ОТНОВО В ДЕЛХИ
Градовете Делхи, Джайпур и Агра образуват триъгълник на картата на Индия. Пътищата между тях са страните на този триъгълник, а забележителностите по този маршрут са великолепни исторически и архитектурни паметници. Затова наричат този триъгълник „Златен”. Предстоеше ни да пропътуваме разстоянието от Агра към Делхи по третата страна на „Златния триъгълник”.
Тръгнахме от хотела след закуска в 9:30 часа на 16 февруари. Ужким навреме, но се оказа, че пътищата вече са кошмарно натоварени. Чак към 11 часа успяхме да изминем 32-та км до Сикандер, гробницата на Акбар Велики.
На входа ми взеха 100 рупии за билет. При проверката за билети не ми откъснаха контролния отрязък, а ми го прибраха целия, с пояснението, че ще ми го дадат на излизане. По-късно, когато излязох, не ми върнаха билета, но аз упорито си го исках! Накрая отидоха до едно кошче, извадиха ми билет и ми го подадоха като за моя уж… Мошеници! Аз пък не им платих 25 рупии за снимане на видео, а си снимах с фотоапаратчето.
Мавзолеят на Акбар е част от ограден с каменна ограда парк, в който се влиза през много красива врата с 4 мраморни минарета, нещо подобно на вратата към Тадж Махал, но построена доста години преди нея.
Това е само вратата към парка с гробницата:
Преминавайки през вратата се озовавам в парка с мавзолея в дъното:
Вътре в градината се разхождаха свободно няколко вида антилопи. Би трябвало да има и много маймуни, но тях не успях да видя. Разходките по тревните площи са забранени.
Акбар е започнал сам да строи гробницата си, но не е успял да я завърши и неговият син Джахангир, когато заема мястото му на трона, я завършва между 1605 и 1613 г. като променя малко първоначалния архитектурен план. Промяната се вижда ясно по белия мрамор, използван за декорация на гробницата и изцяло направения от този уникален материал последен „етаж”. По-късно синът на Джахангир е продължил да го използва, като при него това даже е станало страст, както вече знаете.
Гробницата е много красива, изпълнена в смесица от архитектурни стилове и с белези на различни религии – точно както самият Акбар е бил толерантен към тях. Предполагам помните, че той е имал мюсюлманска, християнска и индийска съпруги.
В предверието има изключително красиви стенописи, а ако застанеш в някой от ъглите на помещението и говориш, звукът се предава в останалите ъгли – някаква странна телефонна система.
От предверието към саркофага за преклонение се стига по коридор с абсолютно голи стени, без никакви рисунки, точно както е и помещението на гроба. Това, разбира се, не е истинският саркофаг. Както винаги, истинските мощи на Акбар се намират в крипта отдолу.
В едно от другите помещения е гробът на едната му съпруга с двете й дъщери. Тук също работи системата за пренасяне на звука от единия ъгъл в останалите. Една местна индийка е застанала в ъгъла, за да ми го демонстрира, докато аз съм в противоположния и снимам.
Разгледах сам това място. Останалите от групата ме изчакаха в колата. Побързах, за да не ги бавя много и все пак един последен поглед назад…
Красота! Място заредено с много историческа слава – последният дом на Акбар Велики!
Сикандра се намира съвсем близо до Агра. Т.е. пътуването ни към Делхи едва започна. Очаквах, че тези около 200 км ще минем относително бързо – за около 4 часа… Пътят показа, че планирането в Индия е мисия невъзможна! Някъде по средата на пътя, в някакво малко населено място, се оказа, че има 2-3 сватби едновременно и пътят беше блокиран от народ и превозни средства от всички видове. Ужасно бавно се придвижвахме.
По едно време станахме свидетели на катастрофа. Един моторист много бързаше и ни изпревари отляво, след което колата пред нас спря и той се заби директно в задната й броня. Нашият шофьор закова спирачки на място, а мотористът в това време падна от мотора. Ударената кола въобще не спря и продължи с увиснала броня, а мотористът изтупа белите си дрехи (явно идваше от сватба) и си избута мотора встрани от пътя. Никакви нерви, никакви разправии, никакви проблеми за когото и да било. Това беше. Далеч съм от мисълта, че в Индия не стават катастрофи, но това беше единствената, която видяхме за 10 дни обикаляне по пътищата.
По пътя минахме покрай голям хиндуистки храм:
Спряхме за почивка в някакъв мотел по средата на пътя. Тук Рамеш обядва, а ние просто се раздвижихме.
На около 30 км от Делхи не издържахме и помолихме за още едно спиране – по пътя имаше McDonald’s, който ни напомни, че не бяхме обядвали. Това стана в късния следобяд – 15:30 часа.
Цял час по-късно успяхме да влезем в Делхи. По програма трябваше да посетим Бахайския храм на лотуса, който можехме да разгледаме веднага или на другия ден. Май веднага бе по-добрият избор и другият ден остана за свободни разходки, където ни хрумне.
В района около Храма на лотуса влязохме към 16:30. Нищо особено. Наистина красива модерна постройка с форма на лотусов цвят – от там и името!
В градината растяха красиви портокалови дръвчета.
Имаше опашка за влизане, така че пропуснах това удоволствие.
Заобиколих и снимах храма така, че да не е срещу слънцето:
Целият е заобиколен от вода:
И накрая – един поглед от Храма на Лотуса към алеята и градината:
Някъде сред тълпата бяха жените от нашата група. Докато ме чакат да заобиколя храма, няколко индийци небрежно се снимали с тях… Дотам, че жената на единия даже му се разсърдила. Явно белите жени в тъмна Индия са особено интересни обекти.
Веднага след разглеждането се отправихме към хотела, в който спахме и предишния път от престоя си в Делхи – тризвездния х-л „Мадона”. За разлика от скъпите хотели по програмата, този имаше напълно безплатен интернет – като че ли единственото му предимство.
След вечерята последва кратка разходка по улиците на Делхи и в 23 часа се пльоснахме по леглата като трупове. Не знам какво ставаше в хотела, но се вдигаше постоянна шумотевица до след полунощ. Аз бях изморен и не им обръщах внимание, но не така стоеше въпросът с жените от групата.
Сутринта на последният ни ден в Индия. Закусихме както обикновено, с тази разлика, че в този хотел закуските се поръчват, а не са на шведска маса и … не знаеш какво точно ще получиш. След закуската последваха малко рокади на стаите, за да не се повтаря оживлението от предходната вечер.
За този ден нямахме програма, а може и да имахме, но програмата гласеше – свободен ден. За какъв свободен ден можехме да си мислим в Индия без кола и водач!? Както и да е, наехме си отново Рамеш с автомобила за половин ден (4 часа) и го помолихме да ни заведе на някои места, за да си купим типично индийски изделия за подаръци и за спомен.
Първото място, на което Рамеш ни заведе, бе фирма за износ на пакетирани чайове, подправки и ароматизатори.
Купихме си всеки по нещо. Нали Индия е световноизвестна с чайовете и подправките си. Въобще не разбирах, но ми обясниха за зеления чай, който си купих, как в зависимост от мястото на което се гледа, от начина на отглеждане и от момента на бране на листата зависи качеството му. Съответно и цената. Взехме си и ароматизиращи пръчици за дома. С подправките не бяхме така смели, имайки предвид усещането на индийците за люто, малко люто и съвсем нелюто …
Следващото място бе адски незабележимо. Съвсем близо до бахайския Храм на Лотуса, но в никакъв случай не бих го видял, ако някой не ми го покаже конкретно.
Това е магазин или склад за търговия на кооперация, спонсорирана от индийското правителство. В тази кооперация са обединени 400 индийски семейства, занимаващи се с надомни занаяти и предлагащи продукцията си по този начин. Всичките ръчни изделия и въобще продукцията и приходите на тази кооперация са освободени от всякакви данъци, като по този начин се подпомага оцеляването на въпросните семейства. Да, всичко това води до значително по-ниски цени на предлаганите стоки и произведения. Наистина, етикетите с цените бяха твърде необичайно явление. Обикновено ги няма. Тук, обаче, етикети с цени има и пазарлъците не вървяха. Цените бяха твърди. В интерес на истината това ни спести доста време.
Подобаващо ни почерпиха като техни гости и ни помолиха да седнем, за да ни покажат продукцията си. Направиха представяне, след което си накупихме различни типично индийски дрехи и сувенири.
След успешния пазар излязохме навън и почакахме Рамеш да докара колата от паркинга. Загледах се в движението – в Делхи има значително по-малко велосипеди и рикши. Или поне в този район на града. Улиците, честно казано, са доста по-прилично асфалтирани от софийските. Градът въобще не изглеждаше толкова страшен, колкото си го и ми го бяха представили преди да тръгна. Всъщност единственият сериозен проблем според мен е чистотата на въздуха и градският смог. Достатъчно неприятен между впрочем.
И тук имало стачки понякога:
По препоръка на нашия шофьор с най-голямо удоволствие приехме да обядваме в ресторант с типична южноиндийска кухня. Рамеш е от Пенджаб и неговите предпочитания са именно към този тип храна. Явно е различна от тази, която ядохме до момента в Индия. Любопитството и интереса си декларирахме явно и … пак попаднахме в района на Connaught Place, мястото от първия ден, където ядохме в McDonald’s. Ресторантът се намираше на 5 метра от американската закусвалня.
След кратък разговор между нашия индиец и служител на ресторанта ни поканиха да ги последваме. Минахме направо през кухнята! Учудващо, но нито имаше каквато и да било мръсотия, нито пък неприятни миризми. Съвсем чиста и спретната кухня – перфектна просто! Водеха ни към VIP салона. Като чужденци ни се полагаше да обядваме в помещението за важни гости.
Работник в кухнята прави “DOSAI”:
Седнахме и разглеждайки менюто установихме, че нищо не разбираме, въпреки текста на английски. Доверявайки се на Рамеш и сервитьора, си поръчахме различни порции ядене, зеленчукова супа (супата на деня), фреш от плодове, направен задължително с безопасна вода, ориз и т.н.
Coconut rava masala dosai, супата на деня и фреш от портокал:
С Хриси ядохме Fixedthali с чист ориз:
Вкусно! Няма как да се опише, освен ако не се опита. Зеленчуковата супа се оказа страховито люта и си остана неизядена, но всичко останало бе толкова вкусно, че се нахвърлихме енергично. Нямахме пълен успех, обаче. Порциите бяха доста големи и не се справихме с цялото количество.
Целият обяд за 5-мата ни излезе 900 рупии или 20$, включително бакшиша. Без коментар!
Времето ни изтече и се прибрахме в хотела. Тук се разделихме с Рамеш. Човекът ни демонстрира една чудесна черта на индийците – гостоприемност. Вършеше си работата изключително всеотдайно и задоволяваше всичките ни прищевки, включително извън служебните си задължения! Без него нямаше да видим една много важна част от Индия – реалния живот. Туристическите обекти са ясни, но кой друг, ако не нашият чудесен и търпелив шофьор, би ни показал действителността такава, каквато е?
Привечер се разходихме около хотела. Влязохме в една аптека, за да се убедим, че и лекарствата тук са много много евтини, както и храната.
Районът около хотел „Мадона” в Западен Делхи:
Прибрахме се в хотела, стегнахме багажа като някои ненужни вещи въобще не помъкнахме обратно към България. Хубаво беше и да поспим преди среднощния полет…
Посреднощ, в 02:30 ни взеха от хотела. Освен нас на улицата имаше само една единствена крава. Пусто, тъмно и тихо. Все едно не беше Делхи! Оставиха ни на летището и се сбогувахме с Индия.
С полет през Истанбул се прибрахме до София след общо около 20 часа в самолети и по летища. Пътуването е доста изморително и денят след пристигането е направо загубен. Ако не се наспиш до припадък, въобще не можеш да разбереш къде се намираш.
С това приключвам дългия и досаден мой пътепис от Индия. Въпреки, че някои от вас вероятно са се отегчили и едва ли четат това последно изречение, считам, че тези, които са били по-търпеливи, са успели да видят през моите очи (и обектив) Индия такава, каквато я видях аз. А аз съм очарован от тази страна! Пленен съм от нейната странност, от хората, от духа, от историята и величието й. Пожелавам ви някой ден и вие да опитате от чашата с тези великолепни впечатления!
Край.