Днешният 7 април е заплануван отново за обиколка на храмове в Бали, но този път малко по-различни. Единият е в южната част на острова, а другият западно от Денпасар. И двата са от задължителната категория „трябва да се види” така че няма коментар дали да им отделим време или не.
Късно събуждане и закуска в хотела като начало и посещение на рецепцията с оплакване, че в стаята ни има миризма на мухъл ни запълни времето до 10 часа, така че идването на Косьо малко след това бе точно навреме.
Тръгнахме в 10:20 по посока летището на Бали, тъй като на полуострова южно от него, се намира туристическата атракция Pura Uluwatu, а пътят до там минава покрай пистите за излитане и кацане.
Пътят ни минаваше много близо до един голям фирмен магазин за кафе и по препоръка на Косьо се отбихме да разгледаме.
На входа на Golden Kirrin Coffee Factory ни посрещна любезен младеж, който се ангажира да ни разкаже малко факти по отношението на индонезийското кафе и предлагането му в Бали. За целта си имат готови табла за посетителите.
Кафето, което се продава в Бали е от три основни категории. Първата са третокачествените зърна, които са най-евтини и не се пердлагат в този магазин. Втората категория или второто качество са плоските зърна (flat beans). Цената на този вид кафе е 350 000 рупии за 1200 г или около 48 лв. за килограм. Първокачественото и най-доброто кафе на пазара в Бали са така наречените „грахови зърна” (peaberry). Тяхната форма е неправилна и видът им не е толкова красив, но за сметка на това вкуса на кафето, направено от тях е най-добър. Цената на този вид е 720 000 рупии за 1200 г или около 99 лв. за килограм.
Заведоха ни в една приемна, където ни поднесоха за дегустация и за фактическо сравнение различните видове кафе. На масичката сложихме и две зърна – вляво е от плоските, а вдясно от граховите. Тъй като лично аз не пия кафе, то тази работа свършиха Косьо, жена ми и сина, който не отказа да пробва. Въпреки, че пробвах, не може да се каже, че съм пил кафе. За сметка на това сина ми с кеф си изпи едно кафе с мляко.
Накрая ни запознаха и с най-доброто кафе в света – Kopi Luwak Coffee. Този вид не спада към нито една от горните категории – просто е над тях по всички показатели. За незапознатите ще спомена само, че това кафе се получава след обработка на зърната в … стомаха на животното Kopi Luwak. Тази особена животинка живее на островите в Индонезия, а за нуждите на производството на най-доброто кафе в света се използва изкуствено създадена колония в джунглата на Суматра. Там, в една плантация за кафе, са пуснати почти на свобода известно количество от тези жовотни и всеки ден работници минават да събират резултата от работата на тяхната храносмилателна система. По този начин годишно фирмата успява да произведе около 450 кг Luwak кафе с най-високите вкусови качества. Правени са опити за отглеждане на животните в изкуствени условия, но нуждата им от пространство и усещането за свобода им пречи да пъдат продуктивни. Създадената специално за тях обстановка в Суматра дава засега най-благоприятните условия за живот на Kopi Luwak и респективно най-висока производителност на кафе.
Показаха ни подаръчна кутия с Luwak кафе, но бих казал, че цената от 1250$ за килограм е меко казано възпираща. Този продукт за ценители, както всяка подобна особено ценна стока, става доста често предмет на фалшификация. Затова в кутията има и сертификат за 100% автентичност на съдържанието.
Истината е, че много често се продава Luwak кафе, което има 50% съдържание, а остатъкът е допълнен с категорията първо качество кафе. Намират се също и опаковки с 40,30, 20 и дори 10% съдържание на истински продукт, но рекламирани като балийско Luwak кафе. Естествено хората лесно се подлъгват и си купуват този невероятен продукт на много ниска цена, без да прочетат, а и понякога даже без да пише на опаковката, че става дума за различно от 100% съдържание.
Всеки може да намери информация в интернет за животното Kopi Luwak и за кафето, получено от специфичните му стомашни качества. За мен лично това, което научих бе абсолютна новост, може би защото не пия кафе, а може би просто защото не съм го срещал никъде по заведенията в София.
След интересната презентация на кафе и след като си купихме от първокачественото балийско от категорията „грахови зърна”, се отправихме към нашата първа цел за този ден – Pura Uluwatu.
Пристигаме на паркинга в 12 часа и си купуваме билети по 20 000 рупии (3,30 лв.) на човек. Косьо ни предупреди, че маймуните тук са доста палави и не е добра идея да носиш шапка, очила или разни апетитни неща в ръце. Палави е доста меко казано – на моменти са си направо агресивни, но слава богу ние нямахме проблеми с тях.
Тръгваме по централната алея и Косьо се оглежда. Установява, че маймуните все още спят и не са се показали. Стефчо също се оглежда доста притеснено.
В края на алеята стигаме до по-широко място, където виждаме и първите постройки на храма.
Докато се оглеждаме за маймуни и в същото време се опитвам да снимам, съобразявайки се със слънцето, се чува див вик от голяма група жълтокожи туристки! В този момент ги виждам как се спускат и буквално сграбчват Вики и Стефчо. В първия момент се стреснах и бях готов да вляза в схватка на живот и смърт с тях, за да спася децата. Секунди след това нахалните лелки бутайки се една друга се прегрупираха и застанаха за снимка.
Оказа се, че за пореден път децата ни изпаднаха в ситуация на неизбежни фотомодели. С такова въхищение се снимаха с тях, че нямаше как да не се успокоя и усмихна. Отскубнах ги след 5-6 минути борба и си продължихме по пътя.
Продължихме и няма и 100 метра и се появиха първите маймуни от вида макак. Стефчо подаде едно бананче от хотела на първото малко, което срещнахме, а то го взе все едно му се полага по право.
Вечно гладните маймуни по принцип си представляват проблем. Способни са на всякакви кражби от сергии, автомобили или директно от хората, които носят каквото и да било в ръцете си. Основното предупреждение при посещение на райони, населени от маймуни е да не се носят шапки, очила и различни вещи в ръка, които биха заинтригували скокливите бандити. Точно пред нас на един турист му свиха очилата директно от лицето.
Човекът бе доста изненадан на вид. При това не бих казал приятно. Разбира се, тук веднага се намери един местен служител, който си предложи услугите да опита да му върне очилата.
Схемата е следната. Маймуната краде нещо. Веднага пробва дали става за ядене или не. В момента, в който види, че не се яде, тя започва да проявява единствено любопитство към предмета. Тук се намесва местният специалист, който замерва крадеца с някакви пликчета с плодове. Маймуната хваща пликчето и понеже й е трудно с една ръка да го отвори, тя пуска откраднатата вещ. В този момент я гониш и си взимаш своето. Въпросът е дали маймуните все пак не са се научили да крадат именно, за да ги замерят после с някой и друг плод? Вероятно и това е причина.
След като наблюдавахме с интерес как туристът си получи обратно откраднатите от маймуна очила, продължихме да разглеждаме наоколо с едно наум за собствените ни вещи.
Покрай скалата, на която е разположен храмът Улуату е направена панорамна пътека и гледката от нея е внушителна.
На върха на скалите е същинската част от храма, а в подножието им вълните се разбиват със страшна сила.
Тръгваме по стълбички нагоре към най-високата част на скалата.
Най-отгоре е основния храм, който се оказа заключен. Отварят го само, ако се провеждат официални церемонии, при това едва ли точно за чужденци. Имаше си табела, че достъпът е забранен.
А от страната на сушата видът е като на крепост.
Освен красотата на мястото и атракцията с маймуните, тук не виждаме нищо толкова магнетично като в Pura Besakih. Казват, че изгревът и залезът на това място са забележителна гледка. Явно следващият път ще идвам в по-късен час.
Връщайки се оглеждам по-подробно постройките на храма. Просто ей така, за мое успокоение, че не съм изтървал нещо интересно.
По алеята към паркинга вече са се появили, явно късно събудили се тълпи от непоправими разбойници.
А тази пък успя да открадне от торбата на една жена бутилката й с вода. Скочи, бръкна и дръпна шишенцето. Интересно как ще успее да се пребори със затворената капачка.
Минаваме през изхода и стъпваме на паркинга.
Районът междувременно е преминал във владение на ловките джебчии.
След като не можа да отхапе огледалото на съседната кола, тази се премести на покрива на нашата, а Косьо единствено може да поседи и да изчака да се махнат, за да влезе безопасно вътре.
Справихме се успешно и потеглихме към Кута и Семиняк – други курортни райони на Бали. По пътя заредихме с гориво – 4500 рупии за литър. Колкото и невероятно да звучи, това е около 0,74 лв. Горкото индонезийско правителство – не знае как се печели от горива!
Пообиколихме различни видове магазини. Намерихме си различни сувенири, подаръци и дрехи. Държа да отбележа, че ако някой човек като Косьо те води, то наистина можеш да попаднеш на места, които едва ли ще намериш сам. Пословично ниските цени в Бали не са чак толкова ниски, ако не знаеш къде да отидеш. Като място за пазаруване Индонезия е перфектна. Многобройните фабрики работят усилено за водещи европейски дизайнерски къщи и могат да се намерят маркови дрехи, останали за вътрешния пазар на едни меко казано смешни цени. Да, не е изключено и да са фалшиви, но ми се струва малко вероятно. По-скоро са на принципа, на който едно време в България се шиеше за Пума и част от производството оставаше за нашия пазар.
Спряхме в Семиняк в един магазин за изделия от змийска кожа. Изключителни неща имаше тук, но и цените си бяха доволно високи. Не мога да ги сравня с българските, защото никога не съм се интересувал от подобни изделия, но съм убеден, че като за качеството си заслужават.
След като хапнахме в ресторанта на един супермаркет, откъдето си купихме вода, тръгнахме да гоним залеза при Pura Tanah Lot. По пътя успяхме да вземем и дъщерята на Косьо, Мия.
Всичко вървеше по план докато пред нас не се изпречи една плътна колона от автомобили и автобуси. Това задръстване започна да ме притеснява. Въпреки това слязох от колата и се разходих напред назад.
Отстрани на пътя забелязвам поредния квартален храм – Pura Hyang Gaduh. Защо пък да не го снимам!
Както винаги – красиво местенце, но гледката на кръстовището пред нас ме тревожеше, защото времето минаваше безмилостно бързо, а до Танах Лот оставаше още доста път.
Това беше първият ми неприятен сблъсък със задръстванията в Бали. Напъхаш ли се в трафика и можеш да забравиш за всякакви планове, свързани с точен час. Самите балийци едва ли бързат и в моята ситуация биха си казали, че … какво толкова, и утре е ден! Да, но за мен не беше точно така.
Пристигаме на паркинга на Tanah Lot в 18:25 – точно 5 минути след залез! Купуваме си бързичко билети по 30 000 рупии на възрастен и 15 000 на дете и аз лично съобщавам на останалите, че ще побързам напред, за да хвана и последните слънчеви багри. Преминавам задължително през улица, пълна със сергии, за да стигна до брега. Вече е тъмно.
Храмът е разположен буквално в океана на една скала. На балийски името му означава „земя в морето” и видът му е точно такъв. До него може да се стигне само по време на отлив и моментът е точно такъв.
За съжаление най-атрактивния момент за снимки е бил малко преди да пристигнем, така че сега се задоволявам да обиколя скалата отстрани. Останалите бяха ме настигнали и в момента се редяха на опашка за благословия от свещениците на храма. Оказа се, че от скалата в морето извира прясна вода, годна за пиене. Това чудо кара всички да вярват, че изворът е свещен, а водата има чудодейни сили. Мери и Вики отпиха от нея докато се пречистваха. Аз пропуснах.
Докато си седя кротко на един камък и снимам Стефчо се обади, че вече сме заобиколени от всички страни от вода!
Успях с подскоци от камък на камък да се добера до сухо, а Стефчо просто си събу краката.
Нямам много снимки от мястото поради късния час, но ще спомена още, че в скалата срещу храма има нещо като пещера. Там, в дупката на един камък имаше свита една черна змия, пазена от двама местни. Събираха дарения срещу възможността да пипнеш влечугото. Поверието е, че черната змия пази храма. Пипнах я. Беше си жива, нямаше измама!
Тръгваме си и на излизане забелязвам подготовка за вечерна молитва.
Районът около храма Танах Лот е превърнат най-безцеремонно на туристически пазар за сувенири и е пълно със заведения. От всички страни местни продавачи те подканват да влезеш в магазина им, да опиташ от ястията или просто да си купиш нещо, каквото и да било. Донякъде е интересно, но в един момент става досадно. Пазарлъците на някои неща вървят, а за други не. За всяко нещо, което ти се стори скъпо задължително трябва да се пазариш докато не достигнеш цена, по-ниска от тази, която предварително си си мислел, че можеш да получиш.
Качихме се на колата и тъй като времето напредваше, не беше зле да помислим и за вечеря. До момента не бяхме яли в индонезийски ресторант, изключвайки онзи на брега на морето в Джимбаран. Там си беше туристическа атракция. Косьо ни каза, че има добра идея по въпроса и тръгнахме към столицата Денпасар. Градът се намираше на двадесетина километра, но се пътува бавно поради тесните пътища, активния трафик и лошата видимост на тъмно.
Влизайки в града минахме близо до съвременен будистки храм, който спряхме да разгледаме. Много се радвам, че не го пропуснахме, защото имаше какво да видим. Досега всичко видяно беше свързано с балийския хиндуизъм, а това сега бе нещо съвсем различно.
Освен един човек, служител на храма, нямаше никой друг. На входа се събухме и влязохме. Взехме си ароматизиращи пръчици и съгласно инструкциите на Мия се помолихме на Буда – всеки за каквото си желае. Пробвах се да прочета една мантра от специални книжки, които си взехме за целта, но нямах особен успех.
Храмът е прекрасно изпъленен и в него са вложени много труд и средства. Доколкото можахме да се разберем с усмихнатия и услужлив служител, за построяването са събрани дарения на стойност около 5 млн. долара, значителна сума за мащабите на Индонезия. В централната зала на първия етаж са разположени три ключови фигури за будизма.
В средата е Буда:
Вдясно от Буда е фигурата на Богинята на милосърдието – изключително важна за тази религия:
Вдясно от Буда е фигурата на Генерал Гуан Гонг, който е бил реално съществуваща историческа личност, превърнала се в символ на лоялността, честността, храбростта, великодушието и погрешно възприеман от западния свят като Бог на войната в китайската митология.
Така разположени, Буда е заобиколен от вярност и милосърдие. Всичко е символика.
Служителят ни подкани да си вземем от даровете на храма, поставени до всяка статуя. Възползвахме от предложената ни питейна вода и пропуснахме различните снаксове. След това човекът любезно ни съпроводи до втория етаж. Коридорите и облицовките на целия храм са с мотиви от митологията и будистката религия.
Всеки детайл означава нещо. На втория етаж имаше все още недовършени помещения, но централната зала бе подобна на тази от първия. Съществената разлика бе, че тук имаше една единствена фигура – Щастливия (смеещия се) Буда.
Това е Буда на бъдещето доколкото знам, който чака на небето момента, в който да слезе на земята и да учи хората на вяра. Не мога да се впускам в разяснения, защото не съм достатъчно компетентен, така че се извинявам, ако това, което съм писал по някакъв начин не е съвсем така.
Преди да си тръгнем служителят ми обърна внимание на колоните и драконите, увити около тях. Те са пазители на храма.
Подарихме му малък български сувенир, оставихме дарение нарочно поставената кутия и съвсем прегладнели, но духовно обогатени се отправихме към последната ни цел за деня – вечерята!
Разположен на място, на което никога не бихме го открили, индонезийският ресторант не беше голям и луксозен, но служителите бяха много учтиви и беше чисто. Поръчахме си и докато чакахме да ни дойде храната децата успяха да поразлеят част от напитките, така че сервитьорките направо ни смениха масата.
Snapper – това е рибата, която си поръчах. Филе на грил срещу 35 000 рупии (5,80 лв.) и като гарнитура си поръчах ориз с морски дарове (nasi gorenk). Мисля, че това е храна, която всеки турист в Бали задължително трябва да опита. Другаде подобно нещо не съм ял.
Доволни и сити към 23:30 се прибрахме в Деса Сегара хотел и минавайки през рецепцията се договорихме, че заради оплакването от миризма на мухъл ще ни сменят стаята на сутринта след закуска.
Разделихме се с Косьо и Мия и не се уговорихме нищо за следващия ден – за нас той щеше да бъде ден за релакс.
