ПАРКЪТ С ВЛЕЧУГИ НА ОСТРОВ БАЛИ
Като говорим за парк, това значи че наистина обстановката вътре е като една добре поддържана екзотична градина. Сещам се как изглеждаше разделът с влечугите в Софийския зоопарк. Не че си нямаме животни. Напротив! Но миризмата и обстановката в нашенския могат лесно да те затрият. Тук, в Бали, усещането е като че ли животните се чувстват като на свобода. Клетките са само за опасните екземпляри и са съвсем чисти.
Разходката сред влечугите не дразни с досадни миризми и зловещи картини. Тук имаше и представители и от трите разреда крокодили.
Пътеката, по която тръгнахме завършваше с вход на пещера. Е, малко изкуствена, но беше направена като истинска.
Вътре – пълно с терариуми в стил „археологически находки”. Не мога да не призная, че оформлението си е топ изпълнение.
Не можахме да разгледаме цялата „пещера” поради наводнение в едната галерия. Излизаме навън и попадаме директно при познатия ни комодски варан.
Един от служителите като видя с какъв интерес гледаме реши, че може да ни покаже как този древен звяр се храни с живо пиле. Отклоних възмутено предложението и продължихме към втория вид крокодили, представени от огромен алигатор.
Седеше неподвижен като камък! Докато го гледахме така и не помръдна. Човек можеше да си помисли, че е статуя. Няма и няколко минути по-късно устата му се оказа затворена. Явно си беше напълно жив!
Следват поредица от безобидни студенокръвни като костенурки и и игуани.
Не виждам какво толкова страшно има в една игуана. Жена ми и децата просто не посмяха да я докоснат. А тя една такава кротка… И леко кална…
През това време останалите гущери си се излежаваха на пътеката докато на нас ни се налагаше да ги прескачаме.
Контактът с игуаните си е приятно забавление. Хубаво е децата да са наясно, че животните не са нещо от което трябва да се страхуват. Явно ще трябва да им го обясня пак като пораснат повече.
Третия вид крокодили – гавиал. Специфична издължена муцуна и значително по-фино тяло.
Неголемия парк с влечуги разгледахме относително бързо. Точно на изхода видях още един не много често срещан вид – малка руска група.
На паркинга ни чакаше автомобилът, а сламените навеси отстрани са за шофьорите, които чакат своите групи.
Тръгваме си! Двата парка-съседи наистина си заслужават отделеното време. Бяхме в района на гр. Убуд, северно от столицата Денпасар. По-скоро бяхме някъде по средата между двете населени места, но както се вижда от снимките, които направих в движение, в никакъв случай не може да се познае, че не сме в някое село.
Всъщност в Бали и особено в южната му част, населените райони са свързани един с друг. В момента Косьо ни преведе по един път, на който бяха разположени къщите, ателиетата и магазините на златари и бижутери. Това са едни от най-богатите балийци.
Спираме в двора на един магазин за сребърна бижутерия с наистина оригинална архитектура.
Домакините ни поканиха в работилницата, за да видим процеса на обработка на сребърните украшения. След това влязохме в просторен двуетажен магазин. Помолиха ме да не снимам, а толкова ми се щеше… Направих се на възпитан и не откраднах нито една снимка от вътрешността. За сметка на това се нагледахме на уникални дизайни на сребърни бижута със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Цените бяха фантастично високи, но и качеството си заслужаваше. Не си купихме нищо и въпреки това любезно ни изпратиха както ни бяха посрещнали.
Тръгваме отново по пътищата и стигаме до една една затънтена и абсолютно неоткриваема за мен картинна галерия. Косьо знае много интересни местенца.
DEWA PUTU TORIS отвън изглежда малък, а в действителност се оказа огромен магазин за живопис от няколко постройки на два етажа. Има си като навсякъде картини серийно производство, но има и уникати.
Не оставаме капо и след продължително разглеждане и пазарлъци си тръгваме с тубус.
И като сме в район на изкуствата, обиколката няма да е пълна, ако не посетим и работилница за дърворезби. Заедно с рисуването това е основен поминък за балийските творци.
Обикаляйки магазина, всяко нещо, което ни харесаше биваше отнасяно навън, на мястото за сделки.
Обектите, които ни бяха харесали се слагат на една маса и започва великото надлъгване. Пазаренето е просто задължително. Няма нормален балиец, който да не ти завиши цената предварително поне с 50%. Това е хубаво да се знае, защото в противен случай винаги се минаваш.
Тръгвайки си, точно преди да се качим в колата ни правят неустоимо предложение и се върнахме да си купим нещо за спомен. Така и двете страни останаха доволни.
Някъде по пътя явно сме спукали гума. И сме я спукали на две места – нямаше как да караме така. Много неприятно, защото Косьо вече се беше обадил да запази маса в ресторант. Гумата ни изигра лоша шега и докато закъснявахме за ресторанта започнахме да търсим работилница за гуми.
Намерихме една… Никой от момчетата не знаеше английски. Въпреки това успяхме да се разберем някак, че трябва да ни помогнат, а не да затварят дюкяна. Обявиха цена от 90 000 рупии за ремонта, но след няма и 3 минути пазарлък се спряхме на 40 000 (6,60 лв.).
Бързахме за вечеря на залез слънце в района на Джимбаран, луксозно курортно местенце на юг от аерогарата. Пристигнахме, разбира се, със закъснение. Разположиха ни на плажа върху пясъка. Там лускозната вечеря ни бе сервирана върху пластамсови масички. Хапнахме риба и изпих един кокосов орех. Не е особено приятен на вкус, но хидратира отлично.
По някое време ни потанцуваха местни танцьорки:
В общи линии с това завърши първият ни ден в Бали. Не броя вечерта, когато пристигнахме. Успяхме да разгледаме сутринта хотела и плажа, да посетим градината на орхидеите, паркът с птиците и влечугите, както и да разгледаме няколко елитни магазини-работилници за бижута, живопис и дърворезба. Един пълноценен ден.
Косьо ни остави в хотела, а децата може да се каже, че почти заспиваха прави. Аз се отбих до близкия денонощен магазин за малко напитки и си легнахме в леглата с наслада.
За следващия ден ни бяха направили резервация за сафари със слонове, така че трябваше да се наспим и рано сутринта да сме готови да тръгнем на лов за нови впечатления.
