18. ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ЕЗЕРОТО ТОНЛЕ САП

Днес предстои да посетим най-голямото сладководно езеро в Югоизточна Азия. Отново в компанията на екскурзовода Ин Кемрин, не само ще видим как живеят хората извън големия град, а ще научим нещо повече за страната, историята и човешките съдби.

Езерото Тонле Сап е сладководно и във и около него има 170 селища с приблизително 1 милион жители, част от които виетнамци. Основният поминък тук е риболова. Също така се отглежда и ориз, доколкото има суша около езерото, тъй като водите му постоянно заливат околните земи. Името на езерото на кхмерски означава „Голяма сладководна река“, но често се превежда като „Голямо езеро“. Същото име носи и реката, която тръгва от него и стига до Пном Пен, където се влива в Меконг. Така от Сием Рип може да се стигне до столицата с корабче за около 6 часа.

Обиколката ще ни отнеме 3 часа и през това време ще научим повече за Камбоджа. Предварително минаваме през магазин за канцеларски материали и купуваме на едро тетрадки, острилки, моливи и химикалки… Може би ще попитате за какво са ни, но това ще разберете по-късно.

Информацията, която ще дам идва в прав текст от нашия водач Кемрин и няма да я подлагам на съмнение. Винаги е полезно да чуеш гледната точка на един местен гражданин, а и в сравнение с всичко изписано от официалните източници, неговото мнение е прямо и истинско.

Годишно в Камбоджа идват над 2 млн. туристи. Очаква се през 2014 това число да достигне 3 млн., а през 2015 – 5 млн. Цялата страна разчита много на туризма. Основна заслуга за това имат забележителностите на страната начело с Ангкор Ват.

В наши дни Камбоджа е в близки отношения с Виетнам и все още е зависима от съседа си. По-точно управляващите са зависими. През юли 2013 г. се провели избори, на които нова партия, различна от досега управлявалата, печели болшинство. Премиерът, обаче, не предал властта и заявил, че докато е жив няма да се откаже от поста си. Това е демокрация по камбоджански!

Всъщност голямата трагедия на този народ е режимът на Пол Пот, който хвърля тъмна сянка върху историята на държавата за дълги години напред. И досега хората не са се отърсили от трагедията през онези години, когато не е имало образование, не имало здравеопазване, религия, култура… Нищо! 30 години гражданска война довели до диктатура. Всички работели заедно по 15 часа на ден, без да се разрешават разговори. Хранене – задължително заедно. Който се хранел сам, бил застрелван на секундата. Болните умирали.

В края на тези мрачни години правителството на Виетнам предложило на Пол Пот да работят заедно и когато той отказал, те го свалили със сила и назначили свое управление, което е на власт и досега. Управлението на Пол Пот продължило точно 3 години, 8 месеца и 20 дни.

Виетнам са искали да населят Камбоджа, тъй като не им достига земя. Днес около 3-4 млн. виетнамци живеят в страната. Много виетнамски фирми работят тук и със съдействието на властта около 70% от парите, чрез корупционни схеми, отиват във Виетнам, както и повечето от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни.

В същото време доходът на обикновения човек е около 5000 риела на ден, годишният доход на едно семейство е около 500 долара. В същото време бензинът си е 1,5 долара за литър и автомобили могат да си позволят само богатите. Уроците на Кемрин по английски са стрували 500 риела на час.

Като цяло се вижда, че хората в Камбоджа живеят с много ниски доходи, а средната продължителност на живота е 53 г. Не всеки има достъп до образование и здравеопазване. Препитанието на семейството е основно занимание на членовете му и затова вероятно са намерили начин да се изхранват с всичко, което природата им предлага, включително жаби, насекоми и всякакви растения. Обикновено семействата имат средно по 5 деца. По-многодетни са в селата с по 7-8, а по-малко деца се раждат в градските семейства – по 2-3. Градско, обаче, е едва 10% от цялото население. Останалите са фермери.

На път към езерото минаваме през село, в което наред с много бедните къщи се забелязват и някои очевидно по-богати. За стандартите на страната това село, според Кемрин, е богато.

Пристанището е толкова скромно, че чак ми е трудно да го възприема като такова. Една схлупена барака и един кей, на който са спрени лодки една през друга. Тук спират „таксита“, рибарски лодки и едни по-големи плавателни съдове за разходка на чужденци като нас, които ще наричам малко незаслужено корабчета.

И така, движим се с корабче по коритото на някакъв канал, но тъй като сме в края на дъждовния сезон, всичко наоколо е под вода. За въпросния канал научаваме само от думите на водача.

Първите наколни жилища се появяват съвсем скоро. Направени са от слама и дърво и са издигнати малко над водната повърхност. Едва ли предлагат друго, освен сянка и малко сушина, на която да се спи.

В действителност не са само от слама. От време на време срещаме и строени с бетон и тухли.

Към категорията на монолитните спадат още полицейският участък и кметството.

Кметството се намира в началото на селището. Зад него веднага е разположена гимназията.

Виж ти! Освен гимназия, същата постройка служи и като офис на общинската риболовна служба.

Намираме се в село Кампонг Плук, в което живеят около 700 семейства. Къщите са построени върху колове с височина, достигаща 7 метра. През сухия сезон тук хората ходят по земята, а сега от коловете се виждат едва 1,0-1,5 метра. Когато езерото се отдръпне, селяните слизат и живеят под къщите си. Садят ориз и отглеждат зеленчуци и добитък. Не че и сега няма прасенца и кокошки върху плаващи дворове и зеленчукови градини…

Риболовът е основен поминък и начин за препитание. Скаридите спадат също към това число и явно имат пазар, защото минаваме покрай не малко количество, изложени да съхнат на слънце.

Голяма част от живота тук хората прекарват върху лодките си.

Даже и най-малките се справят блестящо с греблото.

Децата излизат от вкъщи, събират се да си играят, обикалят селото – винаги с лодка. И дали са нещастни? Не, не бих казал. Те харесват това, което имат. Радват се, смеят се, карат се, сдобряват се и на никое от тях не му хрумва, че би могло да си седи вкъщи, за да играе на компютър.

Корабчето намалява и се насочва … не към сушата, а към някаква ступа или храм. Стигнали сме до нещо като център на селото.

Между другото храмът във водата е доста красив.

Акостираме и веднага ни „нападат“ тълпи от дечица! И, о чудо, говорят английски!

Пристигането на чужденци в това село не е необичайно, но всеки път се превръща във важно събитие. Децата ни гледат с нескрит интерес.

Около храма са разположени няколко наколни сгради, служещи за начално училище. Първата от тях е медицински център, но през дъждовния период в нея учат деца.

Ето сега ще ни свършат работа нещата, които купихме от магазина за канцеларски стоки. Смятаме да ги подарим на децата в училището.

С разрешение на учителите, влизаме в някои класни стаи, за да видим къде и как учат тези красиви малки човечета. В първата, медицинския център, децата имат час по английски.

В по-горния клас – в съседната сграда, децата са даже с униформи. Усмихнати, приветливи, без никакво бутане и напрежение получават подаръците си и благодарят вежливо.

В Камбоджа образованието не е задължително и нямат мотивация да учат. Въпреки това, децата, които ходят на училище изглеждат много горди и щастливи от този факт. От тях едва 20% стигат до гимназия и 5% до университетите. Родителите не плащат за учители на децата си, но обучението не излиза съвсем безплатно. Нужни са униформи, учебни пособия и материали. Освен това ученето на английски език се заплаща допълнително, тъй като не влиза в основното образование.

Явно сме в края на учебния ден, защото едва дочакаха да излезем и учениците започнаха да се разотиват. Всяко излиза от класната стая с ученическа чанта и дървено гребло в ръка, качва се на своята лодка и си тръгва към къщи.

Обикновено учениците ходят и се връщат от училище на групички с обща лодка.

След посещението на селското училище и срещата с много красивите и мили камбоджански дечица, се отправяме към езерото. Да, все още това не е истинската част на Тонле Сап, а разширението му по време на дъждовния период.

Минаваме покрай място, на което са се скупчили много жени на всякаква възраст – всички с лодки. Кемрин обясни, че който иска може да си направи разходка с лодка срещу 5 долара. Общината е дала право само на жените да извършват тази дейност, за да подпомогне тяхната реализация.

От двете страни на канала растат вид мангрови дървета, които местните наричат Реан. Кемрин твърди, че дълбочината тук е около метър и половина, според това, колко се показват над водата.

Влизаме в голямото езеро Тонле Сап. То притежава две много силни уникалности или да речем отличителни черти.

Първо, езерото променя драматично обема си по време на дъждовния сезон – от 3000 кв.км площ и максимална дълбочина 3 м, то става над 10 000 кв. км с дълбочина до 11 метра. Това обяснява защо толкова време се движим по някакъв имагинерен канал, а оставаме с впечатление, че сме в езеро.

Второто още по-странно явление е, че течението на река Тонле Сап, която свързва езерото с Пном Пен, променя посоката на течението си 2 пъти годишно. През сухия сезон от ноември до май тече от езерото към река Меконг, в която се влива в центъра на Пном Пен. Когато през юни започнат силните и продължителни дъждове, река Меконг обръща течението на Тонле Сап и чрез нея започва да пълни езерото, за да достигне до колосалните размери, за които вече споменах. Аз лично за пръв път срещам подобно явление.

По отношение на биоразнообразието може да се каже, че тук кипи от живот. Около езерото живеят много видове птици и земноводни, а във водите има благоприятни условия за живот на голямо разнообразие от риби. Благодарение на бракониерството през размножителния период, от 800 вида риби, в наши дни са останали едва около 500. По исторически данни преди около 1000 години тук е имало и крокодили. Когато бяхме в храма Байон и разглеждахме каменните барелефи по стените, имаше сцени на битки с кораби именно от това място тук.

Като цяло селата в езерото са доста бедни. Това, което посетихме, някакси е разположено на пътя на всички туристи и получава доста дарения. Има селища, в които не е стъпвал крак на чужденец.

СЕЛОТО НА СУШАТА

На връщане спираме за снимки в селото на сушата. Както се забелязва асфалт няма, а и как ли би могло да има, при такива дъждове и наводнения.

Местните къщи или са много бедни, или се отличават от останалите с някакъв модерен богаташки вид. На една от къщите има табела, че е изградена с помощта на американско семейство. Вероятно има и други подкрепени местни домове.

Като казвам бедни, имам предвид сламените покриви и стени, които се правят от хората със собствени усилия. Вероятно след не повече от десетина години подобна къща се нуждае от подмяна на материалите.

Като гледам някои са модернизирали конструкцията с покрив от ламарина.

Малко по-нататък откриваме много красив местен храм и спираме да го разгледаме. Влизам с леко притеснение, че нарушавам спокойствието и тишината на монасите. Тъй като не виждам никого, решавам да обиколя. По едно време едни кучета ми напомниха, че мястото не е изоставено.

Територията на храма включва и жилища на монасите, но до там няма да ходя заради злобните кучета. Достатъчно красиви са параклисите, ступите и езерото с лотоси. Всичко е в толкова живи и ярки цветове, че погледът трудно се откъсва…

Красиво е, а и поддържано. Явно монасите не са хукнали да ни посрещат. Едва на излизане виждам група младежи с монашески одежди да седят близо до изхода и да се смеят.

В местните храмове обикновено децата постъпват като послушници, трудят се за поддръжката на храма и в замяна получават образование, храна и подслон. Много често като пораснат, те прекратяват монашеския си начин на живот.

В съседство на храма има някаква церемония. Тълпа се върти около една ступа и вдига шум… Оказва се, че това е погребение.

Продължаваме по пътя, който върви покрай мътна и пълноводна река. Защо ли не се учудвам, че в калната вода виждам човек, потопил се до кръста и хвърлящ мрежа за риболов?

КАМБОДЖАНСКА СВАТБА

За щастие попадаме и на сватба. Кемрин каза, че всеки може да влезе и да поздрави булката като остави някаква сума пари – мисля, че спомена 30 долара. Нямаме много време и ще снимаме само отвън входа, масите, гостите и, разбира се, младоженците с техните близки приятели.

Няма как да минеш по пътя, без да разбереш, че хората се женят.

Около дома на някой от младоженците е оформена импровизирана приемна за гости с маси, столове, украса и даже кухня. Кичозно, но празнично.

Другата страна на целия кич и благополучие е това полуголо и босо детенце, събиращо кенчета от бира и безалкохолни. Двете страни на живота в това село са се събрали да празнуват – всеки по своему.

Една сватба в Камбоджа продължава три дни – от петък до неделя. Всеки ден младоженците се обличат в различен цвят дрехи и изпълняват различни церемонии. Днес ги заварваме в зелено. Задължително булката е окичена с много злато от главата до петите. Около глезените се забелязват тежки масивни златни гривни.

Честно казано шаферките са по-красиви от булката.

Камбоджанките не са никак грозни. Напротив! Ако се изкъпят, срешат и нагласят стават направо красиви.

ОБРАТНО КЪМ СИЕМ РИП

На път към Сием Рип спираме в един ресторант за обяд. Предлагат разнообразна кухня, но най-атрактивно се оказва яденето на Веско – приготвено на масата пред него.

След ресторанта в посока към града спираме до едно блато, за да снимаме стадо водни биволи. Тези животни по цял ден киснат наполовина потопени във вода и ядат някакви водни растения. Включително и малките им са до тях.

Share
This entry was posted in ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА. Bookmark the permalink.

Leave a Reply