05. МЕКСИКО – ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

5. ОТ САН КРИСТОБАЛ ДО ПАЛЕНКЕ

Сутринта на 24 ноември отново станахме рано-рано. В 8:15 трябваше да сме тръгнали. Закуска на бегом и … за малко да забравя! Трябваше да си вземем поръчаните химикалки от индианките. Добре, че дойдоха навреме до хотела. Те останаха с добрите си продажби, а ние с красиви подаръци, изработени собственоръчно от ръцете на коренните местни жителки.

По пътя към Паленке (Palenque) щяхме да спрем до чудните водопади Aqua Azul и Misol-Ha, но преди това трябваше да минем през град Окосинго (Ocosingo), територия подвластна на сапатистите от въстанието през януари 1994 г.

Разказът на Джойс за въстанието на сапатистите започна малко по-отдалеч. Като начало трябва да си изясним кои са петте социални групи в Мексико и какви са противоречията между тях.
1.    Индианци.
2.    Католическата църква.
3.    Политици.
4.    Наркотрафиканти.
5.    Учащи, учени, работещи, интелигенция.

След Мексиканската революция през 1910 г., предвождана от Емилиано Сапата (Emiliano Zapata), положението в страната си остава нетърпимо за голяма част от населението. Щатът Чиапас останал напълно откъснат от цивилизацията, местното население, съставено от индианци от различни племена маи, е било подложено на постоянен терор от управляващите и оставено без каквито и да било условия за нормален живот.

При такива условия през 1960 г. Самуел Руиз Гарсия основава движението на „мравките“. В него бързо се включват около 600 000 индианци, чиито права са потъпквани постоянно. Защо движението се казва така? Основният им начин на протест е бил начинът по който са работели – стремяли са се да не вършат работа повече, отколкото би свършила една мравка! Били са много, били са потъпквани и експлоатирани и са работели възможно най-малко в знак на несъгласие със системата.

По това време в Мексико е царял абсолютен произвол на управляващите. Например в щата Чиапас е имало губернатори, които направо се вманиачили в присвояването на индиански земи. Обикаляли селата и където каквото си харесали – присвоявали! Често това ставало с цената на убиване на местните индианци – собственици на апетитни земи. Напрежението през това време ескалирало постоянно.

В същото време САЩ станали най-големия световен потребител на наркотици. Замисляйки се реално пътят на наркотиците до щатския пазар няма много алтернативи. В крайна сметка най-удобно и лесно било минаването им през Мексико. Страната не произвежда дрога, но транспортирането й от Ю. Америка, от пристанищата, в които акостират кораби от Азия и Африка до границата със САЩ станало изключително доходно занимание. Веднага се завъртели едни сериозни суми пари и каналите започнали да се контролират от организирани банди. Така се появили организираните наркотрафиканти. Те имали нужда от надеждни коридори за транспортиране на скъпата стока, от съмишленици и от закрилата на властта. Силата на парите си казала думата и връзките на трафикантите с политиците станали факт. В същото време населението на малките градове и селца продължавало да живее свръхбедно, а Католическата църква изпитвала сериозни финансови състресения и духовна криза – все по-трудно убеждавала населението да влезе в църквата. Духовниците трябвало по някакъв начин да покажат загриженост към народа, да му посочат верния път, а това било изключително сложно в създалата се обстановка.

Връзките на Католическата църква с политиците и правителството били финансово обезпечени от наркотрафикантски пари. От една страна те се издържат по този начин, а от друга страна си осигуряват властта, посредством сила, каквато законната полиция не им предоставя.

Вече споменахме, че в Чиапас не е имало пътища, училища, клиники… В тези години, обаче, те започват да се строят. Правителството не е отпускало пари. Дали се досещаме с какви пари се строи всичко това? Наркотрафикантите си осигуряват подкрепата на населението на страната посредством финансиране на обществено полезни дейности. Връзки между обществените прослойки толкова се задълбочават, че вече никой не знае кой с кого е и кой на кого се оповава.

Джойс е родом от гр. Оахака, но е живял дълго време в Европа. През 1992-а се върнал в Мексико и се заселил в гр. Сан Кристобал. Тук започнал работа в местно представителство на френска фирма за петрол. Добре платено и стабилно работно място. Всичко, което ни разказва е ситуацията през неговия личен поглед. По улиците на града, вървейки по тротоара, забелязва, че идващия срещу него индианец пресича на другия тротоар, а след като се разминат се връща обратно. Изглеждало му странно, но в действителност се оказало, че порядките по онова време са били такива. Индианците не са третирани като хора и най-малкото проявено неуважение от тях към белите управляващи се наказвало сурово. Дотолкова са били наплашени, че не смеели да погледнат бял човек в очите по време на разговор. Нормалното при тези условия се случило – индианците намразили белите и до ден днешен им нямат доверие. Една скоба: въпреки това те с готовност сватосват дъщерите си за бели, осигурявайки им по-добър живот.

Стигаме до 1993 година.

През тази година напрежението ескалира максимално и в момент, в който предстоят президентски избори, борбата за надмощие сред политиците взима страховити размери. Главата на Католическата църква започва да се меси в политическите въпроси, касаещи страната. Петимата кандидати за президент обикалят страната и агитират… Политическите сили се карат и нажежената обстановка довежда до взрив. Най-популярният кандидат-президент е убит в един провинциален град. Убит е с множество куршуми без никаква милост! Страната е потресена!

Политиците са разединени и враждата между тях прераства във война. Но не каква да е война, а всъщност във война на поддържащите ги наркотрафикантски армии. Започват безмилостни екзекуции. Главата на Католическата църква, гонейки финансови интереси и свързвайки се с мафията, взима страна в политическия живот и по този начин си подписва смъртната присъда. Екзекутиран е от престъпни банди. Действията на политиците били толкова възмутителни, че народът в лицето на интелигенцията, учените, работещите, учащите и студентите, излиза на протест в град Мексико. На полицията е заповядано да открие огън и така биват избити 14000 демонстранти!

В щата Чиапас на сцената излиза формация, създадена през ноември 1983 г. Това е Сапатистката Армия за Национално Освобождение (EZLN). Ползвайки името на националния герой Емилио Сапата и вярвайки, че продължават неговата идеология те открито обявяват война на Мекисканското правителство на 1.1.1994 г. Техните искания са за свобода и равноправие на индианското население. Демокрация, мир и правосъдие – това е лозунгът на сапатисткото движение. Автономия на някои индиански територии е друго тяхно искане от общо 63 на брой. Въстанието на сапатистите приключва със сключено примирие три години по-късно – през 1997-ма. От всичките 63 искания са удовлетворени едва 13, но между тях е и автономията на 7 сапатистки града, един от които е градът, в който започва всичко – Окосинго (Ocosingo).

***

Междувременно попаднахме на задръстване. В първия момент си помислих, че сапатистите са блокирали пътя и няма да ни пуснат. Джойс слезе, за да провери какво става и попита дали някой иска да се разходи. Аз веднага се шмугнах след него. Оказа се обикновен ремонт на пътя. Вляво и вдясно имаше екзотични плантации, а хората по колите бяха типични мексикански мачос. Джойс ми показа храст кафе и ми каза, че спокойно може да се опита. Опитах го! Няма вкус на никакво кафе! Просто още е зелено и си има вид на обикновени бобови зърна.

По пътя за Паленке правим междинна спирка в едно крайпътно заведение – на около 3-4 км преди гр. Окосинго. Тук влизаме в двор с прекрасна градина – явно стопаните имат пристрастие и към флората и фауната.

Още от вратата забелязах папагал върху клетка! Погледнете какво превъзходство на птицата над оковите!

В друга клетка зад къщата, която намерих обикаляйки за нещо интересно, имаше 3 огромни папагала АРА. Много интересни като поведение!

Забелязах, че Джойс се е хванал за един бинокъл и упорито се взира в планините насреща. Изчаках го любезно и го разпитах какво гледа. Също толкова любезно ми обясни, че наблюдава един много интересен град на маите – Тонина. Хм, даже не бях чувал за него. Попитах защо счита, че е толкова интересен и той отговори: „Там преди един месец бе открита най-голямата пирамида в Мексико – висока е 120 метра!“. Изненадващ отговор, особено след като бяхме посетили Теотиуакан и пирамидата на Слънцето там. За мое най-голямо съжаление Тонина не влизаше в програмата ни и нямаше как да го разгледаме.

Градината беше цъфнала и разноцветна

Това е кафе:

А Джойс намери на стената една стара пушка и веднага се маскира като войник от EZLN (сапатистката армия).

Почивката приключи. Тръгнахме, минахме през шестдесетхилядната столица на сапатистите и продължихме по пътя към водопадите Aqua Azul (Синя вода). По пътя минахме през КПП, охранявано от сапатисти с автомати. Там шофьорът плати 50 песос за преминаване на малък автобус. (За кола е 20, а за голям автобус – 100 песос). Това беше нещо като такса за преминаване през тяхна територия.

Отляво и отдясно на пътя продължавахме да наблюдаваме красиви екзотични гледки на планинския район. От Сан Кристобал тръгнахме при 2100 м надморска височина, стигнахме до 2500 и започнахме да слизаме към водопадите на 400. На моменти слизанията бяха доста стръмни, а пътят минаваше странно по билото на възвишенията. Започна да ми прилошава и добре, че пристигнахме на паркинга на Aqua Azul преди да е станало неприятно късно за стомаха ми.

Паркирахме, слязохме – страшна жега! Поне така ми се стори. Около паркинга – горичка, пълна със сергии и пътека, която води нагоре покрай водопадите.

Тук няма кой знае какво да се каже – всичко е гледка и слънце. Трябваше да побързам с разглеждането, тъй като умората и виенето по завоите поизнерви групата – на хората не им се разглеждаше много-много. И какво… някакви си водопади!

Пътеката продължава все по-нагоре. Отстрани продават разни сувенири, но нямам време за тях.

В горичката е пълно със странични поточета:

Плодове, които не си и помислих да опитвам на този етап:

Жилищата на местните:

Продължих максимално. До това място никой от групата не беше стигнал, а точно тук вече беше спокойно за плаж посред зима. Човек направо може да забрави за всичко на такова място.

По пътя надолу поснимах още малко.

Който има цял ден на разположение може спокойно да се разположи на брега.

Уверявайки ни, че следващото място е не по-малко атрактивно, Джойс ни събра в автобуса и тръгнахме. Така пристигнахме при водопада Misol-Ha.

От паркинга тръгнахме пеша и минавайки покрай къщите на персонала стигаме до 35-метровата водна каскада.

Има направена пътека, по която може да се мине под водопада и да се излезе от другата страна на образувалото се езерце. Само дето не съобразих, че отдолу се образуват страшни пръски от падащата вода.

А във водата се вихри купон….

И понеже обикновено не се спирам, реших, че няма как да не мина под водопада и аз! Да, но имало! Тръгнахме със Силвия и … стана толкова мокро, че се уплаших за фотоапарата. Силвия и без това тръгна да се връща, след като и тя се намокри порядъчно, та я помолих да ми вземе апарата. Останах само с едно малко на кръста, прибрано в калъфче.

Нов опит – отново тръгнах. Пръските вода направо ми подействаха като душ! Целия станах вир вода, но нали съм упорит! В крайна сметка пак ударих на камък – стигнах до място, където пътеката минаваше през водата, а аз бях с обувки, а не с джапанки. Това беше! Леко разочарован и силно мокър се върнах при групата, преоблякох си тениската и подсуших колкото мога главата. Останалото … нямаше как повече.

След двата неуспешни опита да мина под водопада се качихме на автобуса и право към хотел Mission Palenque в малкото градче Паленке. Докато преминавахме през града, Джойс ни показа подходящ за вечеря ресторант и центъра, за да можем след настаняването да се разходим. Имахме цяла вечер.

Самият хотел е нещо като голяма резиденция. Води се 5 звезди, но не бих казал, че е по-добър от останалите до момента. Нормално хубав хотел, в който ще спим една вечер.

Настанихме се, преоблякохме се, който успя си взе и душ и се отправихме прегладнели към ресторанта.

Поръчахме по нещо на късмет. Компанията чака храна, а Бисер и Жоро разказват вицове! Липсващите Наталия-младша и Наталия-старша вероятно пушат на около метър встрани, но все пак извън покрива на ресторанта. В Мексико пушенето е позволено само на улицата. Малко по-късно към нас се присъединиха Нина и Миго.

Някои ястия бяха много вкусни, а други странни до неядливост. Все пак гладът преодоля вкусовия дискомфорт за нула време. Цените са прилични: супа (45 песос), пиле по милански с пържени картофи (75 песос). Бакшишите обикновено са 10%.


След вечеря се помотахме по улиците. На централния площад имаше различни представления, а минавайки под едно дърво, от което се носеше невъобразим шум от птици, едно пиле ми прати късметче право в десятката! Иначе в градчето няма какво да се види. Интересното предстоеше на следващия ден, когато щяхме да посетим археологическата зона Паленке. След това щяхме да се отправим към гр. Кампече за нощувка по средата на пътя за Мерида.

В хотела пуснах втората част на пътеписа и някъде към 4 през нощта се насочих към възглавницата със залепнали от умора клепачи.

Share
This entry was posted in МЕКСИКО. Bookmark the permalink.

Leave a Reply