7.10.2012
КОЯСАН
Сутринта трябваше да се събудим доста рано. В 6:15 по звуковата уредба в манастира обявиха началото на сутрешната служба, на която искахме да присъстваме. Може да се каже, че от молитвите на японски не разбрах нищичко и с облекчение дочаках момента за закуска в 7:00 часа.
Ето ни… Калина, Мадлен, Камен, Нели, Марто и някакъв навлек.
Монасите не ни бяха разделили, така че „навлеците” бяха повечко. Закусихме заедно в компанията на млади японци.
На моменти ни бяха полезни, защото някои неща от сервираните ми бяха с неясно предназначение. Например пликчето със зелени листа от водорасли. Гледайки „навлеците” се ориентирах, че се ядат с ориза.
Ще продължа разказа си за Коясан, въпреки че вече сме втори ден на това място. Очакват ни красиви гледки от свещената планина. Започвам с градината на Секишоин сутрин.
След това се събираме и тръгваме по главната улица в посока комплекса, който снимахме вечерта. Имахме късмет и с чудесно време за разходки и снимки.
Все още сме в района на нашия манастир Секишоин.
Рано е, но и по-късно да беше – в това градче цари спокойствие и ред!
Минаваме покрай кулата на Конгобуджи – главният храм тук.
Продължаваме по алея през нещо като парк, която води до комплекса Данджо Гаран, който видяхме снощи само на тъмно.
Най-забележимата постройка в комплекса Гаран е пагодата Дайто – символ на идеалите на шингонския будизъм, построена от Кобо Дайши. Стилът поразително напомня китайските храмове.
В съседство се намира Кондо – също построена от Кобо Дайши постройка, в която са се провеждали различни ритуали и церемонии.
Зад Кондо са разположени няколко постройки…
Но едната от тях се счита, че е най-изящната в Коясан. Това е Миедо – преведено от японски „Зала на многоуважаемия портрет”. Тук се съхранява нарисуван от третия син на император Хейзей портрет на монаха Кукай с титла Кобо Дайши.
В непосредствена близост традиционно е направена красива градина с езеро – Езерото на лотуса.
А рибите, широкоразпространените в Япония кои, имаха усти с диаметър около 5 см! Истински хищници.
Време е да се върнем обратно и да посетим най-голямата забележителност на планината Коя и градчето Коясан – Конгобуджи.
Искам да отбележа, че Конгобуджи се счита за главен храм на шингонския будизъм в Япония и като такъв, той е център на повече от 4000 храма в цяла Япония. Тъй като всеки храм има своя прилежаща територия, то се счита, че планината Коя е част от Конгобуджи. Главната зала за церемонии вече видяхме – Кондо. Пагодата, построена от Кобо Дайши – също. Този храм, обаче, е построен по-късно. На това място е живял първият последовател на Кобо и първият храм е бил построен през 1131 г. Многократно разрушавани, на това място са издигани няколко храма с различни имена. Сегашният е от 1863 г. и е получил името Конгобуджи през 1868 г.
Вратата, през която се влиза, е най-старата постройка в комплекса. Направена е през 1593 г. и е украсена с дърворезби.
Минавайки през нея, пред нас се открива самият Конгобуджи! Съставен е от няколко постройки и зали с различно предназначение.
Две кули пазат входа.
Влизайки в храма още в началото попадаме на отрязък от огромен дънер. Не разбрах дали има някакво особено значение, но диаметърът е около 2 метра!
И понеже пак е забранено снимането, ще покажа само Охирома – главната зала на храма, служеща за провеждане на важни церемонии. Забележителни са рисунките по плъзгащите врати. Мисля, че точно заради тях не дават да се снима, въпреки че, ако не се използва светкавица, проблем не виждам.
Обходът на Конгобуджи е по посока на указателни стрелки и минаваме покрай една малка каменна градина.
След нея влизаме в стаята за чайна церемония. На входа ни дават по купичка чай с бисквитки, които не стигнаха за всички.
Един монах четеше нещо на японски, публиката слушаше внимателно и от време на време всички се смееха… Ние гледахме като телета. В крайна сметка си направихме една обща снимка, изпихме си чая и продължихме нататък из комплекса.
От ляво на дясно: Мартин, Калина, зад нея наднича Камен, Митко, Радослава (Руди), Станислав (Стас), Нели, Емо, Мадлен и Радослав (Руди). На маскирания му забравих името.
Следващата каменна градина се казва Банрютей и е най-голямата в Япония, с площ от 2349 кв.м.
Дизайнът се състои от два каменни дракона, изплуващи от морето от облаци, за да предпазват Окуден –сложна за дефиниране дума, но мисля, че се свързва с вътрешната сила и излъчване. Драконите са направени от 140 гранитни блока, донесени от Шикоку, родното място на Кобо Дайши. Белият пясък е от Киото, също дълбоко свързано с монаха място.
Още едно красиво изрисувано вътрешно помещение, което успях да снимам без светкавица и без да ми направят забележка.
Наистина, преградите са си направо произведения на изкуството!
Преди да излезем, минахме през кухнята.
Няколко неща я правят забележителна. Тук има голям дървен резервоар за свежа изворна вода, стари печки, които се използват и до днес, интересни методи за подредба на аксесоарите по стените и таваните. Има и впечатляващо големи казани за готвене на ориз с капацитет 98 кг всеки, достатъчно количество за около 2000 души. Над уредите има и малък олтар на бога на кухнята.
С това приключихме обиколката на храма и се ориентираме към изхода.
За времето, което ни остава до напускане на манастира, решаваме всеки самостоятелно да се разходи по улиците на Коясан.
Всеки един от 117-те манастира си има собствен храм, пряко свързан и подчинен на Конгобуджи.
Ето така изглеждат по-големите манастири в Коясан и по-специално тези, разположени покрай главната улица на път към нашия.
Бях заинтригуван още от предния ден от една поредица от шинтоистки врати (тории), които забелязах близо до нашия манастир. Сега беше момента да ги проуча!
Останах малко разочарован – оказа се, че водят до скромен шинтоистки параклис на около 200 м встрани от главното шосе. Това малко местенце е единственото изключение от шингонския будизъм в Коясан, което намерих.
Наближихме нашия Секишоин, който през деня изглежда не по-зле от всички видяни досега, даже бих казал, че градините му са по-красиви.
И като стана дума за градината се сетих, че не съм слизал в нея. Преди да освободим стаите си позволих да я разгледам подробно.
Както във всяко от другите японски езерца, и тук имаше огромни риби кои. Като започнем от напълно безличния сиво-черен цвят, вероятно близък до естествения, рибите се срещат и в бели, червени, шарени и даже златни окраски.
Е, желания не изпълняват, но за тигана са си супер – едва ли са по-малки от 2 кг всяка. Японците не ги закачат и затова като се приближих до брега на езерцето и рибите почти излязоха от него в очакване на храна. Атракция!
На изпроводяк кандардисваме главния монах да се снима с нас. Той не отказа, въпреки, че не са големи привърженици на фотографията.
В 10:50 взимаме автобус към гарата и след около 20 минути стигнахме при въжената линия на Коясан.
Слизаме по същия атрактивен начин, по който се качихме. Единствения влак, който седеше на перона беше един панорамен Zoom Train, с който явно туристите разглеждат красивата природа по пътя.
Даже седалките са подредени като за гледане на кино. Чудесно, но се оказа, че това не е този, който ни трябва. По някаква непонятна причина, влакът, който трябваше да вземем, го нямаше. Невероятно, но факт! Персоналът ни каза, че сме го изпуснали, въпреки, че бяхме там поне 5 минути преди обявения час за тръгване. Явно, понякога и в Япония се случват засечки. За нас това беше като студен душ. Мартин веднага се ориентира и взехме друг към Хашимото, след това още един до Шин Имамия и накрая трети – към Нара.
7.10.2012
НАРА
Мистериозната липса на влака в Коясан доведе до едно неприятно закъснение в програмата. Известно време Мартин се чудеше дали въобще да ходим до Нара или да го оставим за друг ден. В крайна сметка решихме да продължим по план и не сгрешихме! Забавихме се само с около 30 минути и вместо в 13:30, пристигнахме на гарата в Нара в 14:05. Там търпеливо ни чакаха Маки и Маи – две студентки във втори и трети курс в местния университет, които в свободното си време работят към организацията на доброволците-екскурзоводи. Вече се бяха притеснили какво става с нас, но като ни видяха лицата им грейнаха.
Излязохме от гарата, след като си оставихме раничките на гардероб. Тъпо беше да ги мъкнем с нас из целия град. На площада цареше оживление и трябваше да проверим какво се случва.
Да! Улично представление с песни и танци.
Общуването с местните винаги води до поток от информация, която иначе няма как да получим. Така стана и този път като източник бяха двете японски студентки.
Започнахме пешеходната си обиколка от гарата по главната пешеходна улица – „стъргалото” на Нара. Тя води към градския парк и към най-голямата забележителност на града.
Някой иска ли да се повози?
А да го носят на носилка?
Това езерце с костенурки е в края на пешеходната улица и в началото на „Нара парк”.
Докато се разхождахме, от дума на дума, с едното от момичетата се заговорихме първо за японска кухня, а след това тя прояви интерес към българската. Митко веднага реши, че едно типично българско ястие е шкембе чорбата, но как да й обясни човек какво е това! И най-вече – как да си признаем, че ядем такива неща, при това ги считаме за много вкусни. Хрумна ми веднага за нещо, което вероятно ще възприеме по-лесно. Както всички вече разбраха, в Япония българското кисело мляко е много популярно. Е, обясних й накратко, че българският йогурт у нас се изполва за направа на лятна супа с краставици, малко олио, орехи, малко сол… Беше изумена! Няколко пъти трябваше да й повторим как се прави и тя обеща още същата вечер да пробва. А думата „таратор” трябваше да й я запиша на листче. Много смях предизвикаха също думите кюфте и кебапче. До други ястия така и не го докарахме.
След около половин час разходка и приказки стигнахме до храма Кофукуджи, построен някъде през 669 г. с цел да бъде излекуван от заболяване един от лидерите на клана Фудживара. Построен първоначално в Киото, храмът е преместен в Нара, когато градът е станал столица през 710 г. По това време Кофукуджи е бил един от четирите най-големи в Япония, но със залеза на клана Фудживара отслабва и неговото значение. Днес са запазени едва няколко от 175-те постройки, които са съществували. В наши дни тук е центърът на будистката секта Хосо.
По време на Нара-периода (710-794 г.), пагодата е една от най-важните структури в храмовия комплекс, тъй като в нея се съхранявали реликвите. В комплекса Кофукуджи има две пагоди, като в непосредствена близост до храма се намира втората по големина в Япония – висока е 50 метра. Построена е от императрицата през 725 г. и е един от символите на Нара. Двете съседни структури символизират здравата семейна връзка и оставят послание, достигнало и до наши дни.
Тръгваме през парка на град Нара и с изумление пред мен забелязвам едно детенце как гали една дива сърна!
Оказва се, че в парка и около него се разхождат над 1300 диви елени и сърни без абсолютно никакъв страх от тълпите народ. Хората постоянно ги хранят и поради това естественият им страх е отстъпил място на неестествена смелост и нахалство. Даже има специална сертифицирана фирма, произвеждаща солети за елени и сърни, които се продават в околните магазинчета.
Разхождаме се и разглеждаме, но държим посока към храма Тодайджи. По пътя срещаме наистина много диви елени.
Следващото място, до което стигаме е най-забележителния храм в Нара с три големи статуи вътре – на Буда Вайрокана, който японците наричат Дайбутсу и на двама негови ученици. Това е Тодайджи. Включен е в списъка на Световното културно наследство на Юнеско от 1998, до която година е бил най-голямата дървена постройка в света. Обектите на Юнеско в Нара са точно 8 и няма да видим всичките, но все пак – 5 са будистки храмове, един шинтоистки храм, един дворец и една древна гора, свързана с парка на Нара.
Преди да достигнем до храма трябваше да преминем през първата порта.
Човешкият трафик е сериозен. Преминавайки първата порта се открива гледка към втората.
Достигайки до нея се оказва, че е затворена. Нищо страшно. Просто трябва да заобиколим отляво, където са и касите за билетчета по 500 йени на човек.
Преминаваме през формалностите на входа и пред нас се открива прекрасна гледка на изящна дървена сграда, заобиколена от красива зелена градина.
Този храм е построен по време на Нара периода (710-794 г.) по волята на император Шому, управлявал от 724 до 749 г. Буда Вайрокана означава „Буда, който огрява света като слънце” и този факт е трябвало да бъде отбелязан чрез построяване на храм в негова чест.
Тодайджи е бил изгарян два пъти – през 1180 г. и през 1567 г. по време на военни действия. След последното възстановяване по времето на Едо периода, храмът е направен с около 30% по-малък от оригинала. Понастоящем е център на будистката школа Кегон.
На покрива има две позлатени опашки на риба. Това е животно, живеещо под вода и символизира желанието на вярващите да има достатъчно дъжд, за да може храмът да се запази от пожари.
Просто нямаше начин да не си направим една групова снимка на това място. Разбира се, аз снимам и няма да ме видите. Мартин се опита после да ме снима и мен с японките, но нарочно размаза кадъра!
От ляво на дясно: Емо, Калина, Маи, Мадлен, Нели, Марто, Руди и Руди, Маки, Митко и Камен.
От храма се вижда добре градината. Затворената врата, през която не влязохме, се отваря на Нова година и входът тогава е безплатен.
На Нова година и на някои по-важни празници отварят и прозорчето над входа на храма, през което се вижда лицето на Буда Вайрокана (Дайбутсу). Със своите 15 м височина, това е най-голямата в света бронзова статуя на Буда.
Отвън, вдясно от входа, седи облечен в червено Пиндола – един от последователите на Дайбутсу, който е притежавал окултни сили, но е предал господаря си и сега си седи там наказан.
Влизаме вътре и благодадение на Камен имам хубава снимка на Дайбутсу.
Заобикаляйки статуите на Буда и неговите последователи, за наше изумление, попадаме на голяма опашка от хора.
С интерес установявам, че края на опашката е при една колона с дупка, през която предимно деца, но и част от възрастните, се опитват да преминат.
Какво е обяснението… В тази поддържаща колона има отвор, приблизително със същия размер като една от ноздрите на Дайбутсу. Легендата гласи, че този, който премине през дупката, ще бъде благословен с просвещение през следващия си живот. А сега де!
Интересна за мен е статуята на Ньоирин Канон, който е ученик (или последовател) на Буда. Именно на него била кръстена компанията Канон за фототехника от нейния основател, вярващ будист.
Разгледахме Тодайджи и тъй като времето напредва, а имаме точен час за влака към Киото, излизаме от противоположната на входа странична врата. Там веднага ни посрещат безстрашните сърни.
Случайно забелязвам един екземпляр с рога. Интересно, но почти не срещнах други такива. Малко по-късно получих обяснение на този факт.
Експедитивно се насочваме към жилищата на монасите от сектата Кегон.
Трябваше да се покатерим по стръмни стълби, но поне си струваше.
Отново изворна вода…
Излизаме на тераса с гледка към Нара, но снимки няма, защото слънцето, разбира се, ни свети точно в очите.
Тук се разделяме с Маки и Маи, тъй като тяхното свободно време свърши. Благодарим и слизаме от другата страна.
В непосредствено съседство се намира музея на Тодайджи, който е затворен, а и да не беше – време за него не остана.
Сградата му е много красива! Продължаваме по пътя в посока шинтоисткия храм Касуга Тайша.
Около нас е пълно с елени. Точно в момента били в период на размножаване и мъжките се бият помежду си, а агресията им може да се обърне и срещу хората. Не съм сигурен, че японците се притесняват – спокойно разрешават на децата си да ги хранят, както се вижда от снимките.
Ето тази табела показва, че не всичко е толкова идеално.
Свещените елени понякога са опасни. Табелата предупреждава, че дивите сърни и елени могат да хапят, ритат, мушкат с рога и дори да нападнат и повалят човек. То си го пише: „Елените в Нара парк са диви животни! Те понякога биха могли да атакуват хората, така че бъдете внимателни!”
Значи не всичко е идилия! Не помня точно коя от двете японки беше споменала, че точно в този ден бяха събрали всички мъжки с рога, които бяха успели да намерят, и им ги изрязвали с цел безопасност. Затова почти не се срещаха рогати.
През горичката стигаме до още един от осемте обекта на Юнеско в Нара. Това е Касуга Тайша. Червеният цвят веднага подсеща, че става дума за шинтоистки храм.
Характерна входна врата и каса за билетчета, която вече е затворена. За съжаление сме изтървали работното време. Само че, нали сме българи, колко му е да прескочим нисичката оградка и да си откраднем по един кадър на светилището! Като ни изгонят, изгонят! А те даже не ни направиха и забележка.
Касуга Тайша е един от най-важните шинто храмове в Нара и е едно от „Трите велики светилища” на Япония. Официално е създаден през 768 г. от клана Фудживара, но се счита, че е построен още в началото на Нара периода – около 710 г. Светилището е разположено на западния склон на свещените планини Микаса и Касуга, от които са слезли шинтоистките богове. По това време изключително влиятелният и силен клан Фудживара, както и императорският двор са се молели тук. Това е направило мястото много популярно и проспериращо.
Касуга Тайша е било обединено с храма Кофукуджи през късната част от Хейан периода (794-1185) с възникването на ново теологично течение – Ками-Буда. Това продължило до Мейджи периода (1868-1912), когато правителството установило шинтоизма като официална религия на Япония и е заповядало да бъде разделен от будизма.
Светилището Касуга Тайша е известно с ботаническите си градини и с хилядите фенери, дарения от поклонници като доказателство за вярата им. Общо са около 2000 каменни и 1000 бронзови и в миналото са светели всеки ден. Сега е нужен голям късмет, за да случи човек на някой празник, когато светят всичките 3000 фенера. Сигурно гледката е невероятна.
Тръгваме с бърза крачка в посока гарата на Нара, защото в 17:55 имаме влак за Киото. Ако го изпуснем и хванем следващия има голям шанс да не успеем да си вземем куфарите преди 20 часа, когато затварят багажното отделение.
Минаваме през гората и излизаме отново при Кофукуджи. Тук правя последната си снимка в Нара – Нанен-до, част от храмовия комплекс. Това е сграда от 813 г. и е била място за поклонение на клана Фудживара. Особеното е, че е с осмоъгълна форма. През деня е красива, но на залез слънце изглежда леко мрачна.
Наистина времето ни притиска и почти на бегом продължихме към гарата. Бързо си прибрахме раниците от гардероба, оставихме по един сувенир за Маки и Маи в туристическото бюро и скочихме на влака в шест без пет. Пристигнахме на централната гара на Киото, която е толкова голяма, че докато намерим мястото, където си бяхме оставили куфарите на багаж минаха поне 20 минути и часът стана 18:45.
От тук до хотела, който Мартин беше ни резервирал има специален автобус – качваме се като помагаме на шофьора да натовари тежкия ни багаж. Горкият човечец – едва не припадна като видя 10 огромни български куфара! Пристигнахме в хотел Аваншел в 19:20. Шофьорът бе супер щастлив и ни благодари около 10 пъти, че си разтоварихме сами багажа.
Стаите се оказаха много приятни и неестествено големи като за Япония.
Този хотел се намираше в един неголям мол. Добре дошло, защото на такива места има достатъчно заведения за хранене.
След дългия ден, който започнахме в Коясан, пътуването с безброй влакове, за да стигнем до Нара, ходенето пеш около 12 км, за да разгледаме тази прекрасна бивша японска столица, след финалния спринт към гарата, за да не си изтървем багажа в Киото, дали не бяхме зверски гладни?
Можете да си представите как се устремихме към подземния етаж на мола със заведенията за хранене. За част от групата разочарованието бе голямо, защото не си харесаха нищо и отидоха на друго място, но аз и Марто, заедно с Мадлен и Емо, попаднахме на страхотно малко ресторантче, където срещу по-малко от 1000 йени на човек се нахранихме богато със супа и основно ястие. Е, малко ни поизгониха в 21 часа, защото затварят рано, а ние нахълтахме в последния момент, но важното бе, че утолихме вълчия си глад.
Крайният резултат за деня бе, че сме в КИОТО! Следващите няколко дни ще отделим на този красив и много важен в исторически план град.