04. СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

06.10.2012
КОЯСАН

Този ден станахме малко по-рано от предишните. Искахме да хванем високоскоростния влак Шинкансен в 8:33 до Киото. Да, посоката е тази, но крайната ни цел за деня е един манастир в свещената планина за японските монаси-будисти – Коясан. Пътуването е малко сложно – Шинкансен до Киото, от там влак до Централната гара на Осака, от там – друг влак до гара Шин Имамия за свръзка с трети влак за планинския регион и накрая – въжена линия до върха на планината Коя. За финал, с автобус стигаме от гарата на Коясан до манастир, в който ще спим.

Ето ни на гарата в Токио в очакване на избрания влак до Киото. Още от сутринта си е за къс ръкав. А може би куфарите са ни загряли…

Атракцията, разбира се, е свръхбързия японски влак Шинкансен. Пуснат за пръв път през 1964 г., той се е движел с максимална скорост от 220 км/ч. Съвременният му вариант развива вече до 300 км/ч. Заради големите разходи по изграждането и ескплоатацията му, от самото начало през 1987 г., компанията-собственик JR (Японски железници) фалира. Това води до приватизацията й.

Това е най-бързият и най-сигурен сухоземен транспорт в Япония. До ден-днешен няма нито един регистриран инцидент с тези влакове. Японската точност и тук си казва думата – средното закъснение на влаковете е 6 секунди. Линията Токио – Киото, по която пътуваме, е най-натоварената в света. По нея годишно минават 151 млн. пътника. За удобството и комфорта е излишно да разказвам. Перфектни са!

Нашата карта за японските железници не включва пътуване с малко по-бързия вариант на влаковете Шинкансен, но и това, което ни се полага, е перфектно. Благодарение на Марто и Митко имам снимки на различните модели, които аз пропуснах да запечатам, неизвестно защо.

Вътре влаковете са по-комфортни от самолет. Настянаваме се като си търсим място за куфарите – не е предвидено пътниците да носят много багаж.

Като казвам по-комфортни може да се види, че разстоянието между седалките е много приятно голямо. Японците имат навика да подремват във влаковете, а тук това става удобно.

Около 100 км след Токио минаваме покрай планината Фуджи и групата ни в захлас се залепва на прозорците. Аз, разбира се, не успявам да снимам, защото съм на срещуположния прозорец. Оставам малко разочарован, че снежната шапка на върха я няма, но явно през октомври е така.

Отбелязвам за всички присъстващи, че по време на пътуването със Шинкансен сме достигнали максимална скорост 270 км/ч, засечено с GPS-а. Така разстояние от 520 км изминаваме за около 2 часа и 20 минути.

Стигаме гарата в Киото, намираме си багажна служба и си оставяме куфарите на гардероб, като с нас взимаме по една раничка за една нощувка в планината. Тия от гардероба не се шегуват! Взимат по 410 йени (8 лв.) на куфар на ден, независимо дали е голям или малък.

Използваме момента да си вземем по нещо за хапване. Удачни са кутиите със суши, които продават на входа на ресторантите, защото можем да ги изядем в следващия влак. На цена от около 600-800 йени човек може да си вземе порция, която спокойно би нахранила един нормален японец.

Оказа се, че следващият влак не е чак толкова удобен за хранене поради липса на масички, но някакси на колене се справих.

След смяна на няколко влака – от Киото до Осака, до връзката с влака за Коясан на гара Шин Имамия и самия влак до Коясан, стигаме до въжената линия, която сама по себе си представлява атракция. Прилича много на въжената линия, с която съм се качвал до връх Виктория в Хонг Конг.

Наклонът, по изчисления на Митко, бе около 30 градуса. Изглеждаше, обаче, по-стръмно.

Добре дошли на върха на планината Коя! Добре, че е Марто да ни снима. Излизаме от станцията на железницата и първото нещо, което виждам е голяма, червена скала.

Ходенето пеш от гарата до градчето и манастирите, в които отсядат туристи е забранено, а няма и тротоар. Длъжни сме да вземем автобус. Природата наоколо е много красива, а планините стръмни. Пътят от гарата до манастира е осеян със завойчета и участъци с трудно разминаване. Слава богу не беше дълъг и след около 20 минути стигаме до портата на нашия манастир.

В 15:30 се настанихме в хотелската част на манастир Sekishoin. Всъщност, в района има 117 манастира. Доста от тях са построили крила за отдаване на стаи под наем за гости. Цените са доста по-високи от обикновен хотел. Условията – малко странни и атрактивни. Имаме включена закуска и вечеря. Порядките са определени от монасите и още на входа си събуваме обувките.

Посрещат ни с японски чай и бисквитка и ни събират паспортите, за регистрация.

В целия манастир се ходи бос, спи се на пода, а тоалетните са общи на етажа. На партера има баня с минерална вода, която японците наричат онсен.

Хотелчето-манастир е чисто и приятно, а атмосферата неповторима. Всяка стая разполага с тераса с изглед към красива японска градина.

Вратите не се заключват, въпреки че ни дадоха ключове. Никой нищо не пипа, а и за какво ли! То това май важи за цяла Япония.

Като погледнах вратата си казах, че и да се заключва е все тая, така че ключът остана вътре в стаята. В края на коридора има тоалетна, но за къпане – само в онсен-а. Има си, обаче, място за приказки с много интересни столчета във форма на слон.

Тъй като вечерята е рано-рано – в 17:30, бързаме да излезем и да се разходим до мавзолея Okunoin Gobyo.

Понеже не навсякъде може да се пуши – ето на това място, точно над рекичката е разрешено:

Малко след тръгването пеша от хотела, стигаме до мост над реката, след който започва будистко гробище – едно от най-големите с над 200 000 будистки паметни плочи.

Типично за подобно място огромни кедрови дървета пазят сянка на почиващите.

Отляво, в една постройка имаше поставен камък. Този, който може да бръкне вътре и да го вдигне с една ръка, за да го постави на нещо като стъпало, то той е с чиста съвест.

Не беше много честно, защото излиза, че мъжете по-често са праведни, защото са по-силни. Но нали на безгрешните Буда им помага…

Отдясно имаше наредени статуи на разни божества, най-вероятно. Не разбрах защо, но хората взимаха изворна вода и ги поливаха, все едно ги къпят.

По алеята през друг мост достигаме до мавзолея на Кобо Дайши.

Монахът Кукай с титла Кобо Дайши (774 – 835 г.) е учил в Китай и пренесъл учението на тантристкия будизъм в Япония. Той е основал в Киото училища и университет. В планината Коя е установил център на тантристкия будизъм, основавайки школата Шингон. И досега шингонските будисти считат, че той не е умрял, а се е пренесъл в нирвана. Затова всеки ден му носят храна. Въобще, гробищата може да ни изглеждат мрачни, но за шингонските последователи те са просто дом на пренеслите се някъде другаде техни събратя. Типично за тази школа е, че според тях всичко съществуващо е одухотворено, а човек може да стане Буда чрез тантристки практики.

На касата на мавзолея ме предупредиха да не снимам. Специално една жена излезе и ме помоли.

Ето още една снимка от Марто, на която се вижда осветлението на мавзолея.

Тръгваме обратно по друга алея. Времето за вечеря наближава и не е редно да закъсняваме.

Толкова се надявах да хвана красиви есенни пейзажи в Япония. Оказа се, че сме подранили – някъде към края на месеца се очакват пъстрите тонове да завладеят гората. И все пак тук таме се виждат първите цветни дървета.

Излизаме на улицата, а там ни чака един Smart. Подобен модел не съм срещал другаде.

И едно малко кафене, страдащо от пълна липса на посетители в този час.

Върнахме се за вечеря навреме и бяхме изненадани. Типично японска кухня със странните й вкусове и разнообразие от ястия. Седнали по земята хапнахме, който каквото можа. Аз си изядох почти всичко.

Понеже в порцията нямаше ориз, помолихме да ни дадат.

Едно младо момче донесе цяла купа. Като си дадеш празната купичка, ти я връща отново пълна.

След вечеря се разходихме до центъра на градчето. Вниманието ни привлече красиво осветения комплекс Данджо Гаран – храмът Кондо и пагодата Компон Дайто, построени от Кобо Дайши.

На връщане към хотела, в магазин за сувенири бях силно впечатлен от цената на едни ръчно изработени дървени фигурки.

2 898 000 йени е ни повече, ни по-малко, ами точно 28 980 евро или по текущия курс на йената към лева – 56 887 лв. Седях, чудих се, повиках и останалите от групата. Хлъцнахме и продължихме.

Прибрахме се в хотела, а аз крадешком снимах помещението, в което се провеждат молитвите. По принцип е забранено да се снима.

Тъй като се прибрахме за да поспим, време е да кажа малко повече за стаите, в които ни настаниха. Ще повторя, че в помещенията на манастира не се влиза с обувки и поради това всичко е идеално чисто. Подовите настилки наричат татами. Типично за Япония – леглата бяха на пода и това не беше проблем. Имаше топла постелка, топъл юрган и твърда възглавница напълнена с натрошени черупки от вишни или череши. На който му е студено – разполага с втори юрган. В стаите няма тоалетна, но има мивка. Също така разполагаме с телевизор. Има едно електрическо одеало за подгряване на краката, ако ни стане студено. Вратите са плъзгащи и както споменах вече няма обичай да се заключват. За всеки има и юката – японска домашна дреха, подобна на кимоно, но в опростен вид.

Останахме много доволни от преживяването и в отлично настроение си легнахме по-рано, защото животът в Коясан започва рано при изгрев слънце.

Share
This entry was posted in СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ. Bookmark the permalink.

Leave a Reply