Ден 8. ОТПЪТУВАНЕ.
Някакси времето мина неусетно. Днес напускаме Матсуе. Преди да тръгна за Япония си мислех, че докато съм в този град ще мога да се разходя и до Киото. Крайния резултат е не само, че не отидох, ами не успях и да разгледам всичко в района на Матсуе. Много забележителни места има в префектура Шимане.
Днес организаторите предвиждаха разглеждане не забележителлности преди да отпътуваме и по пътя към летището на Изумо. След като си събрахме багажа и закусихме, точно в 9:30 ни натовариха на два автобуса и напуснахме хотела. Спряхме пред залата, в която се проведе първенството и която е всъщност префектурата на провинция Шимане. Там имахме 1 час за пазаруване на сувенири и разглеждане на замъка, който вече бях разгледал.
Човек винаги може да види нещо ново във вече разгледана забележителност. Зависи от времето на деня и от това, какви мероприятия се провеждат. Успях да направя няколко нови снимки на стената и замъка, за които преди това дъждът ми пречеше.
От това място единствено успях една предишна вечер да снимам осветения нощем замък.
Храмът на замъка Матсуе, който доколкото разбрах е посветен на водата, а град Матсуе се нарича още „Градът на водата”. Наистина тук проблеми с нея нямат – има я в изобилие, в което се убедих персонално.
Това, което не бях правил когато разглеждах замъка преди е да го обиколя през парка около него.
Започвам с дърво, което Алекс каза, че е огромно гинко, а след това и градината, която през пролетта и есента изглежда много по-красиво съответно с цъфналите цветя и пожълтелите и почервенели листа на дърветата.
По алеите стигам до друг храм на гърба на замъка.
След това се връщам до храма на водата точно за началото на представлението на „самураите”.
Снимах ката на клипче, след това атрактивно облечените японци поканиха всички да се снимат с тях и стана опашка. Много държаха да се брои едно-две-три, за да могат да се усмихнат в момента на снимане и да заемат страшна поза. Симпатяги!
Не дочаках опашката, а и вече имах снимка с червения самурай. Не само японците са впечатляващи – също и японките. Две промоутърки раздаваха рекламни материали.
Единият час изтече и трябваше да се качваме в автобуса. Минавайки през паркинга познимах малко японски коли, които ще ви покажа отделно. Настанихме се по местата си в двата автобуса, а малко след това единия самурай нахлу и започна да ни раздава картички-снимки с тяхната група.
Много симпатични хора. Цялото представление и раздаване на картички протече абсолютно безкористно – никой не е поискал и една йена за това. Сетих се подобни артисти как събираха пари пред Колизеума в Рим и правеха сериозен бизнес.
В 11:00 тръгнахме в посока летището, като по път по план щяхме да обядваме във винарска къща с барбекю-ресторант и след това да разгледаме много известния шинтуистки храм Izumo Taisha, който аз вече посетих предния ден с влака.
Пристигаме на паркинга на винарната. Красиво местенце и както всичко в Япония – изпипано до най-малката подробност. Изглежда красиво и не се въздържах да направя няколко кадъра. Нищо особено като същество, но много красиво като изпълнение.
Настаняваме се и на всяка маса слагат по две чинии с мръвки. Дават ни хартиени престилки за еднократна употреба, за да не се напръскаме от скарата. Назначихме си Золтан за главен готвач на нашата маса.
След като си хапнахме прилично бе време да тръгнем към познатото ми място – Izumo Taisha.
Пристигнахме след кратък преход и паркирахме на паркинг до самите храмове. Предния ден аз бях слязъл на гарата с влака и до храмовия комплекс стигнах с ходене около 1 км през красив парк. Сега се озовахме директно на мястото.
В единия от храмовете точно приключи сватбена церемония и хванах младоженците на излизане.
В друг от храмовете течеше шинтуистка служба.
Отново се убедих, че второ посещение на едно и също място не е лишено от смисъл. Вчера разглеждах много храмовете и около тях, а днес се съсредоточих върху хората и магазините за сувенири. Не че имаше какво да се купи, но поне видях за какво става дума. Всичко е безумно скъпо и не си заслужаваше. А монасите бяха атрактивни и откраднах няколко кадъра. Ето един от тях.
А нали си имам увлечение и по аквариумите – растението от снимката го имам и в домашния си аквариум, а тук си расте на открито. Червена нимфея.
Приключихме с културно-масовата програма, любезно организирана ни от Японската Го Асоциация. Закараха ни на летището, раздадоха ни бордни карти, чекирахме си багажа към Токио, Ханеда и се качихме на борда.
Кацнахме на Токийското летище Ханеда, което е на практика в самия град, при отвратителни атмосферни условия. Още при захода за кацане пилота свали самолета много ниско, за да има все пак някаква видимост – толкова беше гъста мъглата и дъжда. Мокро, мъгливо, студено… Шок! Слава богу, японецът се справи като истински японец. Не се усети, че изпитва затруднения.
Самото летище е по-голямо от Нарита, поне по мои впечатления. Видях поне 4 паркинга по 5 етажа всеки. Огромна територия и много модерна структура. Изключително инжинерно съоръжение.
Това, което виждам всъщност е част от Терминал 1. Не знам колко са терминалите, нито колко още се разпростира, но не е никак малко.
От летището се качихме отново на два автобуса за трансфер към хотел Tobu до летище Нарита на 70 км от Ханеда. Автобусите тръгнаха по плетеница от естакади, вдигнаха скоростта на около 100-110 км/ч като намаляваха само при преминаване през точките за проверка на магистралите. Токио е удивителен град. От летището тръгнахме в час пик – 18:20. Не зависимо от това, през целия път нямахме нито един светофар, нито едно задръстване, нито един лош или бавен участък от пътя. На места шосетата се разминаваха на 4 нива. Така бяха измислени, че хем да поемат огромния трафик, хем да няма светофари, за да не се получават задръствания. Изумен съм от проектирането и реализацията на подобна мрежа от пътища. За сградите да не говорим. Пак минахме покрай тънкия като игла триъгълен небостъргач, който видяхме и преди седмица и още тогава ме беше впечатлил много. Минахме и през някакъв тунел под залива. Нямаше как да снимам, тъй като беше сумрак, а и скоростта на автобуса нямаше да ми позволи да направя нещо нормално.
Пристигнахме в хотела до летище Нарита към 19:05 часа. Настанихме се в стаите и излязохме да се разходим до МОЛ-а на гр. Нарита. Там вечеряхме набързо, обиколихме, не си купихме почти нищо и се прибрахме. Аз седнах да си пиша репортажа за предния ден и заспах незнайно кога и как.
Ден 9. Пътуване към дома.
Събудих се замръзнал към 6:30 на следващия ден. Изненадващо се намирам върху леглото, но завивката е под мен. Кофти. Горещия душ ме съвзема. Оправям си багажа и сядам да пиша отново, когато в 8:20 Алекс ми звъни да ходим на закуска. Пак не довърших. Нищо, оставям го за дългото пътуване от Токио към Москва.
Слизаме, закусваме богато и в 9:30 се качваме на шатъл от хотела до Терминал 1 на Нарита.
Минаваме процедурата по чекиране заедно с Миша от Украйна и Артак от Армения, с които сме в един полет. Така щяхме да си вървим чак до излитането за България от летище Шереметиево в Моска.
След като за повече от седмица в Япония не можах да намеря никакви сувенири и нищо за спомен, най-накрая се оказа, че това, което търся открих на Нарита в безмитните магазини. Вярно, че цените са космически за нашите стандарти, но човек не може да си тръгне без да си вземе нещо за спомен. Аз поне не мога.
В магазин ASAKUSA срещнах Мидори Юката – дизайнерка на кимона и домашни дрехи, подобни на кимоно. Тези домашни дрехи са наречени юката и са направени от 100% памук в Япония. Тя посещава магазина си само в петък и имах късмета да се запозная, да ми даде визитка и да се похвали, че е била на почивка в София, по времето когато е работила като стюардеса. Съгласи се да се снимаме заедно.
Някой може ли да познае на колко години е тази жена?
Купих си една мъжка и една женска юката. По неин съвет и препоръка – модел, който най-много й харесва на нея. Предложи ми ако искам да ми изпраща поръчки чак до България.
В магазина имаше и други интересни неща, така че не останах само с това. Освен нас там влязоха и руските стюардеси преди да се качат на самолета за нашия полет.
Това беше най-хубавия магазин, но не единствен. Имаше ресторантче на МакДоналдс, а след него веднага магазин за оригами.
Магазинът за оригами също беше впечатляващ. Имаше експонати, оригами, каквито не бях виждал никога преди. Това японско изкуство е все още непознато за мен, но чрез книжката, която купих се надявам да го опозная.
С качването ни на самолета за Москва, пътуването ми в Япония приключва. В самолета се опитах да снимам, но ми направиха забележка и ме накараха да изтрия снимките. За пръв път ми се случва подобно нещо.
Явно са много чувствителни. Не ги разбирам. Както и да е, екипажът се оказа млад, красив и неопитен. Ние бяхме хората, чрез които трупаха опит. Опит трупаше и пилотът. Кацането в Москва беше най-кошмарното, което някога бях преживявал! Толкова некадърно подхождане с толкова нестабилен самолет, влизане в облаците под страничен ъгъл и в завой, клатене на самолета по трите координатни оси… Това беше само началото. Най-неприятното усещане беше когато докоснахме пистата и явно някак странично, защото в следващия момент самолетът започна да се клати странично с много резки движения. Едвам се задържах на седалката. За пръв път ме беше страх при кацане.
Съвсем друго беше усещането няколко часа по-късно, когато кацнахме в София със самолет Airbus A319 на България Ер. Това пък беше най-мекото през живота ми. Въобще не се усети кога колесникът докосна асфалта. Най-плавното и меко кацане, което съм имал. Нашият пилот в този случай показа невероятно висока класа.
Още в автобуса към летището си говорихме с една млада рускиня с детенце на 2,5 години. В самолета си продължихме разговора. Тя е женена за японец от 9 години, живее в Йокохама и пътува към родината си с момиченцето, което има много интересни черти от смесен брак. Споделих колко съм впечатлен от японците, реда, любезността и отзивчивостта им. Тя поклати глава и каза: „Не”. Според нея всичко което виждаме ние, туристите, е маска. Те се държат както трябва, а не както мислят. Завиждали ни и хич не ни обичали. За какво ни завиждат ли? Ами за какво ли не! За това, че имаме сини очи, а те никога няма да имат. За това, че жените са ни руси. За това, че кожата ни е бяла… Казах, че това са глупости, но тя отговори, че въпреки това много ги е яд за подобни неща. Това били качества, които те никога няма да имат въпреки възможностите и самочувствието си. Останах изненадан и ако може да се вярва на жената, нещата в Япония са съвършенни на вид, но въпреки това си имат и своите тъмни страни. Според нея живота в тази страна не е лесен.
Другото, за което ми разказва е как сси гледат децата. Детските градини и яслите не били като в Русия. Там за групата от деца има едно не голямо помещение, в което играят, хранят се, спят… Всичко това се прави на пода. И децата ходят по цял ден боси, даже без чорапи. Зима, лято – няма значение, те са боси. Аз изказах предположение, че вероятно това не е толкова лошо – каляват ги. Тя призна, че нейното дете не е боледувало до момента, но тя е шокирана от това как при отрицателни температури и сняг навън се водят малки япончета на детска градина без шапка и с боси крака.
Това е мнението на рускинята от Йокохама. Моето е на един турист, обикалял района на префектура Шимане за една седмица. Това, което видях е удивително. Има и неща, които ме впечтляват в отрицателна светлина като липсата на информация за чужденци на повечето места. Въпреки, че това затруднява гайджините, ако вникнеш в начина им на живот и работа ще се справиш. Аз се оправих с повече или по-малко съобразителност и точен японски часовник на ръката. Много лошо говорят английски, но какво ли очаквам в затънтено крайче на Япония като Шимане.
Общите ми впечтления са прекрасни – красиво, чисто, подредено, екзотично за нас. Мястото на гр. Матсуе между две езера с бракична вода и море е крайно атрактивно. Това което видях си заслужаваше. Едва ли бих могъл да стигна до тези места с организирана екскурзия – обикновено се обикаля по туристически места, намиращи се далеч от префектура Шимане.
Сега съм по-богат на впечатления. Философията на живота на японеца е съвсем различна от нашата и това ми дава много теми за размисъл. Те се стремят към съвършенство и до голяма степен успяват да го постигнат. Надявам се вътрешният им мир да е наистина такъв, какъвто изглежда. Надявам се още някой ден и ние да осъзнаем кои са важните неща в този единствен живот, който живеем. Нека вземем пример от хората на изгряващото слънце и бъдем по-добри един към друг.
Довиждане Япония!
