АНГКОР ВАТ
Мечтите затова са мечти, за да ни правят щастливи, когато се сбъдват. Днес аз съм щастлив! Намирам се пред прага на една своя мечта и усещането е страхотно.
Думата Ангкор означава столица. Вече разгледахме най-великия и най-голям град на Кхмерската империя. Има, обаче, нещо, което този народ е сътворил и завещал на поколенията по начин, който и до днес буди възхищението на всички, които успяват да го зърнат. Както Ангкор Том е бил в миналото велика столица на кхмерите, така Ангкор Ват е най-великият храм на тяхната цивилизация. И не само! Той е най-големият индуистки храм и най-големият религиозен паметник в света.
Заслугите за това дело са на крал Суряварман II, който през 1113 г. решил да построи „Парама Вишну“ – храм посветен на индуисткия бог Вишну. Това е и оригиналното му име. Съвременното е измислено от французите през XIX век, когато колонизирали Камбоджа.
Време е да започваме. Слизаме на нещо като площад или по-скоро утъпкана поляна. Оттук нататък ще продължим пеша, както правят всички посетители. Туристите често използват тук-тук, за да стигнат до Ангкор Ват.
Местна баба си носи стока, която ще продава вътре на територията на храма. Там има местен пазар.
Преди да стъпим на моста, който прекосява изкуствения канал на езерото, се срещаме очи в очи със седемглавата змия – важен герой от притчите за Буда.
Историята гласи, че след като се скитал известно време по света като аскет, Буда се спрял под едно дърво и почти 7 години медитирал. Един ден, обаче, завалял силен дъжд и докато светецът се чудел как да устои на пороя, една седемглава змия се разперила над него и го защитила. Нея именно изобразяват на входа на почти всеки будистки храм.
Предполага се, че Ангкор Ват е строен чак до смъртта на Суряварман II през 1150 г. и даже не е завършен напълно. Използвани са камъни с тегло до 7 т, които са пренасяни от 60 км разстояние със салове и слонове. Около 3000 слона са използвани за строежа. Езерото, което заобикаля комплекса, е изкуствено и е изкопано от 400 хиляди работници. Изхранването им е било проблем. Тъй като една от основните храни на камбоджанците е риба, такава ловяли в близкото езеро Тонле Сап.
В Ангкор Ват можете да откриете всякакви символи от индуистката митология. Конкретно за храма – той символизира свещената планина Меру или Рая. Езерото около него се отъждествява със Световния океан и функциите му са да снабдява храма със свещена вода и … да го пази от нападения.
Територията на храма е заобиколена с ограда с размери около 1300 х 1500 метра. Заставайки пред главния вход, Кемрин обяснява, че вътре се влизало по строги правила. Общо имало 5 входа. Най-левият е за слонове и коне. Следващият след него е за елита на обществото. В средата е входът на кралското семейство. Отдясно на централния е входът за свещеници и монаси. Най-дясната врата е за обикновените хора.
На следващата снимка се вижда централния вход и входовете за елита отляво и за монасите отдясно.
Ние влизаме през входа за монасите.
Храмът е бил индуистки по времето на крал Суряварман II, тъй като тогава се е изповядвала тази религия. По-късно кхмерите преминали към будизъм и всички храмове били превърнати в будистки. Връзката между двете религии е много близка и трансформацията е била безболезнена. Разликата е, че са променени някои статуи и каменни резби, както и че фигурата на бог Вишну е препасана с будистки одежди.
През XVII-XVIII век тайландски нашественици разрушили стената и обрали повечето глави на статуите. Когато бяхме в Аютая вече стана дума за това.
Преминаваме през входа на обикалящата територията на храма стена и пред нас се открива истинската гледка към Ангкор Ват.
Насочваме се към единия от ъглите на правоъгълния храм, през който ще влезем. Не че няма и други входове, но Кемрин си има идея как точно да ни покаже всичко съществено.
Ангкор Ват е построен на три нива като общата височина от основите до върха е 213 м, колкото и невероятно да изглежда това. Предполага се, че основите му под земята са толкова дълбоки, колкото е висок храмът отгоре.
Първото ниво съдържа огромно количество каменни барелефи с истории и притчи от индуистката митология. Тръгваме през него и слушаме разказите на Кемрин за изображенията по стените.
Преминаваме през вътрешен двор между първото и второто ниво. Това означава, че вече сме във вътрешността на храма.
Второто ниво съдържа около 1500 статуи и изображения на красивите камбоджански апсара танцьорки. Обикаляйки го намирам място, от което се открива прекрасна гледка към най-важната част от Ангкор Ват.
Третото ниво е най-високо и се състои от 5 великолепни кули в кхмерски стил. Четири от тях са направени във форма на неразцъфнал лотосов цвят, а централната кула се издига на 65 метра в небето. В светилището по средата е била разположена златна статуя на бог Вишну, яздещ Гаруда – митологична полуптица, получовек, поддръжаща небесното царство. Когато храмът станал будистки, тук вече поставили статуя на Буда.
Нагоре се качвам по стръмни стълби, в началото на които проверяват облеклото – трябва да бъде според каноните на будизма. Тези, които нямат подходящи дрехи чакат останалите долу.
От високо се откриват екзотични гледки и любителите на фотографията имат пространство за изява и творчество.
Най-високата част на храма представлява правоъгълен двор в чиито ъгли са четирите кули, а центърът е зает от символа на планината Меру.
Централната кула е много красиво декорирана със статуи и балерефи, а вътре намирам полегнал Буда в зимни одежди.
Ориентирам се надолу, защото има какво още да се разглежда, а времето напредва. Освен това чакащите може и да са загубили вече търпение.
Слизането изглежда опасно и някои хора изпитват затруднения с преодоляването на страха от високо. Няма как, не можем да останем горе.
От второ към първо ниво излизаме през изход откъм задната страна на храма. Тук няма много хора и човек има възможност да направи снимка без да хваща в кадър тълпите от туристи.
Излизайки извън оградените със стени вътрешни дворове на Ангкор Ват, отново имам възможност да се насладя на съвършенството на архитектурните решения на кхмерите.
Погледнат от противоположния на централния вход край, храмът изглежда не по-малко красив. Даже ако питате мен – спокойствието му придава допълнителен чар.
След преоткриването на Ангкор Ват от французите, те отворили един заден вход. А дали в древността такъв не е имало в действителност? Отскачам да проверя.
По пътя срещам маймуна – би трябвало да има повече, но доколкото разбирам властите ги гонят, за да не закачат туристите.
Да, наистина, някъде отзад, откъм противоположния на централния вход край на Ангкор Ват, има нещо като руини на врата. Твърде вероятно някога се е влизало и оттук, но за кого е била предназначена, това никой не можа да ми каже.
Изкуственото езеро, заобикалящо Ангкор Ват, при задния вход изглежда много по-красиво, отколкото в частта му отпред, но за да може да бъде прекосено, французите е трябвало да направят насип.
Връщам се обратно и влизам отново към първото ниво през тези така красиви врати в заобикалящите храма стени.
След нова обиколка на каменните барелефи и разкази за епични битки между богове и демони, за хитростта на бог Вишну и как боговете с измама измъкнали от ръцете на демоните безсмъртието, се отправяме към изхода за края на нашата обиколка.
Преди да си тръгнем задължително правим най-известния кадър на Ангкор Ват, който вероятно ще откриете във всеки справочник на най-забележителните места по света. Кемрин ни посочи точната позиция за снимане.
Единствено оттук могат да се видят отраженията на всичките 5 кули във водата пред храма.
На излизане се разминаваме с група облечени в оранжево будисти, които се отправят към Ангкор Ват. Спираме ги за съвместна фотосесия.
Като опция за посрещане на залеза, желаещите могат да се качат на балон и да снимат комплекса от високо. Мисля, че не е кой знае каква оферта. По-добре ми звучи идеята да се кача на някое от възвишенията около Ангкор Ват и да посрещна залеза там.
ЗАЛЕЗЪТ ПРИ ПНОМ БАКХЕНГ
Кхмерската империя е била основана някъде в началото на IX век. За начало се счита 802 г., през която крал Джаяварман II се провъзгласил за „Цар на Света“ или „Цар на царете“. Това се случило на върха на планината Пном Кулен, която се намира на около 48 км северно от Сием Рип.
Синът на Джаяварман II продължил да разширява кралството, а внукът Ясоварман I преместил столицата от Харихаралая на място, наречено Ясодарапура – първият град в района на Сием Рип и първото име на столицата Ангкор. Неговият основен храм бил построен на Пном Бакхенг (пном = хълм) някъде в края на IX век. Ясоварман I се качил на престола през 889 г. и царувал до смъртта си през 910 г. Храмът бил основен за неговата нова столица и от височината, където се намирал, се откривала гледка към езерото Тонле Сап. Близостта до водните източници е една от причините за преместване на столицата.
Храмът Пном Бакхенг е индуистки според религията тогава. Посветен е на бог Шива и е символ на планината Меру, където живеели индуистките богове. Формата му е на квадрат със страна 76 м и има 7 стъпаловидни тераси, върху които са издигнати общо 108 кули. Броят на кулите е символичен, съответстващ на 4 лунни цикъла по 27 дни всеки. Били са така разположени, че от всяка от страните на хълма са се виждали по 33 кули – толкова, колкото богове са живеели на Меру.
Около два века по-късно Суряварман II построил на 1,5 км от Пном Бакхенг невероятния Ангкор Ват, а почти век след това Джаяварман VII основал великата столица Ангкот Том. Величието на Кхмерската империя продължило до 1431 г., когато нейният край бил поставен с превземането на Ангкор от кралство Аютая.
С кратък преглед на историята на кхмерите стана ясно, че мястото на което имам намерение да посрещна залеза над Ангкор е важно и исторически значимо.
Транспорт можем да ползваме до подножието на хълма. Оттук, след проверка на билета със снимка, с който влизаме цял ден навсякъде, се отправяме по обходна пътека към върха.
След около 20 минути приятна разходка стигаме до място, където отново проверяват билетите и по метална стълба стигаме до самия връх, на който е разположен храма.
Остатъците от светилището на Шива не са много, но напомнят за някогашната красота.
Оттук се открива гледка към Ангкор Ват – намирам се на единственото място, откъдето може да се види храмът отвисоко. За съжаление е доста далеч и едвам се забелязва на снимката.
Някои от 108-те кули все още са запазени, а когато слънцето залязва, образуват приказни пейзажи – смесица между античност, спокойствие, красота и величие.
Хората, които искат да снимат, стават все повече и повече. На моменти вече не можем да се разминем.
Някаква извънземна загадъчност привлича на това място голяма част от хората, посетили през деня Ангкор Ват. Неслучайно. Последните слънчеви лъчи по ефектен начин слагат край на един невероятен ден.
След последните невероятни картини, на които станах свидетел последва нещо, което въобще не бих предположил. Около 15-20 минути преди 18 часа усетих първите дъждовни капки. Докато успея да се ориентирам към обратния път надолу, заваля. По средата на пътеката към паркинга вече валеше мощен тропически дъжд. Започнах да тичам, но за какво ли? Пристигайки на паркинга се оказа, че има толкова много автобуси, миниванове, тук-тук и автомобили, че да намериш своя шофьор е направо немислимо. Още повече, че групата от няколко човека, с които се качихме на върха се пръсна по пътя надолу и сега трябва да се изчакаме. Представете си какво е да влезеш под душа с дрехите. Ето с това завършихме разходката из Ангкор Ват.
Прибирайки се в хотела, установявам, че по мен няма нищо сухо. Абсолютно нищо! Добре, че благодарение на моята спътничка Жени успях да опазя фотоапарата от удавяне. Е, какво пък! Да не забравяме, че все пак се намираме в тропическа държава. Мисля, че всичко това е ефект от наскоро преминалия мощен ураган над Филипините. Ние, в Камбоджа, сме някъде по периферията му.
Въпреки всички тези крайно разнопосочни емоции, бързо се изкъпвам и приготвям за вечеря. Хубава идея е човек да се разходи вечер из центъра на Сием Рип, където стари колониални сгради са приютили заведения с камбоджанска и интернационална кухня, където колоритът на бившата френска колония ни поема и изпълва с усещания, където местните се опитват всячески да ти привлекат вниманието… и успяват! Дъждът, както дойде, така и отмина, така че спокойно можем да се разходим из Нощния пазар и да вечеряме – който накъдето го влече сърцето… и стомаха.
Вечерта завършва по един съвсем естествен начин в един от баровете на Пъб Стрийт.
