акра е била основана лоджия Дъплойс (duPlooy’s), с цел да работи като ферма. Четири години по-късно към нея е създадена ботаническа градина с 2000 растителни видове. В нея работят 7 души и има още свободни работни места.

На входа има табела, указваща, че Белизката ботаническа градина е основана по програма, финансирана от Европейския съюз, Белизки проект за развитие на селските райони и лоджията Дъплойс.

Спираме се на някои от най-важните растения с кратки разяснения за ролята им в живота на хората.

1. Silver Pimento Palm. Тази палма заема почетно място на входа на ботаническата градина, тъй като е ендемична само за Белиз. Ендемични са онези растения, които в природата растат в една определена държава. Това означава, че този вид палма може да бъде срещнат в естествена среда единствено и само в Белиз. Мястото, на което се среща основно е планината Пайн Ридж.

2. Храстът „Вчера, днес и утре“ е наречен така, защото цъфти с красиви бели цветове днес, вчерашните цветове са станали лилави, а утре, т.е. на следващия ден ще са окапали напълно.

3. Guanacaste. Гигантското гуанакасте е национално дърво на Коста Рика. То може да достигне до височина 55 метра и е от най-високите в гората. Тъй като расте бързо, дървесината му е много мека. Поради това маите и различните други култури в Белиз са го използвали за направа на издълбани от дънер канута. През сухия сезон дървото образува шушулки, пълни със семена и когато тревата пресъхне, местните могат да хранят добитъка си с листата и шушулките на гуанакасте.

4. Spindle Palm. Този вид палма е силно застрашен от изчезване в естествената му среда. Иначе се отглежда на много места по света с цел декорация на градини и паркове.

5. Panama Flame. Дърво с много красиви ярко червени цветове.

6. Logwood. Тъмночервената сърцевина на дървото логууд съдържа естествен оцветител, с който се постигат разцветки в червено, лилаво, синьо, зелено и дори черно. През далечната 1600 г. търговията с тези оцветители е процъфтявала. С тяхна помощ са боядисвали текстил. Британските буканиери първи са започнали да търгуват с него след като го откраднали от испанските кораби. Някъде в средата на 17 век буканиерите решили да спазват законите и се установили в крайбрежната част на Централна Америка, където започнали да добиват логууд и да го транспортират до Европа с цел търговия. Това е било началото на Британските претенции към територията, която по-късно станала известна като Британски Хондурас и след това Белиз.

На дървото има и едно гнездо на термити, в случай, че някой не е виждал.

7. Див кориандър. Culantro е испанската дума за дивия, а cilantro е за домашния кориандър. Тази подправка се използва масово в Латинска Америка, а у нас повечето хора я ненавиждат.

8. Къща на индианци маи. Това е един пример на традиционна индианска къща, така както се е срещала в селските райони на Белиз. За разлика от съвременните домове, тази постройка е направена изцяло от растения – ъгли от твърда дървесина, дървени стени, покрив от палмови листа. Всички материали за построяването й се събират за 3 дни след пълнолуние. Листата събирани по това време са по-устойчиви на нападения от насекоми и издържат по-дълго време. Цялата покъщнина също е правена от естествени материали.

9. Къщата с орхидеите. Всички орхидеи в градината са естествени и варират между такива с големи пищни цветове до такива с размер на глава на кърфица. Не очаквайте цветовете да ви извадят очите. Ще трябва да ги потърсите между другите растения. Орхидеите са няколко вида според това къде растат:

– земни, които растат върху земята;
– литофитни, растящи върху камъни;
– епифитни, растящи върху дървета;
– подземни.

Да, има дори и подземни орхидеи, но не и в тази ботаническа градина. С изключение на цитрусовите дървета, всички останали растения в къщата с орхидеите са от местен произход. Портокаловото дърво е посадено тук заради специфичен вид орхидеи, прикрепващи се за него.

Колекционерите на орхидеи имат репутация на едни от най-безскрупулните колекционери в света. Законно или незаконно те обикалят горите като обезумели и търсят нови и нови диви видове. Това и някои други човешки дейности водят до изчезване на много от видовете в естествената им среда. Никога не купувайте орхидеи, взети от природата, а само такива, които са отглеждани в специални развъдници!

Градината, както стана дума вече, е много просторна и няма как да видим всичко. А и би ни омръзнало, ако трябва да изслушаме информация за 2000 вида.

Следващият декоративен за нас храст расте свободно в Белиз и става доста голям.

Още малко красота преди да приключим с обиколката.

Някой попита за марихуана. В градината няма такава. В Белиз тя е незаконна и наскоро Белизката армия е унищожила плантация за марихуана на стойност около 14 млн. долара.

По отношение на чистотата на биоразнообразието в градината се ръководят от следните принципи:

Дръжте инвазивните видове вън от Белиз!
Има много прекрасни градински растения, които не са характерни за Белиз. Повечето от тях не предизвикват проблеми, но някои започват да растат неконтролируемо. Последните наричаме инвазивни видове и трябва да внимаваш да не ги вкараш в градината си или в Белиз по невнимание. Инвазивните растения изчерпват хранителните източници и унищожават хабитатите на дивите животни. Те са основна причина за измиране на растителни и животински видове. Инвазивните също унищожават и реколтата, а контролът върху тях струва много скъпо. Особено внимателни трябва да бъдем спрямо инвазивните видове, ако посещаваме или живеем на карибските острови.

С развитието на човечеството естествените хабитати, които дават храна и дом на дивата природа, изчезват. Загубата на хабитат е причина номер едно, поради която растенията и животните започват да изчезват. Ако, обаче, отглеждате растения и животни от местната флора и фауна, то вашата градина ще стане оазис за дивaта природа от всякакъв тип. В замяна ще можете да се насладите на дивите посетители, които идват да се хранят, да гнездят и да живеят във вашия природен рай.

Официален клип на ботаническата градина:

С това обиколката на Ботаническата градина приключва, а всички ние би трябвало да си направим съответните изводи. Качваме се отново на автобуса, който ще ни отведе към нещо по-различно от всичко видяно досега в Белиз, но иначе съвсем характерно за района на Централна Америка – руините на древен град на маите.


ШУНАНТУНИЧ

За да стигнем до археологическата зона Шунантунич се отправяме към границата с Гватемала. Този античен град на маите се намира непосредствено преди нея, но все пак е на територията на Белиз. Ще се наложи да използваме ферибот с ръчно задвижване, за да прекосим река Мопан.

От реката има около 1,5 км до най-интересната част от археологическите находки. Преди това, обаче, минаваме кратък курс по история на мястото с нашия водач Луис. Намираме се в нещо като музей преди входа с кратка информация за маите и техните градове.

Кои са били древните маи?
Цивилизацията на маите, една от великите култури на Новия свят, обитавала села и градове, пръснати из низините на Гватемала, Белиз, Хондурас и Южно Мексико. Ранни селища като Куейо в Белиз, били открити в района и датират от 1000 г. пр.н.е. Големи ранни градове като Мирадор и Накбе в Гватемала започнали да се развиват около 400 г. пр.н.е. Това развитие довело до създаването и използването на сложна календарна система, цялостна писменост (която все още се разшифрова) и скулптурно каменоделие, описващо владетелите и техните семейства.

Около 800-850 г. класическият свят на маите се сблъскал с неясни и загадъчни проблеми, довели до срив и упадък в тяхното общество. Многобройни селища в южните низини били обезлюдени. Градове като Тикал, Каракол, Калакмул, Дос Пилас и други, били изненадващо изоставени. Само някои от тях като Шунантунич и Ламанай в този южен регион успели да преживеят колапса и да продължат в различна културна насока.

Основният фокус върху света на маите се изместил на север към градове като Чичен Итца, Маяпан и др. Когато испанците пристигнали в началото на 16 век, само малки градчета по Карибското крайбрежие, като Тулум, все още били обитавани.

Какво е Шунантунич?
Археолозите считат, че Шунантунич е бил древен град на маите като много други. Не е бил голям и вероятно населението му е било между 7 и 10 хил. души, живеещи в радиус от 3 км от центъра му. Според Луис е възможно в околността да са живеели дори и 20 хил. маи, но едва 10% от тях в града. За сравнение по това време град Каракол, също на територията на днешен Белиз, е имал население 130 хил.

Какво се е случило с Шунантунич? Защо е бил изоставен?
Социалният упадък на маите не се дължи на преселение на големи групи индианци на север, нито на епидемия. Не се дължи и на земетресения или урагани. Колапсът, все още много обсъждан от археолозите, най-вероятно е бил резултат на социалнo, политическo и икономическo разложение на древното им общество. Шунантунич първоначално устоял на този колапс, но в крайна сметка бил изоставен около 950-1000 г.

Какво се е случило с маите, построили Шунантунич и останалите градове?
Милиони индианци маи все още живеят из Мексико, Гватемала, Белиз и Хондурас. Народът им не е изчезнал по време на упадъка на градовете. Маите и днес продължават да са важна част от населението на Централна Америка. През 1525 г. испанците открили град Ламанай все още населен. Той съществува и до днес в северната част на Белиз и вероятно е оцелял заради лагуната, до която се намира.

Какво означава Шунантунич?
Значението на думата идва от езика на маите и означава „Желязната девица“. Говори се, че една нощ, преди повече от век, се появил образ на жена, която бързо се сляла с камъните на Ел Кастийо, оставяйки само своята памет, а в наши дни и името на този древен град. Не се знае какво е било истинското име на града. Според Луис в превод то е означавало „Глинената планина“, но не може да е сигурен и засега това остава загадка.

За да имате представа за мястото ще дам една карта, свалена от интернет. На нея всички постройки са означени с групата (А) + номер, даден им от археолозите. Има и други групи (B, C, D), но те не са интересни. Единствено най-важният обект има освен номер А-6 и име – Ел Кастийо.

Археологическата зона не е голяма, а ние ще разгледаме само нейното ядро – обектите А. По пътя нагоре от река Мопан се виждат нещо като хълмове, които де факто са все още неразкопани пирамиди. Градът е построен нависоко за защита. За посевите са разчитали на дъждовете и на близката река.

Влизаме на площад означен като А2 откъм структура А-14. Вдясно от нас се появяват първите руини, маркирани като А-13.

Друга гледна точка на А-13 показва, че зад тази постройка има още един площад (А3) и още една структура (А-11).

Археолозите считат, че Площад A3, разположен в северния край на централния комплекс в Шунантунич, е бил жилищната площ на владетеля и неговото семейство. В действителност задната структура А-11 е по-вероятната резиденция, тъй като е втората най-висока сграда в града и гледа на юг към Ел Кастийо, наследствения храм на управляващата фамилия. Структура А-13 може би е късно допълнение към този комплекс. Нейната конструкция затваря площада, когато силата на управляващата фамилия е била разклатена по времето на колапса.

Няма информация кой крал и за колко време е управлявал Шунантунич. Всичко, което се знае е от съседния сроден град – Наранхо, чийто крал помогнал за изграждането на Шунантунич през 615 г.

Ето снимка на структура А-11, втората най-висока в комплекса, разположена на площад А3:

От тук се вижда прекрасно основната част на града – площад А2, структура А-1 и най-значимата структура А-6 зад нея. За съжаление слънцето не е в много благоприятна позиция за снимки.

Следва изкачване по стълбички до върха на А-1, разположена в средата на групата от постройки А.

Така изглежда пирамидата А-1, погледната от площад А1:

От върха се вижда много добре комплекса около площад А3.

Вдясно на площад А2 е малка постройка (А-14), откъдето влязохме.

От високо се получава и най-добрия кадър на групата от три пирамиди, с кодово наименование А-2. Само най-дясната от тях е реставрирана. Другите са все още неразкопани хълмове.

Непосредствено до А-1 е игрището за пелота – традиционната игра с каучукова топка на маите. Полетата са даже две и се намират сред дърветата около структура А-18 (в центъра на снимката), но нямам подходяща тяхна снимка.

От върха на А-1 се вижда чудесно структура А-6, наречена Ел Кастийо (от испански: „Замъкът“). Тя е главния обект на археологическата зона и в действителност за цялата западна част на долината на река Мопан. В древността, със своята височина от 43,5 метра, Ел Кастийо се е виждал от 10 км разстояние.

Тази постройка първоначално е била разположена в центъра на града с достъп до върха на пирамидата по стълби от северната и южната страна. Най-вероятно Ел Кастийо е бил родов храм на управляващата фамилия на Шунантунич. Изпълнявал е функции също на административна сграда и жилище за кралската фамилия. Предишните владетели все още „живеят“ в Ел Кастийо било чрез фризовете на фасадата, било някъде из гробниците в пирамидата.

Разкопките разкриват историята и развитието на тази структура. Първоначалното изграждане на Кастийо датира от около 600 г. Последващите достроявания постепенно водят до възникването на голяма централна пирамида, заобиколена от различни допълнителни конструкции от източната, западната и южната страна. В последните години, в които Шунантунич е бил населен с маи, Кастийо се оказал в южния край на града.

Слизам от А-1 и се отправям към Ел Кастийо, от височината на който се открива хубава гледка на север към площад А1, и структура А-1 зад него, както и структурите А-2 вдясно.

Редици от коридори по северния край на Ел Кастийо говорят за многофункционалността на тази пирамида.

Гледка към източната фасада на А-6, Ел Кастийо. Тук трябва да обърнем внимание на красивия фриз върху горната част на постройката.

Не напразно тази пирамида е един от символите на Белиз и на цялата култура на маите. Гледка от югоизток:

Южният край на Ел Кастийо:

Западната фасада и още един фриз, който иска повече внимание:

Нека сега да кажа няколко думи повече за двата фриза, защото те се водят едни от най-съществените детайли в целия комплекс Шунантунич.

ИЗТОЧНИЯТ ФРИЗ
Този забележителен творчески елемент е бил открит при разкопки през 1950 г. Принадлежи към горната част на пирамидата Ел Кастийо (А-6), построена в по-късен етап (около 800 г.) и наречена А-6-2. И сградата, и фриза са били погребани при строежа на основната структура А-6-1. Оригиналният фриз е заобикалял Структура А-6-2 от четирите страни. До днес са запазени само фрагменти от източната и западната му части. Останалите детайли са унищожени, вероятно преди векове.

Скулптурата е разделена на две хоризонтални секции. Символи, представляващи усукана връв или оплетено въже, свързват всички елементи на фриза. Три монументални маски са разположени в долната половина на този фриз – изображения на богове от света на маите. Централната маска прилича на бог Чак, един от най-важните, свързан със създаването на света. Между маските има два елемента с формата на буквата U, които представляват луната.

ЗАПАДНИЯТ ФРИЗ
Открит е през 1993 г. За да бъде показан на света, първо е изработена негова реплика от фибростъкло през 1996 г. Оригиналният фриз се намира на около метър зад репликата, която виждаме днес.

Както и при източния – скулптурата е разделена на две хоризонтални секции. До нас са достигнали само една крайна и една централна маски. Първата, с брадви в окото, се асоциира с числото „6“ и представлява Световното дърво или основната ос на Света на маите. Централната маска прилича на Бога на слънцето. Между маските има профил на родово божество.

В горната половина се вижда фигура, седнала в трон. Вероятно е предходен крал от управляващата фамилия на Шунантунич. Вдясно от него има танцуваща фигура, а след нея и раковина. Предполага се, че на тази сграда са изобразени поне трима предци, управлявали града, всеки седнал в ниша или върху трон.

 

Бях длъжен да отдам дължимото на фризовете. Сега ще се кача на върха на Ел Кастийо. Все още е разрешено, а и не мога да пропусна гледката от най-високото място в Шунантунич. За да стигна най-горе минавам през тесни тунели и стълби във вътрешността на горната част на пирамидата (А-6-2).

Оставам с чувството, че на върха е имало още нещо, което липсва.

На следващата панорама се вижда много добре градът на маите – на преден план е основата на Ел Кастийо, вляво е А-18, по средата е площад А1, зад него структура А-1, а вдясно са трите пирамиди А-2.

Следващият кадър открива още площад А2 зад структура А-1, както и комплексът от структури А-13 и А-11 зад него. Не само това. Сега става ясно как Ел Кастийо се е виждал от 10 км разстояние.

Мисля, че дойде моментът да дам и останалата информация от музея. Вече имате идея как изглежда града и коя структура какви функции е имала в древността. Нека сега погледнем как се е развивал през годините.

ХРОНОЛОГИЯ НА ДРЕВНИЯ ШУНАНТУНИЧ
400 г. пр.н.е. – 200 г. пр.н.е.
За пръв път е населен върхът на хребета. Поява на малко предкласическо селище.

200 г. пр.н.е. – 600 г.
Хребетът е изоставен.

600 г.
Поява на масивно строителство на върха на хребета, при което всички останки от първото селище били заличени. Поява на голяма платформа в южната част от Ел Кастийо.

600 г. – 700 г.
Построена е по-голямата част от големите структури в ядрото на града, които можем да видим и днес.

700 г. – 850 г.
Шунантунич продължава да расте. Градът контролира западната част от долината на река Мопан. Вероятно е имал съюз с по-големия център на запад – Наранхо, който се опитвал да разшири влиянието си и контрола върху долината, както и да противостои на експанзията на своя съперник в региона – Каракол. През 800 г. е построена втората част от Ел Кастийо с орнаменталните фризове. Построена е структура А-1, разделяща главния площад на два по-малки на север от Ел Кастийо. В този период са изработени и някои от най-важните каменни статуи.

850 г.
Обща дата на упадъка в развитието на маите в низините. Много от градовете, включително Наранхо и Каракол, били изоставени. Не за дълго, но Шунантунич оцелял. Причините за това са неясни. Може би са свързани с по-малкия му размер и относително младия му произход.

850 г. – 900 г.
Изоставен е целият район на юг от Ел Кастийо. Начало на свиването на града. След колапса градът оцелял, но започнал да се променя. Отделни части от него били изоставени, управляващата фамилия все повече се откъсвала от населението, а публичнодостъпните части на града ставали все по-малки.

900 г. – 1000(?) г.
Макар и изменен, градът продължава да функционира.

1000(?) г.
Шунантунич е окончателно изоставен. Много от градовете мигрирали към Юкатан.

Слизайки надолу към игрището за пелота срещам един от обитателите на Шунантунич – игуана. Освен нея тук живеят още и маймуни, чийто крясъци пронизват тишината. Вероятно има и други животни. Маите, обаче, отдавна са оставили руините в ръцете на археолозите и природата.

От игрището за пелота между дърветата, не е останало нищо за снимане, освен пирамидата Ел Кастийо, покрита с антична красота и величие.

На излизане от комплекса минаваме отново покрай групата от 3 пирамиди с общото наименование А-2.

Спускаме се към реката и се замислям върху миналото… Тикал, Каракол, Калакмул са били водещи градове в цивилизацията на маите. Между тях и останалите селища е имало постоянни вражди и съюзи.

Шунантунич е бил силен заради контрола върху река Мопан – събирали са данъци за преминаване по този важен воден път. Тук е кипял живот, много по-различен от съвременния. На тази земя хиляди маи са отглеждали децата си, развивали са земеделие, търговия, реката е носела живот… Водели са се битки, извършвани са жертвоприношения. Икономика, религия, политика – в един момент всичко това е рухнало и е престанало да съществува, тук до тази река, в този град, в цялата долина.

С помощта на Луис, преминаваме реката с ръчноуправляемия ферибот.

От другата страна на река Мопан минава шосето към Гватемала. Докато чакаме автобуса да ни вземе, успяваме да обиколим сергиите и да си купим за последно някакви сувенири от Белиз. Наблизо има и супермаркет, така че който е гладен или жаден има възможност да си намери нещо.


ОТНОВО В ГВАТЕМАЛА

Разстоянието от Шунантунич до Гватемала вероятно е по-малко от 3 км. Излизането от Белиз, обаче, е свързано с определени формалности.

Ще започна с това, че трябва да преминем граничния пункт пеша. Няма как автобусът да премине от едната в другата държава. Просто от другата страна ще ни чака друг.

Другото е, че който има останали белизки долари е добре да си ги смени за гватемалски кецали, защото първите повече няма да ни трябват, вторите ще са ни необходими, а в банките обмяната е сложно и времеемко занимание.

Не на последно място, преди да сменим всички белизки пари, трябва да се подготвим, че от Белиз се излиза срещу изходна такса от 30 техни долари, което е 15 щатски. Освен тази такса има и още една – за „Фонд за опазване на защитените територии“. Тя е 7,50 BZD. Започва голямото напасване на суми!

От другата страна влизаме отново в Гватемала. Тук граничният контрол е доста по-лежерен и минаваме бързо. Намираме и автобусчето, което ни чака някъде в прахоляка между камионите.

След проверка на групата се впускаме в дълъг преход към едно от най-важните и знакови места на цялото ни пътешествие. Пътуването е продължително, но когато се използва подходяща пропорция на ром с кола, всичко минава бързо и гладко.

В нашия автобус се слуша специално селектирана музика с преобладаващ латино оттенък, но купонът се вихри и по шосетата. Явно хората имат повод за празнуване. Снимаме се взаимно – Краси тях, те нас…

С ром и кола, музика и пътни зрелища времето минава бързо. В някакъв момент спираме пред някаква бариера на пътя.


НАЦИОНАЛЕН ПАРК „ТИКАЛ“

Надписът на кафявата табела подсказва, че сме пред прага на Тикал, паметник на световното културно наследство. Това е мястото!

Трябва да си купим билети за вход – важат за един ден. След това се качваме и автобусът ни закарва право пред входа на хотел TIKAL INN. Часът е 16:00.

Националният парк „Тикал“ е част от ядрото на голям биосферен резерват на териториите на маите. Открит е през 1848 г. и е обявен за национален парк през 1955 г. През 1979 г. е включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Искам да поясня, преди да покажа как изглежда хотела, че в Националния парк има строги правила по отношение на опазване на културното наследство и природата. В парка се намират безброй забележителни руини на най-големия град на маите, а около него се простира джунгла с най-голямото в Гватемала биоразнообразие. Тук се срещат множество растителни и животински видове, някои от които застрашени от изчезване, включително и ягуари. Всяка човешка дейност в парка трябва да е съобразена с опазването на цялото изброено богатство. Стана ми малко чудно и неприятно, но не необяснимо, защо в хотела електричество има само сутрин за два часа и вечер за 3-4 часа. Няма как да се прокарват далекопроводи из парка.

Почти веднага ставаме свидетели на природната красота пред самия хотел. Ято млади тукани кацат на близката палма, за да се хранят.

Независимо от липсата на постоянно електрозахранване, хотелът е направен изключително комфортно и красиво. Настанявайки се обикалям и снимам басейна и къщичките за гости.

В тази по-голяма къща се пада моята стая:

И понеже днес денят ни се пада доста наситен с впечатления, за капак ще използваме възможността да изпратим слънцето при руините на античния град. Така впечатленията ни съвсем ще прелеят. Днес в Тикал на залез, утре по план отново в Тикал, но на изгрев…


ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ

Тръгваме от хотела като е задължително да носим фенерчета – поне по едно на няколко човека. Ако закъснеем ще трябва да се ориентираме в тъмното, а на непознато място с богато биоразнообразие това не е много желателно.

Минаваме покрай информационния център за туристи и продължаваме напред по утъпканите пътеки през гората. Днес сме без екскурзовод, така че ще се ориентираме и ще разглеждаме сами.

Не се ходи малко, но ние сме бързи. Поне някои от нас. Колкото по-рано стигнем до руините, толкова повече време за снимане ще имаме, защото в 18:00 слънцето ще залезе. Целта е да стигнем до главния площад, откъдето би трябвало гледката да е най-красива.

По пътя се забелязваха тук таме някакви пирамиди, но това, което вижда човек излизайки на централния площад на Тикал е спиращо дъха! Две големи пирамиди и два комплекса с много постройки…

Централният акропол:

Северният акропол:

Храм I, Големият ягуар:

На този градски площад се намира още и храм II, познат като Храмът на маските, но точно в момента слънцето е зад него и не мога да го снимам добре.

Около нас се разхождат интересни непознати за мен животни.

Не се занимаваме с тях, защото не се знае как биха реагирали. Оглеждам се за подходящо високо място за снимки. Най-разумно ми се струва да се качим на Северния акропол.

От високо се вижда чудесно целият площад с храм I и храм II, застанали като съперници един срещу друг на почтително разстояние.

Малък акцент върху отделни постройки, част от Северния акропол:

Оказва се, че има възможност да се качим на върха на храм II, а от там като на длан се вижда Северният акропол и кацналите на върха наши приятели.

Разбира се, прекрасна е гледката и към Храма на Големия ягуар заедно с целия площад пред него.

Така и така сме се качили на върха на Храм II, та няма да е лошо да видим защо го наричат Храм на маските.

Платформата, от която снимам…

Време е да се върна при останалите, за да хванем последните лъчи, спускащи се над застиналия в тишина каменен град. Групата българи е превзела върха на Северния акропол и дебне момента.

Както знаем всеки залез е различен. Може и да не сме хванали най-великия от всички възможни, но пък си тръгваме с великолепното усещане за пълнота и прилив на енергия.

Явно енергийността на мястото не е само наше откритие. Трима бели медитират до стената на Храм I.

До хотела стигаме вече по тъмно и не ни трябва да мислим дълго, за да облечем веднага банските и да се натопим в басейна. Какво по-добро разпускане може да има след натоварен и продължителен ден?

Персоналът на хотела е достатъчно мил и услужлив, за да ни предложи да вечеряме до басейна и да ни вземе поръчките както сме си във водата.

По някое време спира тока. Мисля, че е към 21 часа, но това е без значение. Продължаваме още малко на фенерчета, а след това се отправяме към леглата, защото на следващата сутрин ще се наложи да станем в 4:00 и в 4:30 да тръгнем от хотела. С екскурзовод ще посрещнем изгрева и ще разгледаме по-подробно Тикал.

Share
This entry was posted in БЕЛИЗ, ГВАТЕМАЛА. Bookmark the permalink.

Leave a Reply