Ден 7. С ВЛАК ДО ИЗУМО.
Днес е 1 юни. Вчера планирах, планирах… Плановете ми се сгромолясаха още като чух в просъница шума от пороен дъжд навън. Вкиснах се. Имах намерение да отида сутринта с влак до музея на изкуствата Adachi с прочути градини в японски стил. След това мислех да се върна и с друг влак да отида до един много популярен храм и до един парк с цветя и птици. Този план се базираше на хубавото време вчера.
Станах и отидох на закуска с Алекс. Голямото семейство от играчи бе напълнило ресторантчето на деветия етаж във втория корпус на хотела. Вече всички сме като едно голямо семейство. Хапнахме, поприказвахме си, посмяхме се… След това аз заявих, че няма да ходя към залата и се прибрах в стаята да довърша пътеписа от ден 7.
Към 11 часа дъждът като че ли спря. Секунда съзерцание на небето през прозореца и реших! Тръгвам! Въпреки, че изпуснах сутринта да отида до музея с градините, все пак ми остана посещението на Izumi Tаisha Shrine и на връщане планирах спиране за разглеждане на Matsue Vogel Park.
Слязох на рецепцията и помолих да ми напишат на едно листче „Искам еднодневна карта за всички влакове на Ichibata на цена 1500 йени”. От там вече с уверена крачка тръгнах към другата гара на града, която е по-близо до нашия хотел и не обслужва Japan Railways (JR), а само Ichibata Rail. По пътя погледнах разписанието, което получих предния ден в бюрото за туристическа информация до залата (в префектурата). Забелязвам, че има влак към Изумо след няколко минути, а следващия е след един час! Хайде, на бегом!
Пристигам на гарата една минута преди тръгването на влака. Питам охраната: „Тикет?”, той ме разбра и ме насочи веднага. Там подавам листчето от хотела и човека каза: „Хай!”. Грабвам билета и влизам във влака със съгнала за затваряне на вратите, който е около 5-10 секунди. Влакът тръгна. Аз съм доволен, че спасих цял час чакане с 3 минути тичане.
Сега седнах спокойно да огледам разписанията, написани на японски. Бяха ми отбелязали гарите, които ме интересуват. Останалото е график в часове и минути. Започнах да си гледам часовника – влакът спираше на гарите в точните часове. Хм, човек може да си свери часовника по това в колко пристига мотрисата на съответната гара. Сега осъзнавам, че моя японски часовник с атомно сверяване е неоценим помощник при пътуване с влак в Япония. Ако нямаш точно, ама съвсем точно време на ръката си, нямаш шанс да се справиш с влаковете, освен ако не знаеш японски език. Това пък е другата тема – никъде, ама никъде не използват чужд език! Как пък нямат разписание на английски или пък да обявят следващата спирка разбираемо… Недоумявам и карам по интуиция. Само може да се уверите по снимките как изглеждат инфотабелите.
На гара Kawato трябва да сменя влака. Гледам разписанието и забелязвам, че разликата между пристигането на моя влак и тръгването на другия към Izumo Taisha е само една минута. Започнах да се притеснявам. Ако изпусна втория влак ще чакам около час на гарата за следващия. Решавам, че ще пак ще се наложи да тичам.
Не е оказах прав. Пристигаме на Kawato и на съседния перон пристига другия влак. Слизаме от нашия, пресичаме на указаното място, качваме се в другия и той тръгва. Точно като по атомен часовник! И още нещо – влаковете вървяха по една линия, т.е. нямаше отделни линии за двете посоки. Разминаваха се на гарите, които бяха през 2-7 минути една от друга. Представям си ако някой закъснее каква каша ще настане.
Пътуването от Kawato до Izumo Taisha е 9 минути. Слизам на гарата и на информацията казвам с въпросителен тон: „Izumo Taisha Shrine?”. Служителката веднага ми подаде карта и ми посочи на къде да вървя. Храмът не е далеч.
Улицата е като на малко провинциално селце илил градче. Времето междувременно стана чудесно, даже започна да пробива и слънцето. Чадърът, който помъкнах от хотела се оказа излишно бреме. Вързах си якето на кръста и закачих бремето на него. Въоръжих се с фотоапарата в едната ръка и GPS-а в другата.
Пътьом най-накрая намерих строителна площадка – по-скоро разчистваха терена от някаква стара постройка. Явно всичко се подменя с ново.
Няма как да пропусна входа към парка. По специфичната арка можете да познаете, че влизате в района на някой храм.
За да стигна до целта се налага да повървя по права алея, заобиколена от двете страни със спокойствие и красива природа. Дишам чист въздух и се наслаждавам на живота.
Минавам покрай някаква постройка и ми правят впечатление хартиените фигурки, закачени отпред. Оригами.
Веднага след това е основния храм на Изумо.
Хм. Според картата модерната постройка отзад трябваше да е основния храм. Започвам да схващам – явно е в процес на реставрация. Покрит е с някаква друга сграда и отдолу работят по възстановяването му. Важното е, че не се виждат никакви грозни скелета, както се процедира навсякъде по света.
Заглеждам се в магазина за сувенири. Нищо интересно, а това, което ми харесва е безумно скъпо. Важното е, че всичко е на японски и написаното остава тайна за мен.
Хващам вляво и излизам на нещо като малък площад.
Този храм прилича на първия, но е доста по-голям. Всичките имат на входа някакъв идентичен елемент от слама. Характерен е за храмовете тук.
Хващам по една алея, на която са разположени още няколко подобни постройки, според картата.
Специфичното облекло на девойката е вероятно на някаква будистка секта. Мъжете бяха облечени по подобен начин, но с панталони и в друг цвят.
Алеята продължава в улица. Улицата е огряна вече напълно от слънцето, а аз започвам да ожаднявам – нещо, което не бях предвидил. Забравям за всичко и се наслаждавам на спокойствието и красотата, които местните жители, вероятно монаси, са създали около себе си.
Знакът с тичащо дете на предпоследната снимка срещнах няколко пъти. По улицата все пак минават коли и трябва да внимават. А на последната гледката бе зашеметяваща, ако не броим същите онези жици, които са опасали цяла Япония като че ли.
Хващам надясно и тръгвам към гарата по друг път. GPS-а през цялото време ми дава местоположението, така че няма как да се загубя. На тихата и спокойна улица са се появили работници.
Няколко човека работят, останалите регулират движението – с бял флаг за „премини”, а червен за „спри”. Такива мерки са взели, като че ли правят ремонт на ул. Раковски в София. То на снимката се вижда, че и светофара не работи – това е голям „риск”! Аз по принцип се старая да пресичам на зелено и на пешеходни пътеки. Много рядко карам по нашенски, но наистина понякога зебрите са сложени така, че трябва много да се обикаля при напълно празна улица. Няма начин!
Стигам до гарата и установявам, че не съм погледнал разписанието навреме. Влакът е тръгнал в 14:01, а часът е 14:04. Ще трябва да се помотая и да изчакам следващия в 14:55. Мотаенето ме води до река Horikawa и бялата арка, наличието на която остава загадка. Обикновено е при влизане в някакво светилище.
Преди да се кача на влака, шляейки се по гарата влязох в някакъв старинен вагон. Вътре си миришеше на старо дърво. Седалките от плюш, а детайлите – дървени.
Влакът, разбира се, дойде точно на секундата. Потеглихме и стюардесите (има и такива понякога във влаковете) обикаляха, усмихваха се и говориха нещо, но то както се досещате бе на език, който не разбирам. На идване пропуснах, но на връщане снимах характерния пейзаж, който се вижда от прозореца – оризови плантации.
Смених отново влака на гарата за свръзка Kawato. Внесох смут у персонала, т.к. слизайки от влака виждам как другия, който тръгва след една минута седи на съседния коловоз. Хуквам да го гоня и точно да прескоча едно заграждение със синджир и пазача и един машинист подскочиха! Трябвало да се чака. Да де, но аз изпускам влака! Не, няма да го изпусна, да бъда спокоен. Дойдоха и махнаха синджира както си е редно. Прави са – можеше да ме отнесе някой влак и тогава?!
Сменяйки влака тръгвам към Матсуе, но бях решил да сляза няколко спирки по-рано и да разгледам Matsue Vogel Park. Това е парк – нещо като ботаническа градина и резерват за екзотични птици и растения.
Слязох на съответната спирка и отново внесох смут! Влакът спря, вратите се отвориха, аз си слязох доволен и … Машинистът скочи от мястото си и хукна да ме гони. Не съм му бил показал билета си. Правилно, аз нали съм с такъв за цял ден, но … трябвало да се покаже. Толкова важно ли беше – явно. Не съм свикнал, но при тях всичко трябва да бъде като по учебник. Един българин в дълбоката яппонска провинция ги изправи на нокти.
Входът на Matsue Vogel Park е невзрачен. Даже в първия момент не познах че е той.
Билетът за вход е 1500 йени, но с 30% отстъпка срещу чуждестранния ми паспорт плащам 1050 йени. Намирам се в едно хале, отрупано с цветя буквално навсякъде! Упътиха ме да свия вдясно и да тръгна по автоматичната пътека.
Най горе се открива гледка към езерото Шинджи (Shinji) и пътя.
Продължавам по покрита с навес пътека и стигам до първата зала. Зала с птици и цветя. Пълна!
Тък като не знам имената на птиците, а камо ли на растенията, ще дам снимки. Всеки може да открие някой познат за него вид. Аз лично се наслаждавах на цветовете, на гласовете и на играта им. Летяха си из залата сякаш са на свобода. В определени моменти разрешават да ги храниш, но сега не случих на такъв.
А тези двете патици-бандити ми кълвяха чадъра докато снимам другите птици.
И още някои интересни…
Излизам от тази зала и по пътеката виждам следващата.
Папагалите са зад стъкло. Нещо, което ми пречи да ги снимам. Колкото може… Има и други видове и обеми.
Интересно ми стана като видях риби вътре, но като се замисли човек… защо ли не!
А следващите обитатели направо ми взеха ума!
Много жизнени животни и крайно симпатични като поведение.
Излизам от тази зала и тръгвам отново по покритата пътека, която започва да слиза надолу. По едно време пред мен се беше излегнала една патица. Като ме видя и стана бавно и се заклатушка към близкото езеро като през цялото време нещо ми приказваше. Много симпатична животинка. Видимо притеснена сви вдясно, а аз продължих, така че се отърва.
В самото външно езеро има интересни птици. А приятелите на заблудената патица се забавляваха плувайки в строй.
По средата има платформа, за да могат да излизат на сухо необезпокоявани. И въпреки това като се доближих станаха и някои от тях се спуснаха в езерото.
Като видях черния лебед се сетих за грозното пате. Ето го.
Кръгът с обходния маршрут се затваря като се връщам в залата с цветята на входа, само че с в другия й край. За да изляза ще мина през красиво цветно хале.
Всички тези цветя ми създават цветно настроение. Красиви са. Поглеждам си часовника и този път не бих искал да изпусна влака и да чакам следващия цял час. Тръгвам към изхода и чак сега забелязвам че има клетки с бухали. Не точно клетки, защото са със стъкла. Правя бързи опити за снимане с едно око върху часовника си.
Качеството е като през стъкло.
Приключвам с културната си програма за днес. Утре ще пътуваме към летище Ханеда в Токио, а от там ще се качим на автобуси към летище Нарита. Преди да излетим от Изумо ще имаме обяд в някаква винарна и посещение на същия храм, в който бях днес – Izumo Taisha. Като че ли можех днес да не ходя чак там, а да отида в музея Adachi, но няма да съжалявам. Все пак при толкова лошо време, т.е. при само два дни в които имахме слънце, успях да посетя достатъчно много интересни места.
Най-вече се радвам, че бях на места, които нямат нищо туристически моделирано. Това значи, че и вие виждата нещата такива каквито са, не както биха искали японците да изглеждат. То голяма разлика едва ли би имало – нямат нужда да се правят на нещо друго. Те СА нещо различно.
Малката гара при парка ме чака. Там няма служители, няма информация на английски, но аз имам точен часовник и разписание. Поглеждам и точно около минута преди часът по разписание влакът се задава в далечината и бариерите на шосето се спускат.
Качвам се и леко изморен, но много доволен от това което съм видял и заради това, че се справих с японската система от влакове се отпускам в удобната седалка. В 16:50 часа спираме на гарата в Матсуе и след 5-10 минути вече си бях в стаята.
Денят още не беше приключил. От 17:00, т.е. в момента, започваше церемонията по закриването и награждаването на победителите. Реших, че даже закъснял, ще е добре са отида. Изкъпах се, преоблякох се и си сложих летни обувки и дрехи. Времето все още беше прекрасно и въпреки, че на хоризонта имаше облаци, не вярвах че ще има промяна.
В 17:45 бях в залата и хванах последните наградени – по принцип награждават първите 10 в класирането. Естествено китайския представител победи. Момче на 18 години по спомен. Нямаше нито една загуба, а игра срещу най-силните на турнира. След него веднага се нареди представителят на Корея, а най-изненадващо трети стана американеца. Ето подреждането: 1. Китай, 2. Корея, 3. САЩ, 4. Франция, 5. Япония, 6. Канада, 7. Германия, 8. Тайпе (Тайван), 9. Румъния, 10. Холандия. Корнел от Румъния се класира 9, заради което беше много разочарован. Холандецът от когото той загуби остана 10-ти. Състезателите на САЩ и Канада са етнически китайци. Азиатците въобще доминират в тази игра.
Нека се притесняват, разочароват, радват. Алекс тази година започна от 50-ти по ранг, а на първенството завърши 4 места напред – 46-ти от 57 участници. Важното е, че този път има победа над по-висок ранг от неговия. Няма как да очакваме чудеса в този спорт-игра у нас. Членовете на Българската Го Асоциация са едва 30, а с първи дан имаме само трима души в цялата страна. По-добри няма. В това отношение останалите са светлинни години пред нас. Аз лично бих научил синовете си да играят Го. Тази източна игра, измислена в Китай и придобила сегашния си вид като правила в Япония, възпитава у хората стратегическо мислене, толерантност, вътрешно равновесие… Не знам още какво предимства има, но определено ми харесаха отношенията между играчите, начинът на провеждане на състезанията – всичко е насочено към мира и спокойствието. Няма сърдити от загубите, няма злорадство при победа. Не съм запознат много, но това, което видях ме плени.
Накрая имаше церемониална снимка, а след това подаръци за всички участници.
Тръгнахме да излизаме от залата и … о, изненада! Навън – тропически порой! Как само за половин час времето се обърна на 180 градуса! Аз бях по отворени обувки и риза… Супер! Вече си представях как стигам вир-вода до хотела, когато организаторите повикаха автобус и ни транспортираха сухи.
Огладняхме. Чакаме да спре да вали. Към 8 вечерта намаля и с чадъри от хотела тръгнахме по една малка улица с ресторанти. Бяхме аз, Алекс, Корнел (Румъния), Золтан (Унгария), Миша (Украйна), Бен (ЮАР), Андруис (Литва). Най-удачно ни се стори италиянски ресторант, където имаше форма за поръчка на спагети с превод на английски. Порция спагети и сок костваха около 1200 йени. Съвсем прилично като за Япония.
От там се разходихме по улиците и по едно време румънецът се заприказва с една японка. Следваше: „Хайде да влезем тук!”. Барът се казваше „Италия”. Вътре нямаше никой, освен барманката, японката Норико и нейния приятел, който не приличаше много на мъж. От там се започнаха едни приказки, веселби, учене на японски, обяснения кой от къде е, пробване на различни непознати алкохолни напитки. Аз и Миша се ограничхме с безалкохолни коктейли, което не мина незабелязано. Веселбата беше забележителна, но лично аз бях изморен и с Алекс и Миша се прибрахме към хотела в 22:30, като оставихме другите да зашитават името на играчите на Го. Доколкото разбрах са си тръганли и после са се върнали. Не са се изложили.
Това беше за този ден. Преживяването в бара не е документтирано, тъй като не вярвах, че ще ми трябва фотоапарат и го бях оставил в хотела. Ограничавам ви с разказа си.
