01.04.2012
Сутринта на най-лъжливия ден от годината, 1 април, ме посрещна с честно синьо небе и нечестно високи температури. Всичко това се вижда от прозореца на нашата стая на 23-ия етаж.
Последен си легнах, а станах пръв. По принцип бързо се наспивам и малко се изненадах от събуждането си 5 часа след заспиването. Бавно и мъчително децата също се събудиха, но доста по-късно.
Като за най-добрия хотел в Малайзия, очаквано и закуската сутрин беше отлична. Не само това. Мога да кажа смело, че по-хубава закуска не са ми предлагали в нито един от хотелите, в които съм ходил някога. Приятна атмосфера, тихо и спокойно, достатъчно персонал…
Харесахме си маса и се настанихме. Системата е – поръчваш си основна закуска и всичко останало си добавяш сам от бюфета и бара.
Първа се уреди Вики:
Постепенно докато чакаме да ни донесат закуската си добавихме предварително някои неща от бара.
На мен и Мери донесоха омлет с картофено кюфте, домат и аспержи. За нея кафе, за мен чай с мляко. На децата палачинки. Докато се усетя да снимам и само в чинията на жена ми остана нещо…
Плодовете, които предлагат са пъпеш, диня, кактус, папая, друг пъпеш, ананас, ягоди, къпини и плодов микс. Прясноизцедените сокове – моркови, грейпфрут, манго и портокал. Имаше и други напитки, но кой е луд…
След като прилежно си изядох всичко, реших да се натъпча с витамини за целия ден. Допълнително кроасанчета, сандвич със сьомга, фреш от грейпфрут и тук се вижда втората порция плодове, след като си изядох динята и пъпеша.
На излизане от хотела заварих персонала да подрежда поредната красота в лобито. На връщане ще е готово.
Плановете, които направих за деня, докато другите не бяха станали, малко се промениха от факта, че закъсняхме много със закуската. Като излезеш от хотела, буквално за броени минути, започваш да плуваш в собствен сос. Температурата още към 10:30 беше над 30 градуса.
Като видяха влакчето във въздуха, децата решиха, че ще пътуваме с него… Да, но не. От туристическия център наистина ни препоръчаха като най-евтино да хванем надземния влак до централната гара срещу 1 рингит на човек и от там да си хванем влак до пещерите Batu срещу още 1,60. Стори ми се загуба на време.
Спряхме едно ново и хубаво такси и като чух цена 25 рингита, се договорихме да ни откара до пещерите, намиращи се на около 11 км извън града. По пътя се разбрахме, че ако имам пак нужда ще го търся и получих визитка. Със сигурност този човек щеше да ни е необходим за трансфера към летището последния ден. От хотела ни искаха 400 рингита, а той ни даде цена 100.
Много любезен шофьор! Остави ни малко след входа на комплекса хиндуистки храмове BATU CAVES и предложи да ни изчака безплатно. Отказах любезно поради обещаното на децата возене с влак.
Пещерите са някакво много свещено място за хиндуистите в Малайзия и една от най-интересните забележителности на Куала Лумпур. На входа има висока 42 м статуя на бог Муруган. За да стигнем до самите пещери, трябваше да изкачим 272-те стъпъла. Вики се затрудни доста, а и топлото време допълнително ни дърпаше назад.
Навсякъде храмовете бяха украсени с религиозни хиндуистки фигури на богове, богини и техните деца.
Стръмните стълби си бяха достатъчно стръмни, за да не забележа веднага, че около нас от време на време прехвърчат маймуни… Седят си по оградата и се сливат с пейзажа.
Входът към пещерите в края на стълбите.
Попадаме под земята, но не е тъмно. Слънцето свети през големи прозорци и така в пещерите влиза естествена светлина. В това първо помещение е основния храм. След него са стълбите към втората част от комплекса.
Храмът в дъното на комплекса от пещери:
Общо взето, навсякъде около нас, в стените и дупките на пещерата имаше направени олтари. Страшно много на брой и все в същия стил.
Това беше. Чакаше ни обратния не лек път по стълбите надолу. На всичкото отгоре, след като обясних на Вики колко лоши са маймуните и да не ги пипа, тя взе че се уплаши от тях, та сега трябваше да я успокоявам. Изглеждат много мили и добрички, но зад този им вид се крие нрав на крадци и побойници!
Някои хора ги хранеха с банани – нещо, което ми бяха казали още в Индия навремето, че е абсолютно нежелателно, защото стават все по-нахални.
Тази майка с малко бебе като грабнеше банан и така започваше да тича и скача заедно с висящото и на гърдите малко, че зяпнах! Учудващо, но малкото се държеше адски здраво.
Върнахме се обратно в изходната точка на площада преди стълбите. Слънцето се беше качило нависоко и ми позволи да направя по-добри снимки.
Съжалявам за повторението, но последният кадър е този, който всички използват за отпечатване на картички с мотиви от Куала Лумпур.
Видях, че продават кокосови орехи и реших да пробвам. Никога не бях опитвал. Срещу само 3 рингита (1,50 лв.) ти го отсичат на място и ти дават да пиеш „млякото” със сламка. Вкусно е, но някакси странно и съвсем не прилича на мляко. Стефчо и Вики не го харесаха, а Мери не пожела да ми помогне, та се опитах да го изпия сам. Не можах до дъно. Още повече, че едно парче от кората се отчупи и падна вътре. Малко късно се усетих, но дано не ме хване някоя болест.
Тук Вики изплю опитания сок направо пред продавача. Умрях си от срам!
Минахме покрай красиво езеро с риби, лебеди и градини, след което и покрай някакъв друг храм със статуя на бог Хануман.
Хубавото в Малайзия е, че всички говорят английски. Малко трудно им разбирах особения изговор на думите, но пък те се правеха, че ме разбират добре. Питах охраната на гарата, показаха ми откъде се взимат билети, платих 6 ринги (3 лв.) за четиримата и след кратко чакане се качихме на влака в посока Куала Лумпур.
Влизайки във влака обличаме веднага връхните дрехи на децата. При слизането – събличане. Направо не можех да повярвам, че същия ден в София бе валял сняг.
Всъщност, малко в движение, реших да не слизаме на централната гара, а да отидем до Китайския квартал. За целта слязохме на предишната спирка – Старата гара на Куала Лумпур. Много красива сграда!
От тук съвсем наблизо беше Националната джамия, която за наш късмет се оказа затворена всеки ден по обяд за ето такива като на втората снимка.
Повъртяхме се, поогледахме, купихме си нещо за пиене и спряхме за почивка няколко минути на сянка. От тук се вижда прекрасно телевизионната кула, която е на 200 м от нашия хотел.
Вляво е Dayabumi Tower, един от първите небостъргачи в града. Сега са офиси. На следващата снимка е някакъв ислямски център – забележителна постройка.
От тук тръгнахме към китайския квартал. Оказа се, че единственият начин да пресечем влаковата линия е да минем отново през самата гара. Тъпо измислено!
След това се видях в чудо докато пресечем големите булеварди на няколко нива и някаква река. Доста обиколихме докато намерим прелез. След около 20 минути все пак се справихме със задачата и се потопихме в голямата лудница!
Забележителност в този квартал е храмът Sri Maha Mariamman. Красив без да е нещо главозамайващо.
Това, което представлява по-голяма атракция е Petaling Street.
Всякакви екземпляри се подвизаваха тук. Двамата вдясно изглеждат доста различни като категории но знае ли човек какви техники владеят…
И понеже влязохме в улицата от задния й край, стигнахме и до входа.
Следващата точка е Central Market в Китайския квартал.
Децата, вече видимо уморени, започнаха да мрънкат и се наложи да побързаме. От тук до хотела според GPS-а по права линия бяха 1,6 км. Колко му е! Изтормозих ги и тръгнахме пеша. По пътя имаше какво да се види, но май единственият, който гледаше, бях аз. Другите си мислеха през цялото време колко ги болят краката. Вероятно има защо, след като бяхме минали вече около 12 км. Нашият хотел е някъде малко зад ТВ-кулата.
Изглежда близо, но ако не си изморен. Минахме покрай единствената църква, попаднала до този момент в полезрението ми.
Около 300 метра преди хотела се наложи да седнем на една пейка за почивка. Точно срещу нас забелязах една позната от София пицария. Не ми се вярва да е българско участие тук, но ще трябва да проверя. Очевидно марката е международна.
Другото, в което се загледах е многото строежи. Тук строителството определено не беше чувало за кризата!
Прибиране в хотела и готовата подредба на цветя, която сутринта хванахме в процес на изработка.
Къпане, почивка и … едвам накарах семейството да отидем до Aquaria KLCC – аквариумът в Конгресния център на Куала Лумпур. Лошото беше, че времето напредваше, а работното време е до 20 часа. Трябваше да побързаме.
Минахме покрай редица възвисоки сгради с топла връзка между тях.
Попитахме къде се намира аквариума и след като ни казаха, че вече не работи, а аз не повярвах, успяхме да влезем. Вход за възрастни 45 рингита, а за дете 35. Общо за четиримата 160. Не е никак малко за техните стандарти. Иначе беше интересно, но определено не е с мащабите на този в Истанбул. И все пак имаше отличен дизайн.
Накрая се минава през 80 м подводен тунел – стандартна атракция за повечето аквариуми, където съм бил. Над теб минават скатове и акули, както и разнообразие от морски риби и други животни.
И изхода, където задължително минаваме през магазина за сувенири със съответните проблеми с децата от естество „искам всичко”…
Излязохме от Конгресния център, в който се намира аквариума и се озоваваме точно в парка пред кулите Петронас. Навън вече се беше стъмнило.
След кратка разходка в продължаващата да държи фронта жега и снимане на кулите, стигаме отново до детската площадка, където Стефан и Вики просто нямаше как да не полудеят.
Последва вечеря отново в KFC по желание на децата, пазаруване на безалкохолни от супермаркета и прибиране към хотела. Докато вечеряхме бях помолил служител в магазина на Canon да ми зареди батерията на резервния апарат – някакси бях забравил зарядното му вкъщи. Човекът беше много любезен, така че на следващия ден ще можем да снимаме и с него.
Докато пазарувахме забелязах, че продават различни продукти, направени от плода Durian. Купихме си за проба две палачинки. Стефан не го хареса, Вики отказа да опита. На мен и на Мери ни хареса частично. Всъщност, вкусът му е доста странен и не знам как да го опиша. На външен вид ми заприлича на срещания в Мексико плод гуанабана, който са открили, че лекува много болести, включително и считани за неизлечими. Дуриан е някакъв азиатски вид, който явно не расте в Мексико.
В хотела се прибрахме каталясали, но много разгледали. Обади ми се Дафи, българка, която живее в Куала Лумпур от 4 години. Нагласих програмата за следващия ден с помощта на нейните съвети и препоръки. Дали ще я спазим!? Никой не знае, но поне имам идеи.
***
