ПОХОД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА
След мемориала ни очаква нещо, за което се готвим още от България – джунглата. Имайки предвид снощния дъжд, очакванията ми са или да завали отново докато скитаме из храсталаците, или да се окаже, че реките са непроходими, или кой знае още какво би могло да ни докара един порой на такова място! Щях да разбера аз, но по-късно…
Как се ходи в тайландската джунгла? Предварителните ми проучвания бяха доста противоречиви. От една страна температурите са много високи и блузи с дълъг ръкав и дълги панталони, с каквито обикновено се ходи на такива места са неудачни. Още повече, че се очакваше да се намокрим, прекосявайки потоци… От друга страна да ходиш с голи крака сред кой знае какви гадинки също не ми звучеше като добра идея. Затворени високи или ниски обувки ми запарват краката само като си помисля за тях, а и да газиш през реки с обувки означава да ги напълниш отвътре с вода. Да тръгнеш по джапанки е признак на пренебрежение към терена. В крайна сметка стигнах до компромисния вариант да се облека с леки, бързосъхнещи блуза и къси панталони, да си обуя бански под тях и на краката да съм с хубави, качествени трекинг сандали, с който да мога да джапам спокойно във вода. Проблемът с гадинките реших, че ще решавам на място с повишено внимание и репеленти.
Последната ми препоръка към някой, който би тръгнал на такова място е да помисли как би спасил техниката си от удавяне в случай на падане във вода или изсипване на пороен тропически дъжд. Друго, което не е добре човек да забравя е няколко лепенки за рани и дезинфекциращ гел за ръце, който може да се използва и за дезинфекция на рани.
И така, пътуваме с вановете от мемориала „Хелфайър” към някакво село в джунглата, обитавано от потомци на племената Карен. По пътя спираме, за да разгледаме плантация от каучукови дървета.
Забелязва се как на кората на дърветата се прави разрез и под него се монтира купичка за събиране на каучуков сироп.
С навлизането в района на селото се появяват и местни къщи – както се вижда доста скромни.
Децата на местните ни гледат изумено. Та ние сме си направо екзотика в техните очи!
Слизаме на едно по-широко място и докато изчакваме местните ни водачи да се появят, наблюдаваме играта на дечицата. Като си помисля, че най-вероятно не са и виждали компютър, направо се чудя на какво играят!
В този момент водачите се появяват с два пикапа 4х4 и се разпределяме по каросериите им.
Аз съм в първия, но защо ли… Още на първите 500 метра автомобилът изгасна два пъти, а си караме по съвсем културен черен път.
Продължаваме по-нататък като загасваме и спираме периодично, а задната джипка ни чака да тръгнем, защото няма шанс да се разминем.
При нас се вози екскурзоводката ни Ана. Винаги се усмихва, въпреки честите аварии и съмненията, че доникъде няма да стигнем така.
Отстрани покрай пътя се нижат една след друга ниви с тапиока и захарна тръстика.
Достигаме до някаква станция за изследвания и контрол на околната среда. След нея има бариера, през която ни пускат да минем.
Ето от тук нататък започва екшънът. Офроуд по кални пътища и като начало преминаване по мост, който бях готов да се закълна, че не може да издържи пикап с толкова товар!
След няколкократно спиране на двигателя в калта, достигаме до едно място, през което нашият шофьор даже не се и опита да мине. Спираме отстрани и пропускаме колоната. Местните със самоделния си джип минаха все едно карат по асфалт.
За сметка на това другата машина, която си е в по-добра форма по принцип, реши да продължи… И спря! Ама затъна качествено!
Налага се всички да слязат някакси в калта, за да могат шофьорите да измъкнат автомобила.
Всички ние съответно продължаваме пеша с повишено внимание къде стъпваме. Дъжд май няма да вали, реките все някак ще минем, но тази кал…
Още с първите стъпки в бамбуковата гора, нашата Жечка демонстрира с какви каскадьорски умения разполагат българските писатели. Предупредих я следващия път да ми каже навреме, че ще пада, за да си приготвя апарата за снимки.
Като стана дума за бамбуковата гора – тук наистина тя преобладава. Основните дървета са такива и понякога преминаването през тях създава известни затруднения.
Добре е да внимаваме къде стъпваме и какво пипаме, защото има всякакви гадини под, на и над земята.
Даже по едно време видяхме и кралска кобра, но тя избяга много бързо и нямаше как да я снимам.
Продължаваме по някакви обрасли пътеки и прекосяваме малки и по-големи потоци.
Точно се бях приготвил за снимка и Жечка ме предупреди да внимавам какво правя! Нямало да пада! А аз така хубаво си бях развил сценария във фантазията…
Прекосяването на реки, за което стана дума в началото, се оказа наистина доста мокро мероприятие и местните ни водачи помагат, за да не даваме безсмислени жертви.
След около час и нещо ходене почти стигаме до водопада – крайната точка на това трасе.
Първата ни работа, излизайки на открито, е да измием калта от краката си.
Да, това беше нещото, което не бях предвидил – газенето в кал, ефект от снощния дъжд. Добре, че не съм с обувки – щяха да станат на нищо. Доволен съм, че сандалите ми не се пързалят по мокри камъни и че няма проблем да се мокрят изцяло. Единственият сериозен недостатък се оказа, че каишките като се намокрят и още повече, като се накалят, ми правят много неприятни протривания и мазоли по ходилата.
Нека се върна на водопада – много е красив! Зад него има още един, по-малък. По камъните спокойно може да се катерим и да се разхождаме без притеснения от подхлъзване.
Цялата група се отдава на снимки и релакс. Водата на реката е малко хладничка, но пък слънцето пече хубаво и компенсира.
Тръгваме обратно по друга пътека, която в началото минава направо през гората от бамбук, а след това излиза на кален път. В началото всичко е нормално – кално, но проходимо.
Да, но всичко хубаво има своя край. Така и проходимият път отстъпи на участък с червена лепкава глина, в която затъваш и едвам излизаш. Нашата Жечка, покорителка на джунглата, се справи блестящо, както и всички останали дами.
Е, никой не се сети да й обясни, че в локвите не се плува и тя се почувства задължена да провери.
От време на време трябва да се почива. Героите са изморени.
Всичко е добре, когато свършва добре. При нас краят на похода през джунглата е мястото, на което спираме да обядваме.
Намираме се в непосредствена близост до реката и до друг водопад, който приятно и успокояващо озвучава картината.
Докато си чакаме обяда, който местните трябва да донесат от селото, се отдаваме на кратка почивка на фона на приспивната песен на водата. Един от нашите водачи също се наслаждава на спокойствието и природния баланс.
Храната пристигна – току що опечено пилешко месо на бамбукова клечка и ориз, приготвен в бамбук, какъвто бяхме виждали вече. Нуждаем се от кратка инструкция как се яде ориза или по-скоро как да стигнем до него, разчупвайки бамбука.
След като Ана ни показа, всички се нахвърляме и омитаме храната за норматив. Няма нито един, който да се оплаче, че нещо не му харесва.
Десертът е сочен плод – по четвъртинка на човек. За пръв път виждам подобно рязане на ананас.
След приключването на обяда ни остава да се качим на джипките и да се връщаме надолу в посока селото.
Преди това, обаче, местните водачи ни организират кратко тарантула-шоу. Единият от тях намери дупка на паяк и с нож я разрови.
Извади тарантулата от леговището й и я ядоса с една пръчка.
Уплашеното животно зае застрашителна бойна поза…
Въпреки това, нашият водач я взе в ръка, за да ни покаже отровните зъби.
След това шокира всички ни като сложи паяка в устата си. Да, по принцип местните жители ядат тарантули. Даже казват, че ядейки ги поемат в малки дози техните токсини и постепенно формират устойчивост към отровата им.
Накрая попита кой иска да вземе в ръка паяка и аз нали съм си първа писта по принцип…
На пипане тарантулата е като от кадифе. Много приятно животно, нищо че буди такива страховити асоциации у повечето хора.
Накрая на шоуто връщаме стресираното животинче обратно в дупката му и тръгваме с пикапите към селото. Наближаваме паянтовия дървен мост и сърцето ми се свива.
Около километър преди да стигнем селото спираме. Местните ни чакат на това място с цяла флотилия от бамбукови салове. Ще ни пускат по реката да се борим с течението и ще ни гледат сеира.
Ето какво представлява рафтинг с бамбукови салове:
След около километър веселие и пределна концентрация в управление на това ново за мен превозно средство, стигаме селото, от което тръгнахме в началото.
Брегът е стръмен и някои се нуждаят от помощ за изкчаването му.
В самото село ни канят да разгледаме една местна къща.
Вътре една баба плете, а обзавеждането може да се нарече, че е в стил „хаос” – всичко накуп и под ръка! Най-важното е, че си имат телевизор, при това работещ.
Поглеждам си часовника и … време е да гоним влака! Светкавично се качваме на вановете и кой мокър, кой сух, се понасяме обратно по пътя към първата спирка на влака от единствения останал в експлоатация участък на „Железницата на смъртта”.