17. СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

Ден XVII. ОТНОВО В АНТИГУА.

Днес е Националният празник на България, 3 март, и предпоследният ден от пътуването ни из Гватемала. Въпреки малките перипетии и непредвидени обстоятелства, това пътешествие е наситено с положителни емоции и впечатления. Какво друго му трябва на човек!

В планинския район Ланкин на провинция Алта Верапас човек може да се забавлява според вкуса си. Една от атракциите посетихме вчера – варовиковите басейни Семук Чампей. Друга атракция са пещерите наоколо, но за тях няма време.

Това, което днес, обаче, няма да пропуснем е рафтингът по Рио Каабон. Тъй като на обяд ще трябва да освободим хотела, за рафтинг ще трябва да тръгнем по-рано. Точно така, но не на това мнение са служителките в кухнята на хотела, които трябва да ни приготвят закуската. Те не бързат за никъде и дойдоха на работа половин час по-късно. Така вместо в 7:30 се качваме на пикапа в 8:00, но поне сме закусили.

Рано сутрин в Ланкин цари работно оживление. Всички са тръгнали и бързат всеки със своите задачи, а ние за своята доза адреналин.

Друсането в пикапа на път към рафтинг-офиса продължава цял час. Стискането на ръкохватката в каросерията въобще не може да попречи на главата ми да се мята във всички посоки с риск да бъде разбита! Все пак оцелявам при това без щети. Kъсмет!

РАФТИНГ

Табелата „Рафтинг Сакиха“ достигаме някъде в девет без нещо. Мястото е абсолютно диво и няма никакви излишни туристически удобства.

Раздават ни каски, спасителни жилетки и по едно гребло. Дотук добре. Следва половин час инструктаж. Инструктажът се провежда на смесица от английски и испански. Добре, че не вкараха и думички на местното наречие кечи, че тогава щяхме да се превърнем в отбор самоубийци из реките на Гватемала.

Слава богу Тони носи водоустойчив фотоапарат. Без нейните снимки този разказ щеше да си остане „сух“, а измамно спокойните води на Рио Каабон са в готовност да ни разхладят.

Разделяме се в две лодки с по един инструктор във всяка и ужким вече наясно с правилата за гребане се пускаме в реката за мокри тренировки. Щеше да е много комично, ако не беше толкова важно да сме наясно какво правим с тези гребла. Най-важното е как да оцелеем сред водовъртежите.

Следващите 12 км надолу по течението минават динамично, адреналинесто и в почти приятелска атмосфера на тийм билдинг. Още в началото на същинското спускане с надуваемата лодка по реката се разбира, че командите на английски са повече смешни и объркващи, отколкото ако запомним няколко думи на испански. Така и става.

Имаме късмета или нещастието реката да е спокойна. Страшно ставало през месец юли, по време на дъждовния период, когато вълните в реката стават колкото няколкоетажна сграда. Днес течението е спокойно и много благосклонно към нашите опасения за успешен финал.

Река Рио Каабон е дълбока между 1 и 3 метра, но има някои места, на които достига и до 20 метра. В нашата лодка успяваме само веднъж да изпитаме шока „човек зад борда“. При едно от неумелите ни преминавания през последователност от 3 бързея, един член на нашия екипаж буквално бе изхвърлен в буйните води на реката. С изключение на сандалите, успяваме да го върнем обратно.

Все пак се добираме до финала. Може да се каже, че нашият инструктор е надарен с железни нерви. Въпреки всичко, което му причинихме, той е запазил доброто си настроение и ни се радва съвсем искрено.

Закъсняваме, разбира се. Разстоянието от 12 км преминаваме за 2 часа и на края на речния маршрут ни чака пикапът, за да ни върне до офиса на инструкторите, а след това и до хотела.

ОТНОВО НА ПЪТ

До хотела отново се люшкаме близо цял час. Обядваме по един сандвич набързо и се качваме за продължително пътуване към Антигуа през Кобан.

В 15 часа сме в Кобан и се отбиваме до един много добър магазин за кафе и шоколад. Пазаруваме и отново поемаме по пътя.

Между 17 и 18 часа правим една пауза за почивка при крайпътния „Резерват на кецала“.

Това е нещо като парк с ограда, в който се твърди, че има все още екземпляри от националната птица на Гватемала – кецал. Частен е и събират такса за вход.

Резерватът представлява добре запазена джунгла, където човек трябва да е голям късметлия, за да види каквото и да било.

Въпреки платените входни билети, гаранция че ще видим кецал няма и затова се отказваме да обикаляме 2 часа, както ни препоръчаха на входа. Оглеждаме се из клоните на дърветата и най-доброто ни постижение е, че според нас чуваме писък на кецал. А дали е така? Кой да ти каже!

Важното е, че около входа има снимки на кецали и който иска да види как изглежда тази рядка птица може да ги разгледа.

Тръгваме си леко разочаровани, но и достатъчно изморени. Пътят наистина е дълъг и в Антигуа пристигаме по тъмно чак в 22:45.

Вечеря, барове, клубове… Който иска да ходи! Аз съм гроги и се позиционирам хоризонтално в стаята в очакване на утрешния последен ден.

Share
This entry was posted in ГВАТЕМАЛА. Bookmark the permalink.

Leave a Reply