02.04.2012
Третият ден в Малайзия започна отново с онази чудесна закуска, която не бих пропуснал, освен ако заметресение не ме изгони от хотела. Този път снимах преди да започна.
След разговора предната вечер с Дафи, сутринта се отправихме към KL Craft Center. Това е нещо като музей на занаятите, в който от 21 март до 2 април, т.е. до днешния ден, се провежда национално изложение на приложни занаяти с търговски уклон. На картата изглеждаше близо, тъй че тръгнахме пеша. И както сутринта беше валял дъжд, така в момента, в който излязохме от хотела, моменталически се изпотихме! Страшна влага с температура над 30 градуса. Просто чудесно. И дишането едно такова тежко, тежко…
По пътя поснимах отново, докато, след около 2 км ходене, стигнахме до паркинга на панаира.
В нещо като големи шатри бяха наредени сергии на всякакви занаятчии – дрехи, дърворезби, бижута, камъни, оръжия, картини и какво ли не още… Цени всякакви. На който каквото му е на сърцето – стига да иска.
Интересно беше да се види как майстори демонстрираха на място труда си.
Готовите изделия са наистина впечатляващи, особено като говорим за дърворезби.
А ние като бели хора явно бяхме крайно интересни. Досега постоянно закачаха и се заглеждаха по Вики, а на това място тези дами ме помолиха да се снимат със Стефан.
Дрехи – безброй… Стават и за криеница.
Излязохме от изложението и се отправихме по някакъв пряк път към кулите Петронас и МОЛ-a под тях с цел да посетим Petrosains по съвет на Дафи. Нещо като образователен комплекс за деца, който интерактивно им показва различни видове технологии, история, научни постижения, учи ги как да живеят безопасно и всичкото е чрез игри и симулатори.
По пътя поснимах отново. Влязохме в парка Ампанг от място, на което не бяхме ходили до момента.
Престрашихме се даже да пием вода на улицата. Ако утре ни няма нищо, значи е било безопасно.
Детските площадки през деня…
Не мога да си обясня как така безкористно се прави всичко това. Има охрана, която следи за реда и безопасността на децата. Има персонал, който постоянно се грижи за чистотата. Всичко е направено с много мисъл и грижа – настилки, разпределение, разположение… Даже и алеята за тичане обикаляща целия парк е в перфектно състояние.
Днес е понеделник и нямаше хора, а и времето беше едно такова мрачно и задушно…
Може и да ви омръзват толкова много снимки на кулите, но всеки път като мина покрай тях и пръста ми посяга към спусъка. Влизаме в МОЛ-а и се отправяме към последния етаж, на който се намира детския комплекс.
Снимането е забранено, но за лични нужди имам право да направя някоя снимка само от партерния и подземния етажи.
Неприятната изненада беше, че Petrosains в понеделник не работи! Какъв късмет! Явно ще опитаме утре преди да излетим за Бали да го посетим. Слязохме до подземния етаж, за да си купим безалкохолни напитки. Цените в супермаркета са горе-долу като в България. Някои неща са по-евтини, други са по-скъпи… Само че има много по-голямо разнообразие.
Принципно положение е, че в Малайзия храната не е никак скъпа. На фона на това, че доходите им са в пъти по-високи от нашите, че имат много работа, че не познават кризата, че бензинът им струва 1 лв. наши пари, че ДДС им е 6% и че като цяло стойността и издръжката на жилищата е много по-евтина, то си дадох сметка, че май у нас нещата никак не приличат на това, което ни убеждават политиците. Повечето информация имам от Дафи, с която трябваше да се срещнем по обяд, но отложихме за по-късно.
Децата много се изморяват с тези 10-12 км пешеходни преходи всеки ден. Прибрахме се до хотела за следобеден релакс, а с Дафи се разбрахме в 16:30 да ни вземе за разходка.
В уречения час слязохме в лобито на хотела, запознахме се и тръгнахме към определена сладкарница на по кафе и тортичка. Мястото, което избрахме беше един търговски рай на Куала Лумпур – Bukit Bintang. Намираше се недалеч от хотела и тръгнахме пеша.
Това е спирката Bukit Bantang на надземното влакче. Вдясно по булеварда беше заведението. Всеки ден до 18 часа има промоция – купуваш си тортичка и ти сервират кафе или чай безплатно. Взехме си 4 торти с кафе и 3 чая. Никой освен мен не пожела да хапне торта от дуриан – типичния и много уважаван от местните плод има особен вкус като на лук с чесън… Плодът е с голям размер. На мен ми допадна, но никой от останалите не го харесваше.
Точно срещу сладкарницата има два свързани МОЛ-а. Белият е един от първите в Куала Лумпур и предлагал дрехи на много нормални цени. Както и в България марковите магазини предлагат скъпи стоки. В определени други магазини можеш да намериш много хубави неща на абсолютно приемливи цени.
В този квартал има и МОЛ-ове за техника като в тях можеш да се пазариш докато цените стигнат тези на магазините в САЩ. Много изгодни сделки може да направи човек на подобни места.
Свечеряваше се вече и беше добре да се ориентираме към вечеря и прибиране. Минахме по главната улица и за мен е голямо удоволствие да споделя светлините и живота, който кипи там.
Минаваме покрай голям магазин за козметика.
И стигаме до поредния огромен МОЛ – Павилион.
Пред главния му вход хванахме в действие един супер красив фонтан, който се оказа, че е много важен за местните жители. Китайските рози по него са символ на Малайзия, а смяната на цветовете привлича погледа за дълго… На това място се провеждат и различни публични прояви и празненства.
Влизаме вътре на прохладно. Всичките затворени помещения в Куала Лумпур са климатизирани при това здраво. Дафи каза, че това не е проблем, защото в Малайзия токът е доста евтин. Очевидно е така!
HTC правеха промоция на новия си телефон точно срещу входа.
Пообиколихме малко и помолихме нашия гид Дафи да ни заведе до KLCC (района на кулите Петронас). И без това тя живее наблизо до тях, така че тръгнахме заедно. Два месеца преди да пристигнем са пуснали в експлоатация нов пешеходен пасаж – надземна връзка, свързваща кулите с Bukit Bintang и по-точно с Павилион МОЛ. Построена е от собствениците на петролната компания и се охранява, климатизира и почиства от тях.
Дължината на това съоръжение вероятно е някъде около 1,5 км и има огромен ефект. Пресичането на улиците в Куала Лумпур всеки път е свързано със силни усещания. Никой не спира по светофарите, пешеходните светофари поне в 50% от случаите не работят и като се прибави, че движението на колите е обратно, като в Англия, то считайте, че едно пресичане отнема поне по 3-4 минути. На всичкото отгоре, всеки път се скъсвам от оглеждане във всички посоки, заради хаоса по улиците. Както Дафи каза, в Малайзия се кара лесно, защото всеки кара както си иска. Другият голям проблем с ходенето по улиците е температурата, а когато вали, емоцията е петорна! Всичко това се спестява с тези тунели и „топли връзки”. Неусетно бързо минахме покрай аквариума и слязохме в подземната връзка, която ни изведе директно във вътрешността на Suria KLCC – МОЛ-а под кулите.
Разделихме се с Дафи и отидохме да хапнем. В заведението, в което искахме имаше голяма опашка за вход и за съжаление отново се озовахме на „вредно” място – този път Макдоналдс.
Едно детско меню е 5,95 рингита или 3 лв., а другите менюта са по 3,50/4,00/4,50 лв. най-много. Евтиния! Снимането е забранено, но не се сдържах да щракна този малък човек, който може смело да се храни както му е кеф.
След храненето се прибрахме отново през подземните тунели. Загледах се в една реклама за цени на разговорите. Интересни са. Телефонията тук е в пъти по-достъпна от българската. Хората плащат сметки от по 5-6 лв. на месец и си говорят в изобилие, колкото им е необходимо. Гледах някакви реклами за по 4,5 ст./мин. Тази реклама е за предплатени карти, което предполага, че едва ли това са най-ниските постижими тарифи.
Прибрахме се и легнахме да спим. На другия ден летим за Бали, а сутринта ще се опитаме да проведем още едно мероприятие.
***